„Стела Марис“, Кормак Маккарти, превод Венцислав К. Венков, издателство „Кръг“, 2026 г.
Основният персонаж в този роман – гениалната математичка с шизоафективно разстройство Алисия Уестърн – е фикционална фигура. Но е рисувана „от натура“, защото, за да я създаде, Кормак Маккарти прекарва повече от 40 години в института „Санта Фе“ (SFI). Основан през 1984 г. в Ню Мексико, той е не университет, а „фабрика за гении“. Условията за членство са: IQ не по-малко от 140 и препоръка от поне двама нобелисти. Целта – перфектната колаборация между хора и науки, чрез която да се формират и изследват възможно най-сложни адаптивни модели. Доколкото знам, един от тях е ИИ[1]. Но в случая не това е важното, а това, че буквално до смъртта си Маккарти живее с най-интелигентните хора на планетата и има привилегията да описва „красивите умове“. Всъщност твърде слабо е да се каже „описва“. Той ги „изчислява“ – така, както се изчислява математическо уравнение. И по-точно, опитва се да отгатне какво става, когато човек се изкачи до върха и направи крачка нагоре. Лесният отговор, който биха дали децата в дивдядовското неделно училище е: сгромолясва се в бездната. Но Маккарти знае, че нещата не са чак толкова прости. Защото няма по-объркваща реалност от лудостта. Доколкото лудостта все пак има своя реалност? Всъщност какво е тя (реалността/лудостта ), пита книгата. Вълшебно фенерче? Или сноп от метафори? Насочиш ли ги правилно, могат да придобият силата на лазарен лъч. Ала през какво може да минава той и докъде може да стигне? Особено когато в една от тези метафори се появи образът на паяжината? Що за сноп ще се получи? Ето защо книгата (подобно на самата лудост) няма нито фабула, нито сюжет. Тя е поредица от диалози между лекуващия лекар и неговата пациентка. Донякъде моделът е познат. Можем да го открием и в Чеховата „Стоя №6“. Или в „Полет над кукувиче гнездо“. Само че тук всичко е истинско. Няма литература. Има гениални логици. Като Курт Гьодел. Тръгнали по пътечката на правилно построените силогизми, те стигат до крайния Изток и се връщат от Запад. За да стане безпощадно ясно, че душата человеческа твърде удивително прилича на лентата на Мьобиус. И че ако разсъдъкът напомня пълзяща мравка, то тя би могла да е в двата края на лентата почти едновременно. Следва ли от това, че шизофренията е „естественото“, да не кажем здравословното състояние на човека? Маккарти не бърза с отговора. Отлага го до самия край на живота си[2]. При все че мнозина биха възразили с думите, че авторът наслагва различни отговори, тъй както се наслагват различни гласове. През 2006 г. публикува „The Road“ или „Пътят“, а малко[3] преди „Стела Марис“ – „The passenger“ или „Пътникът“. Връзката с Керуак и с поколението на битниците (към което и сам той принадлежи) е лесно проследима. Или не, ще възрази по-наблюдателният читател. Маккарти е абсолютната противоположност на битниците. Тъй както манийната фаза е абсолютно противоположна на депресивната, ще се съглася аз. Ала не знам какво трябва да следва от това. Не знам и дали името на героинята (което всъщност е Алиса и което тя съзнателно променя) трябва да води към Луис Карол и към неговата Алиса. Не знам и дали Кралицата от „Алиса в Огледалният свят“ е образ на въплътената лудост или на въплътената нормалност. Но съм сигурен, че Паметта, която помни само миналото, не е никаква памет. Защото истинската памет трябва да помни първо бъдещето, а чак след това – всичко останало. Което – донякъде – звучи шизофренично. Поне според психиатъра в „Стела Марис“. Друг е въпросът, че подобни откровения могат да бъдат разпознати и като пътеводни звезди[4].
––––
[1] Един от първите подобни проекти, по който се работи по онова време, e на Кристофър Лангтън (заедно с Гелман, поръчител на Маккарти). Известен е като „Ръбът на хаоса“ (Edge of Chaos) и „Мравката на Лангтън“.
[2] Книгата излиза от печат на 06.12.2023 г., т.е. шест месеца и шест дни, преди на 13.06.2023 г. на деветдесетгодишна възраст в Санта Фе да почине Маккарти.
[3] Ако трябва да сме пунктуални – шест седмици, което означава, че двете книги са мислени като близнаци и са създавани едновременно.
[4] Както би трябвало да се преведе заглавието на романа. В по-старата химнографска традиция то е едно от Богородичните имена. В контекста на книгата – име на психодиспансера, в който се разгръща разговорът.
