За романа „Земя на сенки“ и осъзнаването на истината за близкото минало – с американската писателка разговоря Ксения Киселинчева.
Елизабет Костова е авторка на три романа. Тя е израснала в няколко различни щата на САЩ, следвала е англицистика в Йейлския университет. Идва за първи път България през 1989 г., за да запише фолклорна музика в Родопите. „Земя на сенки“ (ИК „Колибри“) е нейният трети роман, разказ за разследването на една мистерия, която пресъздава кошмар от неотдавнашното ни минало. Романът е опит да се възкреси една срамна страница от тоталитарното минало – трудовите лагери в България. Те са замислени по руски модел и между 1944 и 1989 г. техният брой е около стотина, през тях са преминали десетки хиляди български граждани, затворени там без съд и присъда. Лагерите са служили на комунистическия режим, за да държи населението в страх и подчинение.
Наричате България втора родина и посвещавате този роман на нейното настояще и минало. Бихте ли споделили впечатления от първото ви посещение в България.
Аз пристигнах в София в един знаменателен момент – само седем дни след падането на диктатора Тодор Живков. Това беше невероятен исторически момент за България и аз станах неволен свидетел на нежната революция в един от най-лоялните сателити на СССР. Оказа се, че е съдбовен момент и в личния ми живот. Тогава срещнах моя съпруг Георги, който в момента е компютърен специалист в Университета в Мичиган.
Как бихте определили жанра на романа?
Романът представлява преливане на няколко жанра, по-точно може да бъде определен като исторически с елементи на разследване и политически трилър. Сюжетната линия лъкатуши между настоящето и миналото и представлява разследване на съдбата на главния герой. Това е цигуларят Стоян Лазаров, който е изпратен в лагера в Белене по фалшиви обвинения. По чудо той оцелява и се завръща в София, където среща отново най-скъпите си хора – съпругата Вера и сина си Невен.
Когато решихте да пишете на тази тема, давахте ли си сметка, че има дефицит на познание за ужаса на трудовите лагери, не само в България?
Аз напълно съзнавах този дефицит, особено след като прочетох документалната книга на Ан Епълбаум с многозначителното заглавие „Гулаг“. Ние сме длъжници на по-младите поколения, да напомняме за ужасната истина от близкото минало и да попречим да бъде покрита със забрава. Аз смятам, че това е привилегия на изкуството, да докосне ума и душата на читателя и да се идентифицира със съдбата на героя. Този вид познание е съкровено и дълбоко в по-голяма степен, отколкото четенето на статистика в медиите и в историческите книги.
Бих желала да спомена и някои други англоезични автори, които са живели и работили в България след 1989 г. и са написали книги, посветени на България. Сещам се за Гарт Грийнуел. Той е бил преподавател в Американския колеж в София и е написал книга, която е номинирана за National Book Award. Също така представляват интерес книгите на Крис Бъкстон и Рендъл Бейкър. Книгите пресъздават мъчителния преход на България от тоталитаризъм към демокрация.
Как хората реагираха на вашите четения на откъси от романа по време на обиколката ви в Австралия и Нова Зеландия?
Изненадващо за мен, откликът беше емоционален и завладяващ. Бях обсипана с много интересни и трудни въпроси и даже някои читатели проявиха желание да посетят България в близко бъдеще. Повечето нации имат срамни страници в своята история и това, от което се нуждаят, е по-добро осъзнаване на истината за станалото. Само когато една нация осъзнае ясно трудните факти в своята история, само тогава може да изживее катарзис и да стигне до помирение. Това е валидно за много страни, между които САЩ, Русия и нейните бивши републики, Южна Африка и Източна Европа.
Вашата фондация, която е основана през 2007 г., развива широк аспект от дейности.
Всъщност аз съм съосновател на фондацията, чиято основна мисия е да подкрепя обучението и усъвършенстването в областта на творческото писане в България. Също така тя трябва да насърчава и да публикува талантливи български автори от всички поколения. Друг аспект на нашата дейност е създаването на контакти между български, американски и английски автори. Важна цел на фондацията е да обучава англоезични преводачи на спецификата на съвременната българска литература. Вече има десетина български автори, чиито произведения са преведени на английски и публикувани.
И последно бихте ли ни разказали за тазгодишното издание на Созополските семинари?
Фокусът на специалното издание на семинарите беше художествената документалистика. Петима англоезични автори работиха в уъркшоп по творческо писане под ръководството на Филип Гуревич. В същото време петима автори от България работеха под ръководството на Марин Бодаков. Освен това бяха изнесени лекции, както от Филип Гуревич, така и от неговия колега Димитър Кенаров. Паралелно с това имаше дискусии около кръглата маса, в които взеха участие изтъкнати автори, редактори и журналисти от България и САЩ. Даваха се също и индивидуални консултации, имаше четения на поезия и проза от десет български и десет англоезични участници в семинара. В последните десет години се утвърди традицията семинарът да продължава с програма от събития в София. Надяваме се, че по-нататък спектърът на нашите дейности ще продължи да се разширява.
