Може да се каже, че почти цялата психотерапевтична система на мислене, а защо не и цялата култура, се ориентира спрямо Фройд, приемайки го тотално или с резерви, критично, или отхвърляйки го също така тотално. Днес се навършват 165 години от неговото рождение (6 май 1856 г.).
Веднага възникват два въпроса. Първият – необходимо ли е да се чете Фройд, а вторият е дали да се почита?
Фройд е роден през XIX век, починал е в самото начало на Втората световна война и е написал много текстове – книги, статии, писма, лекции, издадени като книги. За него също е писано много, както и за текстовете му, за живота му, за характера му, за поведението му, има даже пиеси и филми, има и романи, в които той е главен или почти главен герой. Писано е и против него, против идеите му, но, от друга страна, мисълта му продължава да вдъхновява, като поставените от него фундаментални тези и досега продължават да бъдат развивани от поколения психоаналитици, психиатри, психолози, психотерапевти, социални мислители, хуманитаристи и други.
Може да се каже, че почти цялата психотерапевтична система на мислене, а защо не и цялата култура, се ориентира по отношение на него, приемайки го тотално или с резерви, критично, или отхвърляйки го също така тотално. От друга страна, с него се водят дискусии (задочно), поставят му се оценки, подиграват му се, обезценяват го или го идеализират.
Аз мисля, че това се дължи на факта, че Фройд е от тези откриватели, чиито открития са окупирали ежедневието ни, езика и умовете ни, така че използвайки ги, никога не мислим за техните откриватели. Когато говорим за Америка, ние не мислим за Колумб, а още по-малко за това, че е тръгнал да открие пътя към „Западна Индия” и не му се е вярвало, че е открил нов континент. Един поет е написал поема „В памет на Зигмунд Фройд”. Не съм я срещал на български, но има един пасаж, чийто смисъл според мен е, че: „… често е бъркал, и понякога е бил абсурден, за нас не е вече човек, а идеен климат, според който живеем различните си животи…”. Поетът е У. Х. Одън, труден поет. Фройд е труден като учен и по-лесен като писател. Някои автори казват, че той е открил интерпретацията. Мисля, че е пресилено, но след излизането на „Тълкуване на сънищата” през 1900 г. станало възможно, а и любопитно, литературните текстове да се тълкуват като сънища. В една лекция за Фройд, изнесена в Бирмингамския университет, се прави опит да се анализира „Макбет”. В един момент в пиесата Макбет има халюцинация. Една кама е насочена с дръжката напред към ръката му. В това време той събира кураж, за да убие стария крал и да завземе престола според предсказанието. От своя страна лейди Макбет го подтиква, като му казва, че трябва да бъде мъж, силен и решителен. Камата е типичен фройдиански фалически символ – дълъг предмет, наподобяващ пенис, но, от друга страна, е режеща, опасна, разсичаща и подходяща за „кастриране” на стария крал. Реално фалосът е сътворяващ, продуктивен и създаващ живот, но тук е пенис, който наранява и убива. За Фройд, за разлика от лейди Макбет, момчетата стават мъже, когато преодолеят в себе си ревността към бащата по отношение на майката, която искат да притежават. Само когато преодолеят тази ревност, те могат да бъдат мъже, способни да създават деца от други жени (извън семейството). Същевременно Макбет иска от лейди Макбет да го дари със синове, за да преодолее предсказанието, че няма да има наследник за трона, но това не се случва. В крайна сметка той не сътворява нищо и само погубва – първо приятелите си, после цяла Шотландия и накрая себе си. Питаме се всичко това дали е било мислено от Шекспир, или е само в главата на интерпретатора.
В „Тълкуване на сънищата” Фройд тълкува собствените си сънища. В това проличава честността и смелостта му, защото в една голяма част те са със сексуално съдържание, съдържат негови интимни мисли, завистта му, конкурентността му, разочарованията му. В тях той тълкува собственото си несъзнавано.
Фройд не е открил несъзнаваното. То е било тема на философите на XIX век – Шопенхауер, Ницше и други. Неговата заслуга обаче е, че той открива значението на несъзнаваното за живота ни и пътищата, по които то може да бъде изследвано. Днес всички говорим за несъзнаваното, то е в постоянно обръщение, особено при извинения и разкаяния. Всъщност, когато говорим за него, без да знаем какво говорим, го правим също несъзнавано.
Несъзнаваното се появява изненадващо, изниква внезапно, като че ли от засада. Появява се в грешките на езика, в сънищата, във внезапните забравяния, в остроумията и в психичните симптоми. Винаги е маскирано, преоблечено като нещо друго и затова изисква интерпретиране. Фройд създава психоаналитичната теория, за да могат интерпретациите да бъдат подкрепени, обосновани и най-важното – въплътени в един „здрав разум”. Вероятно поради тази причина теорията е свързана с индивидуалното развитие и с историческото развитие на човека и обществото. Проследявайки текстовете на Фройд – писмата му, записките му, се разбира, че неговите идеи не възникват умозрително, те се раждат постепенно въз основа на наблюденията му, преживяванията му и най-вече на практическата му работа с неговите пациенти. Това е пътят и на медицинското знание – първоначално наблюдение, търсене на лечение, изграждане на теория, приложение на новите теоретични знания в лечението, отново практика, наблюдение, обобщаване на новите данни и ново развитие на теорията, която да обясни новите факти и т.н. Фройд работи с пациенти с различна клинична психопатология, като тогава се търси активно по-успешен подход за лечението и разбирането на хистерията. Това е свързано със самото тогавашно развитие на медицината и най-вече на неврологията, която е била в подем. Хистеричните пациенти обаче са били париите на терапията. Прилагал се е хипнотичният метод на лечението с променлив успех и по-често твърде неуспешно при по-тежките клинични картини. Фройд работи с хистерични пациенти, изследвайки някои от идеите на предшествениците си – Шарко, Бернхайм, Бройер, но разликата е, че той се отказва от хипнотичния метод и започва да слуша техните думи и да се опитва да вниква по-дълбоко в техния текст. Естествено, легендата казва, че това е било нареждането на една от неговите пациентки, която му казала да замълчи и да остави да говори тя. Кабинетът на д-р Фройд става пространство, в което и пациентът, и терапевтът са хора, загрижени за това не толкова дали ще разберат другия, а дали ще бъдат разбрани от другия. Фройд подпомага процеса, като създава метода на свободните асоциации. Пациентът вече е любопитен и ангажиран не само с разказа си за възникването на симптомите или за травмата си, а и с контекстуализацията им именно през метода на свободните асоциации и през интерпретациите, които създават истинската картина на живота му, на отношенията с другите, със себе си, с терапевтичния процес, а и не на последно място, с психотерапевта.
Някъде тук вероятно Фройд открива изтласкването. Ние сме склонни да изтласкваме в несъзнаваното и да забравяме всичко, което в нашия живот е непоносимо, грозно, срамно, болезнено и травматично. Човечеството има склонността не да запомня, а да забравя. И най-често това, което „не искаме да запомним”, е свързано със сексуалността. Тук ние, от своя страна, не трябва да забравяме, че става въпрос за Виена в края на XIX век, столицата на Австро-Унгарската империя, която се разпада след Първата световна война. Фройд е също част от тази култура, в която има безброй публични домове, но това само показва, че сексуалното трябва да се изявява само на определени места и не е добър тон, ако се обявява или изразява открито. И така, д-р Зигмунд Фройд обявява публично, че всеки човек има сексуални желания, които не може да допусне до съзнанието си и които изтласква в несъзнаваното си несъзнавано.
Първоначално Фройд смята, че се изтласкват неприятните спомени и оттук идва и фразата: „невротикът страда от своите спомени”. Постепенно обаче тази идея отстъпва пред представата, че психичната проблематика е резултат от потиснати желания и техния стремеж към удовлетворяване. Във Фройд се оформя убеждението, че цялата човешка дейност, психопатологията, културните постижения, цялото човешко поведение могат да бъдат разбрани като значения на сексуалността. Тя не се изчерпва със секса като отношение, а включва цялостния стремеж на човека към живеенето – това е либидото, Ерос, „нагонът към живота”, като част от него е и „нагонът към познание”. Тук трябва да се обърне внимание и на това, че ние насочваме познанието си не само към външния свят, но и към вътрешната си сцена.
Ключовата дума тук е нагон. Според Патрик Ландман нагонът, според разбирането на Фройд, не се свежда до естествена нужда (ядене, отделяне, самосъхранение). „Нагонът произхожда от отворите на тялото, превърнали се в ерогенни зони, но той същевременно принадлежи на една символична вселена, която трансцендира природната вселена. Нагоните, които не подлежат на възпитание, имат различни съдби в зависимост от едиповото развитие, – една от тези съдби е сублимацията. Сублимацията на нагона е в основата на всички велики човешки творения, културни, художествени и социални. Най-доброто и най-лошото в обществото имат един и същ нагонен произход.” Схващанията на Фройд са по-радикални. Той счита, че цялата човешка психопатология, всички културни постижения, всички форми на човешко поведение могат да бъдат разбрани през сексуалността. От тази гледна точка сексуалният нагон не е просто импулс, стремеж, желание, а както се изразява най-сполучливо Томас Огдън, „единственото превозно средство, чрез което човешките същества създават смисъл”.
Оттук можем да разсъждаваме, че Фройд не просто предлага сексуалния инстинкт да се мисли като генериращ сексуални желания и импулси. По-важното е, че човешките същества интерпретират всички свои възприятия като сексуални значения и чрез тези интерпретации създават собствения си преживелищен опит. Сексуалният нагон е това, което позволява на човека да превежда суровите усещания и възприятия в натоварен със смисъл опит.
Теорията на Фройд за психичното развитие е изградена върху представата за определена последователност от значения (включително опасности, специфични за всяка фаза за развитие), чиято продължителност не зависи от реалния опит. Например кастрационната тревожност не е продукт на фактори на средата, по-скоро опитът служи като спусък за вродено очакване на специфична форма на телесна увреда.
Оттук нататък може да се отвори въпросът за Едиповия комплекс, който е универсален начин според психоанализата за разбиране и реагиране, а не просто характеристика на семейната среда, на която детето реагира. Именно това е дързостта на Фройд да предполага, че целият човешки опит може да бъде разбран през сексуалните значения. Ние днес трудно можем да си представим предизвикателството, което Фройд приема, предлагайки парадигмата на Едип (скандална по своята същност), чрез която се филтрират и организират всички сурови сетивни данни за нашето съществуване. Все пак откъде идват едиповата парадигма и материалът за нея. Според Фройд не може да има съмнение, че източникът е в нагоните. На въпроса защо едни и същи фантазии с едно и също съдържание се създават при всеки повод, отговорът е – защото са „филогенетичен фонд”. В тях индивидът достига отвъд собствения си опит в недостигнати досега полета, принадлежащи на фантазии, в които личният опит е твърде откъслечен (Т. Огдън). Всички неща, които се разказват в анализата на конкретния човек – съблазняването на деца, възникване на сексуална възбуда при наблюдение на родителския коитус, заплахата от кастрация (всички описани по един или друг начин в случаите на Фройд – Случаят Дора, Малкият Ханс, Човекът-плъх, Човекът-вълк и др.), вероятно са били истински събития в праисторическите времена на човешкото семейство и децата в своите фантазии просто попълват празнините в инидивидуалната истина с праисторическата истина. Фройд по този повод казва, че психологията на неврозите е съхранила в себе си повече от древността на човешкото развитие, отколкото всеки друг източник.
До 1896 г. Фройд поддържа практически „теорията за съблазняването”, той и никога не я изоставя. Успоредно с изграждането на теорията за сексуалното развитие на детето, разгърната в „Три студии върху теорията за сексуалността”, излязла през 1905 г., където отразява мнението си, че сексуалността възниква спонтанно поради вътрешни причини, той продължава да отстоява и ролята на външната реалност в етиологията на неврозите. Сега обаче тя остава като добавъчна и условна, но това не отменя за Фройд фактическата роля на сексуалната травма и отражението върху преживяванията и развитието на детето. Теорията продължава да се развива и драматично се измества от идеята за една сексуалност, „натресена” отвън от сексуално заплашителен родител, към сексуалното желание, произтичащо от детето, което фантазира съблазняване, облечено в инфантилна терминология. Това не е изместване от реалност към фантазия, нито от възрастен към инфантилност, защото реалното никога не е ясно отделено от фантазирането, нито детето в своите най-ранни теории за съблазняването не е толкова наивно и невежо, колкото изглежда. Според мен тук Фройд вижда ролята на психоанализата като работеща с човешките преживявания, без да изключва който и да било фактор и детайл на развитието на индивида и без да се отмята от основната си мисия на търсенето на истината.
Много автори, много професионалисти, много хора четат Фройд по различен начин. Тук ще приведа едно кратко обобщение на теорията му, което ми се струва по-ясно. Авторът е Ричард Уолхайм: „Практически теорията на Фройд разглежда човека, ситуиран в света, надарен с тяло, като една част от него е психичното (умът) и която съответно има комплексна структура. Психичното получава стимули от тялото, които преживява като нагони, и също получава усещания от външния свят. Веднага се получава дисонанс между двете тенденции. Част от нагоните остават неудовлетворени от света, а светът не изглежда такъв, какъвто нагоните биха искали да бъде. Структурата се опитва да посредничи между външен и вътрешен опит (преживяване). Тя филтрира и трансформира възприетото, отклонява, блокира нагоните, техните производни или по-скоро остатъци. Правейки това, структурата също се променя. Тя става по-зряла и се повлиява от преживяванията, които опосредява. Междувременно, преживяванията се променят не само под влияние на структурата, но и в отговор на начина, според който човек реагира на тях”.
Психоанализата се развива след Фройд, което показва жизнеността и актуалността на идеите му. В тази връзка можем да споменем „теорията на обектните отношения” (М. Клайн, У. Бион и др.), „психологията на Аза” (Е. Ериксон, Х. Хартман и др.), „културпсихоанализа” (К. Хорни, Е. Фром, Х. Съливан и др.), „социално-ориентираната психоанализа” (Дж. Морено, К. Роджърс и др.), „екзистенциална психоанализа“ (Л. Бинсвангер, Р. Кун, Р. Мей) и др.
Сега ще спрем да правим опити да четем Зигмунд Фройд и ще го почетем.
Може би тук е мястото да кажем, че за 165 години от рождението на Фройд (роден е на 6 май 1856 г.) и за 125 години от раждането на психоанализата (счита се, че за първи път думата психоанализа е изречена през 1896 г. от Йозеф Бройер) Фройд е бил обвиняван, критикуван, гонен от дома си в емиграция, охулван за идеите си, за произхода си, за отделни измислени моменти в поведението му. Когато нацистите изгарят публично книгите му, той горчиво промълвява: „Ако беше в Средновековието, нямаше да ги изгорят, щяха да изгорят мене”.
Когато идеите са добри, теориите смислени, но скандализиращи с истините, които носят, тогава е най-лесно да нападнеш автора и да го обвиниш в педофилия, бездушие, натраплива мастурбация, користност, лудост и още много лоши неща. Тази практика познаваме от битието си в социализма…
Нападките, извън смислените дискусии върху психоанализата, са в три посоки.
Първата е принизяване на приноса на Фройд. Той е обект на иронизиране, че клиничният му опит е ограничен поради еврейския му произход и се разпростира „всред еврейските девойки, които живеели в семейна и социална изолация във Виена”. Тук няма да коментирам привкуса на Гьобелсовия пропаганден език, който се оказва странно привлекателен и за някои тукашни интелектуалци.
Втората посока е така наречената марксическа критика, която го обвинява в идеалистични и механистични идеи. В България има такава критика от 70-те години на ХХ век, но в две книги от доцент Христо Димитров освен критика има и много добро представяне, както на класическата психоанализа, така и на някои негови последователи – Щекел, Адлер, Съливан, Морено и други, които, по една или друга причина, са се отделили от класическата психоанализа, но са продължили идеите му в различни направления.
Третата насока е най-недобросъвестната и разисква пациентите му и личния му живот. Ана Фройд казва за прочутите текстове на „Петте случая” на Фройд, че те са толкова много анализирани от кого ли не и като че ли всеки от анализаторите им преживява тези случаи като собствени, конкурирайки се по компетентност с техния психотерапевт. Напоследък, включително и у нас, някои критикуват Фройд, като се възползват от автори, критикуващи Фройд, като Мишел Онфре, който е представен като човек от кръга на Бернар-Анри Леви и който е написал огромна книга, в която обвинява Фройд – от това, че бил симпатизант на нацистите, до това, че бил встрастен в кокаина, перверзен тип. Това е гарнирано и с филм, посветен на „Случаят Дора”, в който по безумно недобросъвестен начин Фройд е представен като терапевт, който злоупотребява с доверието на пациентката си и не се противопоставя твърдо на нанесените ѝ сексуални травми. Тук ще вметна, че една от най-прочутите феминистки (наричат я анархо-феминистка) – Ема Голдман, е посещавала лекции на Фройд във Виена, докато учела акушерство. След това направила опит да посети лекциите на Фройд в Америка. Изглежда не била допускана вътре поради скандалното си полицейско досие, но тя пише в своята автобиография: „…Най-важното нещо от моето посещение в Уорчестър (мястото на лекциите) бе участието на Фройд… Бях дълбоко впечатлена от яснотата на неговата мисъл и от простотата на изразяването му. Сред всички тези професори, които си придаваха важност, облечени в своите тоги, Фройд просто и скромно облечен, едва ли не безличен, изглеждаше като гигант всред пигмеи”.
Искам само да отбележа, че Мишел Онфре ни е представен като човек от „кръга около” Бернар-Анри Леви, като вероятно поради недостатъчна информираност (не бих искал да допусна недобросъвестност) е пропуснато, че впоследствие между тях има скандален разрив поради левичарско-фашизоидните изяви на Онфре, когото в една своя статия Бернар-Анри Леви нарича „корабокрушението Онфре”. Що се касае до „симпатизанта на нацистите“, Фройд не е искал да емигрира след Аншлуса през 1938 г. Под силен натиск на световната общественост и срещу много пари, които се събират, за да се плати огромен откуп на нацистите, Фройд се съгласява да замине, като хваща едва ли не последния влак за Париж. Влакът е „последният Ориент-експрес”. Фройд е тежко болен, на 83 години, и му остава още една година живот. Между другото, снимките на Фройд във филма за Дора са снимки от емиграцията му, в които се вижда състоянието му. Фройд има три сестри, които загиват няколко години по-късно в газовите камери. Фройд знае, че нищо не може да направи за тях. Това ще знае и всеки човек, който би се опитал да си представи или е прочел нещичко за разправата с евреите във Виена. Интересно е, че Фройд пише една прекрасна книга – „Неудовлетвореността в културата”, в която ни предпазва от илюзиите ни за самите нас, като предпочита истината, каквато и да е тя, пред нереалистичните сантиментално-хуманистични очаквания от човешката природа. Насочва вниманието ни към самопознанието и към реалистична преценка за нашите разрушителни инстинкти, за които е необходимо да си даваме сметка и които трябва да преодоляваме, съюзявайки се с Ероса, който е безсмъртен в конфликта си със своя също така велик и безсмъртен противник – агресивния инстинкт. Интересното е, че човекът, който предупреждава за злото в нас и ни дава метод как да понасяме себе си, за да останем човечни, не предвижда, че става въпрос не за нагласите на „първобитните хора”, а за „канибализма”, властващ и досега в така наречената „наша цивилизация”. Може би тук той заслужава и нашата критика, но „…да бъдем справедливи към Фройд”, както пише Жак Дерида.
Това е Фройд. За него в края на биографията му Елизабет Рудинеску казва: „Докато гледах това място, където почиваше в мир пепелта на фамилията Фройд, си помислих, че професорът все още продължава да безпокои западното съзнание със своите митове и пътувания през сънищата. И изведнъж си представих как размахва бастун срещу антисемитите, как облича най-хубавата си риза, за да посети Акропола, как открива Рим като полудял от щастие любовник, как бичува глупаците, как говори без записки пред смаяните американци, как царува в стария си дом сред своите любими предмети, своите кучета, своите последователи, своите жени, своите луди пациенти, очаквайки, без да трепне, идването на Хитлер. Но едно поне е сигурно, казах си: този човек още дълго ще остане великият мислител на своето и на нашето време”.
Мисля, че е добре да почетем Фройд!
5 май 2021 г.
Д-р Давид Иерохам е психиатър, психотерапевт, психодрама-терапевт. Преподавател в магистърската програма „Артистични психосоциални практики и психодрама“ на Нов български университет.
В текста са цитирани: З. Фройд и А. Фройд, Б.-А. Леви, Е. Голдман, Е. Рудинеску, Ж. Дерида, П. Ландман, Хр. Димитров, Т. Ogden, R. Wollheim, W. H. Auden.
