Някой упорито тика страната далеч от парламентаризма, от партийната отговорност, в посока към еднолично управление. Това винаги и навсякъде е опасно, с настоящия ни президент – двойно по-опасно.
Цялата сложна българска ситуация може да бъде обяснена с едничко просто изречение на Момо Капор: „Не е достатъчно да умре кравата на комшията, трябва да умре и моята, да я видя госпожа Иванка откъде ще купува мляко“. Момо Капор е сърбин и борави с крави, ние – с пилци, наесен ги броим. След изборите основно това правим, броим. Всички телевизии с дни след изборите упражняват действието „събиране“ в някакъв общонароден час по аритметика. Събират тази парламентарна група с онази и още по-онази, за да видят дали сборът може да се нарече мнозинство. То са цветни кутийки, то са стълбчета в диаграми, рисунки на торти и пици, за да се види нагледно докъде сме го докарали в третите избори за последната година и половина. Тц, отговорът 121 не излиза. Вместо това излиза байчото на училището и се произнася, че или всички ще се събират накуп, или всички ще бъдат изгонени.
Но има по-важни неща от аритметиката в този есенен сезон. Някои пилци изчезват видимо – шансът за стабилно мнозинство и работещо правителство например. А други се губят по-невидимо, макар че са дори по-важни от сформирането на правителство, например състоянието на партиите, принципите на демокрацията и други основополагащи неща.
Моделът на партийната демокрация у нас е застрашен. А модел на безпартийна демокрация просто няма, не е възможен. Не че не може без партии (и такъв период е имало в българската история), но това няма да е демокрация. Всички партии у нас боледуват. Според мен: от остра идеологическа недостатъчност, преминала в хронична. Мантрата „вече няма ляво, няма дясно“ е много удобна, но не е вярна. Посоките винаги са важни, защото са неизбежен ориентир. Вместо това партиите са конструирани около отделни личности и се изживяват според конкретните психически диагнози на тези личности, а не чрез идеологически ценности и присъщи на тези ценности цели. Отделно от това са вътрешните раздори, които само потвърждават, че в партията са събрани хора, които не вярват в едни и същи неща. Освен това партиите все повече приличат на синдикати, които осигуряват работни места и защитават работнически колективи. ГЕРБ е профсъюз на чиновниците от държавната и тук-там общинската администрация, ДПС е синдикат на работещите в горската промишленост, водоснабдяването и някои други отрасли, БСП е съюз на работодателите и клуб на пенсионера, „Демократична България“ е магистратски профсъюз и т.н. Въпреки опита ми да представя това свличане на партиите като смешно, то всъщност е едно от най-опасните неща, които могат да ни се случат. Казано накратко: с партиите зле, но без партии е възможно най-зле. Преди година направих прогноза, че Симеон Сакскобургготски унищожи двупартийния модел, а Слави Трифонов ще унищожи партийния. Тази прогноза малко по малко започва да се сбъдва.
Виж без служебен кабинет може. И дори трябва. Това показва равносметката тази есен. Служебното правителство се зае с такова уволняване и назначаване от първия си ден, като че ли не е нещо временно с определена конкретна задача да организира и проведе изборите, а е ликвидационен съвет на ТКЗС в началото на 90-те. Впрочем защо задачата му е да проведе изборите – за това нямаме ли си ЦИК? Освен всичко служебното правителство се отдаде на агитационна и пропагандна дейност, чиято недопустимост е кодирана още в названието му. Тази екзотична институция, която беше създадена в ентусиазираните и неопитни първи демократични години, ражда повече проблеми, отколкото решения. След като повечето европейски държави добре поминуват без служебно правителство, защо не и ние?
И ето че идваме до президента – властелина на преходите от едно правителство към друго. Случайно ли точно ИТН – партията, която постави началото на края на правителството и разтури пореден парламент, едновременно с това се обяви за президентска република, омекотена малко по-късно като полупрезидентска? Едва ли е случайно. Някой упорито тика страната далеч от парламентаризма, от партийната отговорност, в посока към еднолично управление. Това винаги и навсякъде е опасно, а с настоящия ни президент – двойно по-опасно, като прибавим географията ни – тройно, а ако сложим и историческата признателност – четворно. Тази опасност е възможна (вече много неща, които бяха невъзможни, ни се случиха, за да останем наивни), но тя не се откроява в нашия пейзаж, затлачен от злобата на деня. Правим се, че не я виждаме.
Колкото и малка да беше коалиционната култура в българския политически живот, сега вече е никаква. И към този недоимък ексклузивният принос е на Слави Трифонов и със забележителното участие на всички партии. Коалицията НДСВ-ДПС-БСП, която ни бе втрещила със своята несъчетаемост преди години, сега изглежда почти естествена на фона на това, което видяхме и което може би предстои да видим. На този фон в последните дни се открои с неподражаема артистичност Бойко Борисов. След като целия септември вървеше „мразим ви, мразим ви и сме наясно, че и вие ни мразите“, през октомври премина в „хайде сега пък да се обичаме“. Възможно е Борисов да е единственият лидер на спечелила изборите партия, който в първата част на едно изречение предлага обща работа на друга партия, а във втората я обвинява и обижда. Следващото изречение обратно: първо обидата, след това подадената ръка. И всичко това в името на националния интерес.
Това е една от най-големите загуби през последните политически сезони. Словосъчетанието „национален интерес“ вече не означава нищо. Ни-щич-ко. То е просто като нервен тик, който се появява в неловки моменти. Звучи им добре, може би, на политиците. На нас обаче не. То не ни говори нищо, освен че когато го употребявате, просто не знаете какво да кажете. Така се загубиха думите. Те вече не значат онова, заради което са създадени. Ние не свалихме правителството, ИТН го свали – казва знаково лице на ГЕРБ и май че наистина си вярва. Партията, която внесе вот на недоверие, с който беше свалено правителството, не била свалила правителството. Ако ще си говорим така, има ли смисъл изобщо да говорим?
Такива трудни за виждане и проследяване загуби преживяваме тази есен. Пилците се броят наесен. Но бройката не излиза и затова доста хора предполагат, че отново ще се броим – напролет.
