След успеха на трилогията „Битието“, „Изходът“, „Законът“, на „Лето 1850“, „Светове“ и особено на „Разруха“, читателите могат да се срещнат и с най-новия роман на писателя Владимир Зарев. Той се казва „Орлов мост“ и още със заглавието си някак недвусмислено задава код за четене. Всъщност заглавията на Зарев са винаги кратки, много добре намерени, смислово натоварени. Така е и сега.
Орлов мост не е просто ключово софийско място, той е метафора на протеста, „гореща точка“, в която едно множество от хора се превръща в гражданска общност. В едноименния си роман писателят отново (както в „Светове“ и „Разруха“) се обръща към една силно интересуваща го тема – какво се случи в страната ни в т.нар. преход. Изминахме ли го? Какво донесе той на българите, какво им отне?
За основа на сюжета са послужили протестите от 2013 г. Чрез двамата главни герои – Павел и Юлия, и техните поддръжници, е направен опит да се очертае профилът на различните групи, участвали в протестите. Освен тяхната нееднородност, важен е и акцентът върху присъствието на платени от мафиотски организации или политически партии провокатори. Именно те са една от причините за невъзможността за истинското обединение на протестиращите. Сигурно вече става ясно, че романът на Зарев стъпва на действителни факти и събития. Той много разчита на автентичността. Именно в тази посока е и присъствието на някои епизодични персонажи в него – имена от социалния и културен живот, които всички добре познаваме. Топонимията в него също допълва тази „претенция“ за автентичност, откроява един документален пласт в него. Романът се опитва да отговаря на въпроси. Някои критици вече посочиха основния въпрос в романа – Кой? Кой е виновен за несъстоялия се всъщност преход, за ограбването на държавата, за ограбените души на толкова много хора, за неверието им в институциите, за корупцията и липсата на истински лидери, за решението на толкова много млади хора да живеят извън България. Много въпроси, на които в „Орлов мост“ пряко или косвено се отговаря. Но силата на романа, въпреки ясно назованите виновници, не е в това. Защото отговори на тези въпроси сме слушали от устата на политически експерти или сме чели в сериозни социално-политически анализи. Това, че ги откриваме и тук, в едно художествено произведение, няма как да реши проблемите, свързани с тях.
И именно защото става дума за литература, сюжетът, независимо че е „задвижен“ от протестите, разгръща една лична история. Всъщност няколко лични истории. В разказа за бавно зараждащата се любов между Павел и Юлия се вместват още няколко повествователни линии – за миналото на всеки от тях, за майките и бащите (тема, която, припомням, занимава Владимир Зарев не отсега), за раните от миналото, които прокървяват в днешното. Според мен именно това е силната страна на повествованието на Владимир Зарев. Писател, силно вярващ в смисъла и мощта на словото, той го използва по познатия ни и от предишните му романи леко сказов, обобщително премислящ, но и емоционален, вълнуващ начин най-добре, когато се занимава с личните драми на своите герои. Когато мотивира психологическите им реакции, когато описва състоянията им. Състояния на скръб, на лишеност, на пустота, на безнадежност.
„Майка й седеше на фотьойла в хола и сякаш спеше или още по-странно, сякаш беше унесена от някаква призрачна будност, в която се беше отделила от своето тяло и го беше напуснала. Тя изглеждаше лишена от реакция, не баща й, а тя приличаше на човек, който си беше отишъл и никога няма да се върне. Сълзите й, също така вяли като гаснещата светлина, се стичаха по пребледнелите й страни, мокреха яката на костюма й, но странно, не я оживяваха, тя цялата напомняше затворена врата. Не шумно и драматично затръшната, а внимателно, с усилието на целия помръкнал домашен покой притворена врата. От нея се излъчваше нещо епично и смълчано, като протяжна песен, изпята наум“.
В живота и на двамата главни герои връзката с миналото, с родителите, грешните избори, самозаблудите, продължават да пренареждат сегашното, последствията им са неизбежни и трагични. Мостовете, на които се срещат, които пресичат, през които преминават или не успяват, са много – и в света навън, и в самите тях.
Романът „Орлов мост“ е и тъжен роман. Тъжен в невъзможността да намери сигурна, добра, изпълнена със смисъл посока за своите герои. Като че ли няма мир за тях. Дори и в смъртта. Но именно тази тъга е някак честна и по своему светла. В нея прозира достигната в изпитания мисъл, че все отнякъде трябва да се започне.
