0
3768

Да промениш гледната точка

С художничката Катержина Шеда разговаря Владия Михайлова

„Място до прозореца“, фотография Радостин Седевчев, гал. „Васка Емануилова“

През есента на миналата година чешката художничка Катержина Шеда започна проекта си „Място до прозореца“, създаден за софийския квартал „Манастирски ливади“ – запад. Тя покани жителите му да участват в игра, като споделят идеите си за промяна и облагородяване на мястото. А то е емблематично за столичните проблеми – презастрояване, липса на улици, тротоари и зелени площи, отсъствие на публични сгради и детски градини. В играта се включиха над 100 души, които нарисуваха на прозорците на автомобилите си какво искат да променят в гледката, която виждат през тях. До 31 януари 2021 г. в галерия „Васка Емануилова“ могат да се видят тези „гледки“ и желания за промяна, както и гледната точка на художничката към мястото. Повечето мечти са за най-обикновени тротоари и улици, зеленина и пространство между блоковете, детски градини и училища, велоалеи, скейтпаркове и места за разходка; кварталът да промени своя цвят от сив в зелен. Проектът на Катержина Шеда ще продължи и през 2021 г.

Авторката има богат опит в работата с общности, на които предлага не само възможност да погледнат на всекидневния си живот по различен начин, но и да се сплотят около конкретни идеи. Катержина Шеда е реализирала свои проекти по целия свят – от Силиконовата долина в Америка до Чернобил в Украйна. Нейните работи са били показвани в Тейт Модърн, Лондон, Документа в Касел, Венецианското биенале и др. За представянето си на Документа 12 в Касел през 2007 г. Шеда създава проект за квартал в родния си град Бърно, чрез който успява да сближи хората, като ги провокира да се обърнат един към друг и да видят общата среда, в която живеят.

Катержина Шеда, Photo Michal Hladík

Първоначално ти изпратих снимки от квартала, а няколко месеца по-късно ти дойде в София. Какво беше първото ти впечатление от мястото – „Манастирски ливади – запад“ и затвърди ли се то, когато видя на живо този софийски квартал?

Трябва да призная, че отначало се страхувах от този метод на работа – изграждане на концепция за определено място само въз основа на снимки и без лично да го познавам. Никога досега не съм го правила, за мен разучаването на едно място е основна предпоставка за съставяне на план. От друга страна, тази година донесе много промени и тъй като не беше възможно да пътувам толкова, колкото беше необходимо, приех предизвикателството и се опитах да определя основните проблеми на мястото по снимките. Накрая бях истински изненадана колко точно съм поставила „диагнозата“.

Отначало не откривах много по снимките, въпреки че продължавах да ги разглеждам отново и отново. Но знаем как се случва – пренебрегваме ключовите неща, защото са твърде очевидни. Така че ми отне няколко седмици да осъзная, че не е нормално всички улици да са заети от автомобили, просто сме свикнали да ги виждаме така с течение на времето. В същото време исках моята концепция да отразява настоящата ситуация, в която основната връзка на много хора със света е основно гледката, която имат през прозореца. Свързах мислено тези две неща и тръгнах оттам.

Изложбата на Катержина Шеда в галерия „Васка Емануилова“ продължава до края на януари, фотография Радостин Седевчев, гал. „Васка Емануилова“

Има ли нещо друго освен очевидната причина, поради която си поставила фокуса върху автомобилите в твоя проект? Те са навсякъде в квартала, което се вижда от пръв поглед. Но също така мисля, че те по някакъв начин представляват продължение на частните апартаменти, частните домове на хората. Те са индивидуални и затворени пространства. Считаш ли, че подобна връзка е част от концепцията на проекта?

До 2020 г. не използвахме семейна кола, въпреки че живеем близо до гора в покрайнините на града и наистина сме далеч от много места. Едва тази година съпругът ми се снабди със шофьорска книжка и купихме кола на старо, защото стана трудно да реализирам проектите си в толкова широк мащаб, още повече пък с деца. За първи път в живота си започнах да разбирам по-задълбочено живота зад волана и поведението на самите шофьори. Подобно е на това да се движиш с детска количка – изведнъж осъзнаваш, че нямаш никакъв достъп до половината от местата и по-рано просто не си виждал проблемите.

Винаги съм се отнасяла много критично към прекалената употреба на автомобили и това е така и до днес. Вярвам, че просто е неправилно тричленно семейство да притежава две или три коли и да заема мястото, което трябва да служи предимно за срещи и изграждане на взаимоотношения. Такова състояние на нещата е неуправляемо от гледна точка както на климата, така и на публичното пространство, което е добре видно от конкретното избрано място. При срещи на хората с градските власти основният обсъждан въпрос е къде да се сложат всички тези коли. Общественият живот просто се свежда до намирането или построяването на поредния паркинг. Това ли искат хората наистина, или са се отказали напълно от възможността да правят нещо по-интересно по улиците на своя град?

Бях буквално шокирана от големия брой най-различни препятствия срещу паркирането на автомобили върху тротоарите, които видях по улиците. Това не само е поредното материално доказателство за съществуващия проблем, но и осъзнах, че представлява своеобразна нестандартна галерия, в която всеки от тези обекти е в известен смисъл скулптура. Виждам много потенциал в това и бих искала да насоча вниманието си в тази посока.

„Място до прозореца“, гал. „Васка Емануилова“, фотография Радостин Седевчев

Когато даваш на хората пособия за рисуване, ти в действителност ги упълномощаваш. Предоставяш им инструментите за себеизразяване и им предлагаш видимост/презентация. Защо това е важно не само за художествения процес, но и за обществото според теб?

Мисля, че днес е от решаващо значение хората да се образоват през целия си живот, защото това е единственият начин да се създаде активно общество, което ще поиска да промени и подобри нещата. Една от основните причини да включвам жители в проектите си е да ги активизирам, но най-вече да възвърна самочувствието им; вярата, че те самите са способни да влияят върху много неща.

Втората и не по-малко важна причина е загубата на способността да виждаме смисъла във взаимоотношенията. Някои хора никога не са имали тази способност, други са я загубили с течение на времето. Опитвам се да им покажа как да виждат гората вместо отделните дървета и вярвам, че с този метод участниците могат да бъдат стимулирани сами да постигнат нещо.

В работата си поемаш риска да се намесваш артистично в така наречения „нормален живот“ на хората и всекидневието им. Каква е твоята мотивация? Със сигурност не е лесно да работиш на границата между изкуството и живота и толкова близо до самия живот.

Определено мястото, където съм родена, и семейството, в което израснах, ме тласнаха към това. Родителите ми не са изучавали изкуство и бяха работници; никога не съм посещавала изложба с тях. Израснах на село, където познавах всички съседи в района, и това беше важно място, което ме формира в детството.

Първите си акции направих на улицата, когато бях на десет; убедих нашите съседи от улицата да направим нещо заедно. Бях мотивирана от обстоятелството, че нещо ме притесняваше и исках да го променя сама – както поведението на съседите, така и облика на мястото като такова. По онова време нямах представа, че това е социално ориентирано изкуство, но истината е, че никога не ми се е налагало да решавам с какво ще се занимавам един ден. Моята дейност се зароди в детството ми като моя вътрешна нужда и остава такава и до днес.

Едно от основните неща, които ме мотивират дори и в много предизвикателна среда, са резултатите от предишните ми проекти. На много места с помощта на съвсем прости и достъпни на място елементи успях да покажа, че доста неща все още зависят от хората; като цяло не е нужно те да правят нещо голямо, а само да променят гледната си точка. Това е може би най-трудната част от моя процес и тя понякога отнема няколко години.

„Място до прозореца“, гал. „Васка Емануилова“, фотография Радостин Седевчев

Тази конкретна акция на улица „Казбек“ беше подготовка за по-мащабно събитие следващата година. Имаше ли нещо, което да те изненада, и научи ли нещо от процеса? Ти имаш толкова богат опит с подобни проекти, че се питам дали все още продължаваш да се изненадваш?

Определено подхождам към всяка акция по такъв начин, че да ме изненада. Още повече че липсата на предразсъдъци за мен е една от основните характеристики на художествения процес – без нея той не би бил възможен въобще. В България се изненадах от доста неща – както в положителен, така и в отрицателен смисъл. Това, което ме порази най-много, беше тази странна пасивност, която съм срещала в Украйна например. Хората сякаш очакват някой друг да решава проблемите вместо тях, или пък проблемите някак да се решат сами. От друга страна, много приятна изненада за мен беше да видя колко открити са хората. В крайна сметка българите ще постъпят по своя си начин; това не е самонадеяност, а по-скоро заучен модел на мислене. Аз го възприемам в известна степен като много по-привлекателен подход, отколкото самоувереността на Запада. Самото място също ме изненада, и то много – това е квартал, пълен с парадокси, и в същото време много вдъхновяващ. Учудена съм, че досега не е бил избиран от други артисти за реализиране на техни проекти.

Вече подчерта, че с проектите си искаш да променяш местата, в които работиш. Какво искаш да промениш в „Манастирски ливади – запад“ в София?

Разбира се, бих искала да дам своя принос към дискусията за начина, по който функционира публичното пространство в локацията, въпреки че нямам магическа пръчка и възможностите ми не са толкова големи (в сравнение със строителните компании например). Но можем да успеем да започнем нещо и да насочим вниманието на хората към други теми, различни от това, с което са свикнали в момента. Понякога е нужно само да се промени нагласата на няколко души и те ще увлекат мнозинството.