Начало Книги Да разлистиш храсталака на времето
Книги

Да разлистиш храсталака на времето

3431
Георги Николов

Георги Николов, „Както се отваря небе“, рецензенти Кирил Кадийски, Бойко Ламбовски, изд. „Литературен форум“, 2023 г.

Георги Николов (какво обикновено име за необикновените му търсения и намирания!) не се чете лесно: труден е откъм похвати, тропи, конструкция и мислене. Проникновения и формули, изчерпващи същността метафори, философия, дошла от интуиции и самонаблюдения. Модерно, новаторско структуриране на стихотворенията и поемите.

Вложих всичко от себе си и от досегашния си опит, та оформлението и полиграфията на новата му книга да са съответни на дарбата му. И се намери човекът за това: Капка Кънева. С такава всеотдайност съм подкрепял малцина, талантът не се среща под път и над път. Ето неколцина: Ивайло Иванов, Неделчо Ганев, Маргарит Жеков, а на младини Таньо Клисуров, Борис Христов…

Същността на поезията на Николов е формулирал Румен Денев, също поет: „Най-важната характеристика е нейният космополитизъм. Той постоянно дава нови съчетания, нови смисли и интерпретации на познатите до болка национални литературни и културни феномени. Неговата поезия е глобална в хубавия смисъл на думата, наднича в по-голямото небе, в небето, което обгръща всички места, а не само мястото, където поетът живее телесно“.

След такива думи малко може да се добави.

Например, че: за да постигнеш посоченото, се изисква ерудиция и основно познаване на родната и поне европейската история и литература; глобалната гледна точка е удобна позиция да разлистиш храсталака и горите на времето и да фиксираш повторенията в човешката история и съдба, стигайки чак до архетиповете; неговите аналогии са с преснотата и утринната свежест на първия поглед подир ободрителния сън; и ни удивлява видяното, равнозначно на откритие; да, човекът си е все същият, независимо от епохите, чиито пластове поетът разрязва с остротата на елмаза. Това е само негов си, завоюван терен от книга в книга; негов непатентован патент, оразличаващ го сред събратята по перо. Става. Но ако съумееш да преобърнеш хоризонталата във вертикала. Прави го с лекота. За него може да е сизифовски труд, но за нас сякаш го сторва с малкия си пръст, на prima vista. Артистично, находчиво, изобретателно реди, разваля, играе си, преобръща думите във все нови и по-нови смисли – двете поеми: „Кремация на феникс“ и особено „Нямало едно време в Холивуд“. Сякаш за да продължи и надмине един от похватите на Гео Милев в „Септември“. Но със съвременен език и сюжет и даже с по-богати средства: глава III и глава XVI например от втората поема. Изкуши ли го думата, я като фонетика, я като дошла му изневиделица, или като външно подобие – надделява съблазънта: оправдава я смислово и тя губи случайността си с точно намереното ѝ място и ново предназначение в цялата образно-идейна структура. Той познава родното и световното кино по-добре от професионалните ни кинаджии. Направо е за академик, свидетелстват не само тази поема, но и романите му „Киноманът“, както и отделни сцени от „Пушачът“ – и в двата – замайващо артистична проза и на мен ми се щат още негови изяви в този литературен род.

Николов показва човека в почти всичките му проявления и положения – и като социално животно, и като интимно съкровение, и като телесност и изтънчена душевност. Ще маркирам само някои от циклите: „Римска мозайка“, „Вечеря в дома на пани Гражѝна“, „Мѝриси“. В последния, както и в „Кремация на феникс“, той се занимава с природата на творчеството, с необяснимата същност на поета, която неповторимо (и необяснимо) е изразена в стихотворението „Мириси“, посветено на Румен Денев; „душата“ му, стойността му трудно могат да бъдат уловени, могат само да бъде надушени, защото са надникване в дълбинната бездънност, а знайно е: дарбата няма ни мирис, ни цвят, докосва се с онзи усет, който определяме като божествен.

Пътем ще вметна, че Николов е майстор на поемата, един отритнат от съвременното поетическо изкуство и критиката жанр.

Но освен пластик, той е и мислител, свидетелство са стихотворенията му с библейски сюжети, които тълкува неочаквано и новаторски изненадващо. Въобще мислителят в артиста – той е фин и смайващо грациозен – и артистът в мислителя постоянно се допълват, и ние не можем да ги разлъчим.  

Няма как да отмина „Сизиф“, „Цезарово сечение“, „Римска мозайка“, „Емигрантска рапсодия“ и много още, каквито са почти всички стихотворения от цикъла „Прокуждане на мита“, осъвременени древни митове, но и обезвредени от привичния товар, ситуирани в нови измерения и в нови смисли. Четейки ги, неволно изпитваш покаяние, ужас и срам от това в каква жалка драма живеем от векове! Но сякаш да ни отпусне милостиня – поетът ни дава и отдих в последния цикъл „Палитра“, в който искрят с блясъка на слюда прелестни лирически късове.

Впечатлява композицията на книгата, тематичната обособеност на групата стихотворения в цикли, единството на главния мотив и средствата за осъществяването му. Това говори, че поетът знае какво прави. Противно на аматьорския хаос и полуграмотност, характерни за по-голямата част от днешната поезия, превърнала неумението в норма.

Художествеността, другото име на пластичните способности на поета, е на много места из цялата книга, но най-концентрирана е в поемата – защото за мен е поема, макар и по-малка – „Вечеря в дома на пани Гражѝна“. Авторът е достигнал възможната същина на онова, което изразява, опрял е длетото на ваятеля до кокала, след който не може повече, няма накъде. Просто изчерпва феномена!

Той владее еднакво добре и белия, и класическия стих, формата за него не е проблем. Но е различен от норматива и когато пише в рими, в така наречения класически стих; рими, обосновани главно на асонанса, рими приблизителни (подобни на тези на Борис Христов), фонетично нестандартни, а когато ритъмът му се препъва, когато нарушава прозодията, нарушенията (както при римата) са оправдани от новостта на погледа и мисленето. Поглед съвременен, европейски по дух, за което според мен е изиграло роля и краткото му макар студентстване в Полша.

Георги Николов – поетът, който улавя необикновеното в обикновеното. А то е и най-трудното: в нетрайното да провидиш трайното, в незабележимото – забележимото, всичко онова, което свързва човеците от всички времена – минали, сегашни и бъдещи.

Марин Георгиев е завършил българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ през 1971 г. Автор е на повече от 20 книги – поезия, проза, литературна критика, преводи. За заслуги в популяризирането на унгарската култура получава четири отличия на Унгария: „Про Култура Хунгарика“ (2001), ордена на президента на Унгария (2016), международната награда почетна сабя „Балинт Балаши“ (2018), а през 2019 г. става пръв чуждестранен носител на наградата за поезия на Фондация „Йожеф Уташи“. През 2015 г. в издателството на Дьорд Сонди „Напкут“, Будапеща, излиза сборникът с избрани негови стихове „Ни Бог, ни дявол“, а през 2019 г. в издателството на Съюза на унгарските писатели „Мадяр напло“ – „Някой винаги гледа“, том с избрана проза и поезия. През 2016 г. получава почетния знак на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”.

Свързани статии

Още от автора

No posts to display