Явор Гърдев, „Власт, суверенитет и режисура (опити върху перформативната сила, интерпретативната свобода и творческата автономия)“, научен редактор проф. д-р Хр. Тодоров, редактор, преводач Мария П. Василева, художник Даниела Олег Ляхова, графичен дизайн Надежда Олег Ляхова, издателство „Жанет 45“, 2025 г.
„… Употребявам „интерсубективност“ като термин на създадената – чрез разбирането на идентични значения и признаването на универсални претенции – съвместност между способни на реч и действие субекти. Претенцията, която може да се предяви с оглед интерсубективността, е „разбираемост“ – това е специфичната за речта претенция“[1]. Това изказване на Юрген Хабермас, критик на модерната публичност, ще използвам като ключ при четенето на книгата „Власт, суверенитет и режисура“ на Явор Гърдев. Започвам цитираното изречение в неговата предхождаща незавършеност, тъй като интерпретацията на немския философ на езика като социално действие (в предзаявена от него позиция) „в няколко важни точки се отдалечава“ от разбирането на Остин и Сърл за теорията на речевите актове[2]. Върху теорията на речевите актове, аналитическата прагматика, метафизиката на перформацията, представени в значещи фрагменти на персонални мисловни системи и епистемологични отграничавания, Явор Гърдев изгражда книгата си.
„Власт, суверенитет и режисура“ може да се чете като режисиране на теоретични дискурси, които са огласявани, между които протичат диалози, ревизии, противоборства. Теоретикът на речевите актове Дж. Л. Остин и философът на правото Дж. Остин (и двете мисловни системи представно функциониращи в интерпретацията на Гърдев) са функционално и последователно разграничавани. Открояват се концептуални маршрути Вебер – Ницше в интерпретацията на Вацов – Манчев. Прозвучават търсени от самите автори контрапункти: Дерида – Хайдегер, детайлизация, проведена от Гърдев и през фините езикови разграничения на Лагай между „присъствие“ и „перформация“; критика на модерността – Фуко, Дерида – Дельоз; Бенвенист и критика на теорията на речевите актове, критика на Сърл на Дж. Л. Остин; социална и психоаналитична критика на властта, волята, силата – Ницше (отново през интерпретация на Вацов) – Адлер – Фройд. И още, и още – съполагане на противоположни персонални мисловни точки, къси съединения между разнородни полета, невъзстановими без „рефлексивното включване на наблюдателя като виртуален участник“, което освен херменевтичната процедура би гарантирало „достъп до социалните факти изобщо“[3].
Къде е Явор Гърдев в тази сцена на теоретично представяне, в този разноглас хор на дискурси, в тези добре поставени диалози на персонални позиции, остро огласени конфликти или деликатно отстоявани несъгласия. Той е режисьорът на епистемите. „Път“ през епистемите е метафора, която Явор Гърдев многократно използва в книгата. Пътуване през противоречия, апории, инсценирани теоретични противопоставяния (херменевтика срещу деконструкция; метафизика на присъствието срещу лингвистична прагматика), сблъсък на персонални системи, дори – конкретни сюжети на възникване на определени идеи. В това отношение книгата на Явор Гърдев наподобява записки в режисьорски тетрадки: „Давам си сметка за проблематичната кохерентност на интердисциплинарния синтез…“; „Старая се перспективите към проблема да са разнообразни, но едновременно с това да не допускам обтекаемост на категориите“; „Напускам социологическото поле и се заемам да довърша започнатото инвентаризиране на категориалното поле около властта…“. Реторически направляваната навигация между предметни полета, дискурсивни откъси, епистемологични обрати, детайлизираните операции по семантизиране и десемантизиране на понятия обхващат хуманитарно знание в широк обсег и от първите десетилетия на последния век. Винаги личната перспектива на пишещия изяснява, направлява, вмества своя гледна точка в непрестанния танц на дискурсите и семантичната игра на понятия, като при четене не ти се иска (както е при вълнуващо театрално представление) това пътуване през означаване, смисъл, произведени значения да има край.
Във „Власт, суверенитет и режисура“ отказът от подход на дескриптивното театрознание и от история на театъра се разпръсва в интердисциплинарно поле. Което поставя въпрос към комуникативния акт или към четенето и разбирането на книгата. Допускам, че предварителното питане, от което тръгва Явор Гърдев, е не е ли проблематично описанието на „власт“, „суверенитет“, „режисура“ като йерархично застинали семантични категории в твърди отчетливи отстояния. Първата операция по десемантизиране, с която се заема Гърдев, е да разложи общопонятното разбиране на тези понятия в модерната публичност. През исторически употреби на и философски дискурси за властта, през семантични разлагания на понятието суверенитет, през историята на практикуване на режисьорската позиция сме въведени в спектакъл на дисперсни разпръсвания, семантични размествания и трептения между власт, суверенитет, режисура. В резултат: политически оторизираната власт е разпръсната (не без мисловния авторитет на Фуко) в ежедневни практики (власт на възнаграждението, на принудата, на зависимостта, на легитимната позиция, референтна власт, експертна власт, информационна власт и пр.). Суверенитетът като исторически дефинирано понятие за политическа независимост в ежедневните практики на модерната култура, описан от Гърдев във функционални проявления, е атомизиран до индивидуален суверенитет (телесен и психологически). Интерпретиран от перспектива на индивида, суверенитетът „по-скоро попада в категориите, с които се описват свободата, самоопределението и правото на съпротива“, пише Явор Гърдев. При проведените атомизации на понятията „власт“ и „суверенитет“ в дисперсното поле изглежда, че за театралния (по подразбиране) режисьор остава много конкретно и в определени граници пространство. Подобна дискурсивна перспектива изглежда и като отстъп от острите политически дебати (дори сблъсъци) на обществената публичност. Но всъщност книгата на Явор Гърдев пренася (понякога ожесточените) обществени политики на власт и суверенитет в асиметриите на технологии по произвеждането и отстояването на идентичност; показва как дисциплиниращи властови практики може да бъдат преобразувани в речеви съпротиви и режими на истината за субекта. Тук аргументацията на Гърдев настъпва в исторически ракурс в юриспруденцията (което придава нов тип легитимност на обглежданите тематични полета).
Режисьорската компетенция в книгата е позиционирана между херменевтичния кръг/хоризонт на полисемантизма и „дисеминацията“ на безпределното производство на смисъл. Режисьорът едновременно продуцира (исторически, контекстуално, интерпретативно и пр.) множествен смисъл и удържа ограниченията на свръхинтерпретацията, произволното производство на смисли, незакрепени в структурата на драматургичния текст или в драматургичната идея. Теоретичният синтез на Явор Гърдев есенциализира личния опит да режисираш Шекспир („Венецианският търговец“) и К. Илиев („Великденско вино“, „Наблюдателите. Хипотеза за отвъдното“). Режисурата е концептуален проект и действен акт в езика, уверява ни проведената от Гърдев навигация в теорията на речевите актове, лингвистичната прагматика, перформативната теория. Работа на режисьора е да произведе смислови пробойни в драматургията, да отлепи постановката от текста и в тези луфтове-акценти да открои свой суверенитет. Режисирането е интенционален проект, от чието крайно осъществяване режисьорът е отстранен. На сцената властва суверенитетът на актьора, иницииран от въображението, концептивността, перформативността на режисьора.
Отбелязвам огледалното двуезиково (български и английски език) издание на „Жанет 45“ в също огледалния визуален дизайн от Надежда Олег Ляхова на сценографски рисунки на Даниела Олег Ляхова. Но нека тази рецензия, пределно кратка за изобретателните епистемни разслоявания и обрати във „Власт, суверенитет и режисура“ на Явор Гърдев, завърши, както започна – с отпратка към теоретика на модерния обществен дебат. В универсално-прагматистка перспектива театралното събитие е реализиран и подновяващ се във всяко представяне проект на символна публичност, с който драматург, режисьор, актьори, публика са подтикнати „взаимно към признаване на претенции за валидност“ или: „претенция за истина – задължения за обоснованост“, „претенция за правилност – задължения за оправданост“, „претенция за правдивост – задължения за надеждност“[4]. Които могат да бъдат проверени в „интерсубективно валидни основания“, част от които е дебатът за власт, суверенитет и режисура. Книгата на Явор Гърдев проектира този дебат.
Виолета Русева е завършила българска филология, от 1985 г. е преподавател в катедра „Българска литература“ на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Научните ѝ интереси са в полето на българския модернизъм: символизъм и авангардизъм, съвременна българска проза, историческа поетика. През 2015 г. защитава научна степен „доктор на науките по филология“ с дисертация на тема „Български символизъм: модуси на различимост“. От май 2018 г. e професор по българска литература – историческа поетика на новата българска литература. Автор на монографиите „Аспекти на модерността в българската литература през 20-те години“ (1993), „Мистичният Йовков“ (1998), „Генеалогия на българската модерност. Яворов“ (2001), „Литературноисторически етюди“ (2009), „Елегии на безутешни дни. Книга за Дебелянов“ (2010), „Български символизъм: модуси на различимост“ (2014), „6 студии по историческа поетика“ (2017). Съставител на антологии на българския модернизъм: „Манифести на българския авангардизъм“ (1995), „Български символизъм“ (2000).
––––
[1] Хабермас, Ю. Философия на езика и социална теория. Избрани студии. Съст., предг. Кр. Стоянов. Превод Ст. Йотов. Ред. Г. Каприев. – София: ЛИК, 1999, с. 98–99.
[2] Пос. изд., с. 44–45.
[3] Хабермас, Ю. „Нещата трябваше да се подобрят…“. Превод Ст. Йотов. – София: ИК „Критика и хуманизъм“, 2026, с. 74.
[4] Хабермас, Ю. Философия на езика и социална теория. Пос. изд., с. 95.
