Начало Идеи Актуално Да реставрираме комунистическите символи на ползу роду!
Актуално

Да реставрираме комунистическите символи на ползу роду!

2970
фотография Никола Михов

Паметниците са деликатна, противоречива, бих казал дори опасна материя. Те не само съхраняват, а и изграждат националната ни съдба – величаят или проклинат, обезсмъртяват или осмъртяват миналото на цели народи. Онагледявайки историческия процес, те го повлияват и моделират, придобиват оценъчна функция, формират настоящото обществено съзнание, трасират пътя на цели поколения. Историята на един етнос, на една нация, на една цивилизация е не само завещаната ни през вековете и хилядолетията от хрониките фактология – историята е и нашето актуално отношение и към собственото, и към чуждото минало. Отношение, което е по неизбежност субективно, отношение, предопределено не само от предшествалите събития и явления, а и от нашите днешни интереси, ползи и вреди, победи и поражения, рискове и перспективи, които тези събития и явления вещаят, предизвикват или предотвратяват. След като дори и постановките на точните науки са често относителни и подвластни на нашите индивидуални интерпретации, в хуманитарната сфера господството на релативизма е още по-доминиращо – там субективизмът по правило преобладава над обективизма. Препоръката на бащата на историческата наука Херодот историята да не се страхува от никоя истина и да не се прекланя пред никоя лъжа, си остана глас в пустиня. И то не защото неговите наследници се оказаха хора недобросъвестни, продажни и злонамерени, а защото бяха и са просто хора, подвластни на собствените си пристрастия, на собствените си тенденциозности, на собствените си симпатии и антипатии, на собствените си страхове, на собствените си научни или политически кариери. А всичко това са все субективни фактори и обстоятелства. Да очакваш при цялата тази субективност едно напълно обективно изследване на националното ни и интернационално минало, е немислимо – историците трябва да са свръхчовеци, за да съумеят да потиснат душевността си в интерес на безпристрастния академизъм. И когато поетът-комунист упреква пожълтелите страници на майката-история, че са хванали само контурите, а човешкото вълнение е останало извън тях, че „нашта мъка ненаписана сама в пространството ще скита”, верен на убогия си класово-партиен подход, той просто игнорира субекта в интерес на обекта, отказва да се съобрази с изменчивостта на човешката природа, отказва да повярва на Стайнбек, че „животът се състои не от или-или – животът се състои от и, и, и….”. И така, както пее от екрана една бодра и лъжовна, фалшифицирала до неузнаваемост новата ни родна история комисарска песничка, до края на света.

Сложността произтича и от обстоятелството, че и като учебен предмет, и като учителка на народите историята принадлежи не само на обекта си, не само на изследваните времена и епохи, а и на настоящето. Нищейки миналото, тя формира и актуалното ни отношение към това минало. Когато най-величественият монумент на родна земя е извисилият почти 40-метрова снага в сърцето на столицата паметник на нашите двойни поробители и когато увековечените в камък и метал от скулптура двойни поробители са провъзгласени за двойни освободители, тази изкривена оптика изкривява и оценъчната скала на цяла една нация, превръща светогледите на милиони сънародници в местожителство на лъжата, на демагогията, на злото. Едно зло, което, ако върви, както е тръгнало, ние ще предадем, ние предаваме вече идейно чрез безучастието, чрез несъпротивата си на идващите поколения. Ето как стъпка по стъпка, фалшифицирайки националното ни минало, една манипулирана и идеологизирана (а идеологизирането винаги става за сметка на истината), една псевдонаучна историческа наука преиначава, обезобразява и развращава първо настоящето, а после и бъдещето – светло и комунистическо.

Този деструктивен процес се оглежда като в огледало в съдбата на мемориалния комплекс „Бузлуджа”, наричан от милионите си скрити и явни фенове с дискретна ласкавост чинията. Изоставен от собствената си партия на развала на времето, вече от години мемориалът се реставрира от ентусиазирани родни и международни реставратори. А да реставрираш „Бузлуджа”, значи да завъртиш колелото на историята назад към дебрите на комунистическото мракобесие – на върха на пилона, отбелязващ мемориала, побити в небето, са кацнали като невикани извънземни НЛО две огромни петолъчки: 6,5 на 12 м. всяка. Когато в една гореща публична полемика една от патетичните реставраторки декларира, че реставрирала не хералдиката на зловещия комунизъм, а националното ни историческо наследство по предназначение, такова, каквото е, и го прави не по партийнополитически, а по родолюбиви съображения, а аз учтиво я запитах (аз винаги питам непоколебимо, но учтиво), дали щеше да се впусне в тази така въодушевена реставрация, ако на върха на пилона бяха закрепени не петолъчки, а свастики, тя щеше да припадне от възмущение, гняв и класово-партийна обида. За нея подобно сравнение беше морално недопустимо, истинско кощунство и с родната история, и с трагиката на Отечеството, на Европа и на света през последните стотина години. В нейните очи тази трагика беше породена единствено и само от злодеянията на националсоциализма, докато СССР (забележете: не съюзниците, а СССР!), видите ли, бил доблестният носител на хуманизма и справедливостта, на доброто и красиво спасение, на мира и надеждата, на избавлението от кафявата чума. Аз отвърнах, че ако във Втората световна война някой е освобождавал, това са Великобритания и САЩ, докато СССР само е воювал, завоювал и поробвал, че да подмениш едно робство – нацисткото – с друго, не по-малко кошмарно робство – комунистическото, – значи не да освобождаваш, а да умножаваш робството. Тогава диалогът ни загрубя и дума по дума разногласията ни се превърнаха в портрет на онази амбивалентност, на онзи субективизъм, на онази двуликост, на онова двусмислено и многосмислено отношение към близкото ни историческо наследство, от което така и не успя да ни измъкне целият натрупан през хилядолетията човешки опит с всичките му летописи, гении и школи – камо ли мое нищожество. Убеден антинацист съм, но за мен все пак не нацизмът е похитителят на цивилизацията ни, а комунизмът – нейният спасител. Това еднозначно, черно-бяло и опростенческо разпределение на историческите роли е измамно. В моите стари и видели навред по света и у нас много старо- и неокомунизъм, много антикомунизъм, неонацизъм и антинацизъм очи истината има друго съдържание: националсоциализмът не е едноличен похитител на християнската ни цивилизация, не е неин едноличен похитител и комунизмът. Похищенията, грабежите и изпепеляванията бяха общи, съвместни. Просто Хитлер и Сталин тръгнаха орташки да си поделят Европа, но в хода на подялбата нещо не се разбраха, ненаситните им имперски апетити пламнаха и СССР и Третият райх хукнаха в бясна надпревара да завладяват и плячкосват. След което се изправиха озверени един срещу друг. За да разярят, разединят и похитят и Стария континент, и света.

След толкова много неясноти, едно е недвусмислено: миналият век се превърна в местожителство на двете най-колосални злини в цялата история на рода ни – националсоциализма и реалния социализъм. Тяхното зараждане демократична Европа и Северна Америка проспаха, безучастен остана светът и към техния възход. От тяхната платена с милиони жертви гибел обаче човечеството си извлече необходимите поуки – поне донякъде. Казвам донякъде, защото след Втората световна война денацификацията протече подобаващо, разобличи фашизма и нацизма с нужната безкомпромисност – тъкмо затова десният екстремизъм днес не е вече заплаха за международната демократична общност. С комунизма обаче това така и не се случи – поне на родна земя. Ето защо неговото наследство продължава и да владее настоящето, и да грози бъдещето ни. Мемориалният комплекс „Бузлуджа” е съставна част от тази угроза, съставна част от тази угроза е и отношението ни към мемориала. И тъй като това отношение е колкото индивидуално, толкова и обществено, аз се възползвам от правото си да дам гласност на моя поглед.

През десетилетията демокрация се оформиха три предложения: мемориалът да бъде взривен като безполезна развалина, да бъде той консервиран или да бъде реставриран в първоначалния му блясък и във величествеността му, присъща на грандоманията на всички тоталитарни общества. Лично аз не бих го разрушил – паметниците са носители на памет, а паметта е безсмъртна, тя принадлежи и на нашите потомци. Консервирането на обекта е едно компромисно решение, което, именно поради компромисността си, набира привърженици от всички лагери. Аз съм склонен дори да реставрираме, да възстановим мемориала. Съзнавайки, че той е символ и канон на една политическа партия, при тава не само най-недемократичната, но и най-богатата на родна земя. В такъв случай – ще рече с право критичният читател – тази властолюбива партия да бръкне в партийната си каса и да си го възстановява тя, а не държавата с държавни (сиреч с наши собствени) средства. Неподобаващо е от антикомунисти като мен да се очаква да финансират възраждането на комунистическите символи – нашата символика е друга. И въпреки достоверността на всички тези морално-психологически доводи, място за размисъл има. Пък и проектът, чието реставриране така или иначе тече в момента и без моята благословия, е финансиран преди всичко от европейски фондове. Фондове, които, за да развържат кесията си, явно считат, че паметникът е не НЛО, а културно-историческо наследство, че и мозайката, и цялата орнаментика на комплекса имат художествена стойност. А всичко това подкрепя идеята той да бъде възстановен като национална ценност, която се оказа толкова стойностна, че и Юнеско посегна към нея. За да бъде, за да стане обаче ценността наистина национална и общоприета, а не съкровищница само на една политическа сила, необходимо е да се внесе яснота в замисъла. Един замисъл, който би трябвало да цели не възвеличаване и героизиране на делото на една терористична партия, а разобличаване на нейния злодейски характер. Нека „Бузлуджа” бъде възстановена така, както е възстановен концлагерът Дахау или музеят на свирепата Щази в Берлин – като паметник на историческото зло, като предупреждение и към нас, и към цялото човечество, като стъпка в преработването на онова непреработено мракобесническо минало, от чиито жилави остатъци ние, българите, за разлика от останалите източноевропейски народи, не съумяхме да се избавим и до днес. Защото ние имаме нужда от национални паметници не само на доброто, а и на злото. Тяхната функция като превенция срещу евентуална бъдеща повторимост на това зло е безценна. Достатъчно е само след като реставрираме подобаващо днешните бузлуджански развалини, подобаващо  да обясним на бъдещите посетители на бъдещия музей, че, макар и талантливи като художествено изпълнение, разноцветните фрески, гравюри и стенописи на комплекса фалшифицират националната ни история, че, идеализирайки и глорифицирайки пъкленото дело на една тиранична партия, мемориалът преобръща фундаменталните ни понятия за добро и зло, превръща исторически палачи в исторически герои. Като ветеран на комунистическото студентско и средношколско бригадирско движение в подобна реставрация и аз бих участвал на драго сърце, положил бих (този път наистина доброволно) безвъзмездно собствен общественополезен труд. На ползу роду!…                        

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи”, „Белият слон” и др.

Свързани статии

Още от автора