Само на този ден вият сирени, които ни карат да замръзнем на мястото си и времето да спре. В техния смразяващ вой времето спира, сгъстява се, престава да се подчинява на физическите закони, пренасяме се назад във времето на Ботев. Пренасянето е възможно благодарение на неговото прозрение, че „тоз, който падне в бой за свобода, той не умира“. Виждаме го наистина толкова жив, че и той стои до нас, замръзнал на едно място. И той отдава почит на героите, защото с този безсмъртен стих се обезсмъртяват всички герои. Ние свързваме двустишието с Ботев, въпреки че той го е посветил на Хаджи Димитър. Това обаче узнаваме единствено от заглавието на баладата – никъде в текста не се споменава името на войводата. Тоз, когото „жалеят земя и небо, звяр и природа и певци песни за него пеят“ е всеки един от хилядите знайни и незнайни герои. Имената на малка част от знайните споменаваме на вечерната заря-проверка. За имената на незнайните „Балканът пее хайдушка песен“.
В този миг времето е спряло, но тревожният вой на сирените ни връща век и половина назад. В този миг Ботев е прострелян. Но век и половина ние отдаваме своята почит на тоз, който не умира.
Ботев е центърът на нашата история, на нашата нация, на нашата душевност. Не е нужно да степенуваме националните герои по важност. Мястото на никого от тях в нашата история и душа не е по-маловажно от всеки друг. Всеки от тях еднакво безкористно е положил живота си за нашата свобода. Затова наричаме 2 юни Ден на Ботев и на загиналите за свободата и независимостта на България. Името, подвигът и гибелта на Ботев, без това да е търсено преднамерено, са поставени в центъра.
Без Ботев ние бихме се разпаднали като народ. Неговото име за нас е като физическата сила, която държи електроните около атомното ядро. Факторите, които ни формират като нация са многобройни, те се променят в течение на времето, защото „времето е в нас и ние сме във времето; то нас обръща и ние него обръщаме“, но колкото и различно да е днешното време от онова, което е събрало Ботев и Левски в едно, идеалът за подвиг остава неизменен – „юнак във младост и в сила мъжка“.
В личността на Ботев са съчетани пламенния революционер и гениалния поет и с това той безспорно изпъква пред всички останали. Няма нищо пресилено, когато казваме, че той е ненадминат поет. Той е поет не само в стиховете си. Върховна поезия е и предсмъртното му писмо-завет от „17 мая 1876“, писано на борда на „Радецки“ – „Мила ми Венето… знай, че после Отечеството си съм обичал най-много тебе“. Любов и поезия, живот и смърт, споени в едно!
Пред името и подвига на Ботев всички се прекланяме, но името и делото му винаги са били повод за спекулации. Сред тях най-отблъскваща е пълното обсебване на Ботев след установяването на комунистическия режим.
В новоиздаденото историческо изследване „Христо Ботев: Идеологическо моделиране на героичния образ“ Анна Алексиева пише: „Преди разглеждания преломен период Христо Ботев е безспорен герой както за леви, така и за десни политически течения. В идеологическия контекст след 1946 г. тази множественост на идентификациите с възрожденските образи е немислима. Единствено комунистическата партия има правомощията да охранява метанаратива, чиито протагонисти – героите от XIX век – се осмислят като идеологически предходници на новото социалистическо поколение… Стремежът към усвояване на възрожденското наследство личи особено в характерните за режима лозунги, които безпроблемно вплитат в единна каузална верига личности от националноосвободителното движение и социалистически активисти – например „Гордо знаме ни е Ботев, пръв учител – Димитров“ (от марша на пионерската организация „Септемврийче“, създаден по текст на Асен Босев)“. Подобни идеологически манипулации са безчет. Те бяха налагани с всички инструменти на тоталитарната власт. Тези догматизирани дамги не са избледнели и до днес.
Самият Ботев изповядва много крайни идеи. Заради своя радикализъм той влиза в тежък конфликт с Каравелов и с други хъшове. Но това не хвърля сянка върху него. Неговият духовен ръст е толкова колосален, че нищо не би могло да го засенчи.
На 2 юни – заради трагичната гибел и заради поетичния гений на Ботев – не ни е позволена патетика. Затова ще завърша с един непатетичен стих:
Тежко, брате, се живее
между глупци неразбрани;
душата ми в огън тлее,
сърцето ми в люти рани.
Под епиграфа на този стих Георги Марков е написал есето „Ботев“, което беше публикувано едва през 2015 г. В това есе има думи, които нямам смелостта да цитирам. Всеки може да ги намери и да ги прочете.
Да сведем глави пред Ботев и да постоим по-дълго със сведени глави. Когато се изправим, да бъдем изправени като него.
