За съвременната детска литература, интереса на малките към книгите и ролята на възрастните: с Екатерина Йосифова – след участието й в петото издание на „Походът на книгите“ – разговаря Ина Дублекова.
През 2016 г. за втори път бяхте сред участниците в националната кампания за насърчаване на четенето „Походът на книгите“, която ви отведе при децата от 50-о ОДЗ „Куики“ в София. Разкажете малко повече за тази среща.
Децата бяха доста мънички. С големите, които вече са натрупали някакъв опит като читатели, е по-лесно, защото вече са прочели някои книги и имат отношение към тях. За пръв път се срещам с деца от детската градина, но те се оказаха заинтригувани от самото си участие в нещо, което се отнася до четенето. Аз бях избрала да донеса три книжки на една млада авторка – Петя Кокудева. Последната й книга се казва „Питанки“ и всяко стихотворение задава въпрос. И провокира много добре търсенето на отговор, който може да не е традиционен и точен, но отваря мисленето на децата. Не трябва просто да поучаваме и да предлагаме готови, наши отговори. Малките деца са цялостни личности, които растат със своите търсения. И на мен това ми се искаше – да ги накарам да се замислят и да потърсят своя отговор. И те даваха различни отговори на един и същи въпрос, успяваха да видят различните му страни. Което е чудесно.
Децата вероятно много по-свободно и самоуверено се ширят сред собственото си въображение.
Така би трябвало да бъде, но не винаги е така, защото зависи от опитите на възрастните да ги вкарат в някакви стандарти. А когато ги оставиш, те казват такива неочаквани неща! И даже си измислят свои думи. Аз имам голям опит, включително и домашен – освен двете си деца, вече имам и четирима внуци от всички възрасти. Винаги съм се противопоставяла на тази нагласа на българските родители, баби и дядовци, детето да тръгне по-късно на училище, за да си поиграе и „поживее“. А самите деца изпитват нужда, имат глад за нови неща, обичат да срещат непознати думи и мисли. Затова да се работи с деца е интересно, защото виждаш, че в началото те очакват от срещата с даден текст да бъде просто „забавление“(любима дума на медиите), занимателна история, приказка, стихотворение… А за мен важното в такива срещи е да помагаме на децата да усетят хубостта на написаното. Да изпитат удоволствие. Да остане в тях.
А какви са впечатленията ви от литературните срещи с по-големи деца и книгите, които те четат?
Миналогодишните ми срещи бяха с по-големи деца и предварително знаех за някои книги, които те харесват. Особено обичат тези, които не са много поучителни, в които има малко пакост, беля. С толкова доброта и въображение, например, са изпълнени приказките на Андерсен; а наскоро купих новоиздадена негова книга за подарък и като зачетох, бях поразена от това, че книгата е адаптирана! Всички по-трудни думи, всички по-тъжни места са туширани. Това се отнася и до други класически книги. Оказа, че „Пипи Дългото чорапче“ е адаптирана, „Книга за джунглата“ също. Това, което е малко по-жестоко, по-трудничко, понякога дори гадничко, е махнато. Нашите деца не са недоразвити, които трябва да се хранят със сдъвкана храна!
В същото време жестокостта и насилието са неизменна част от всекидневието на възрастните и децата.
Естествено. И точно осмислянето на тези неща учи на добро. Някои учители са искали белите на Пипи да бъдат изхвърлени от читанките, например, защото Пипи не искала да ходи на училище. Ами измислете нещо, за да й се ходи на училище на всяка Пипи! Трябва да се промени не детето, а училището. Всичко може и трябва да се погледне от друга страна.
Вие имате опит и като учителка в гимназия. Днес често чуваме да се казва колко са различни децата. Доколко е променено наистина светоусещането им и основателни ли са подобни твърдения?
Не, светоусещането им не е толкова различно. Разбира се, че сега децата подраняват, заради повечето информация, с която разполагат. Но от друга страна, те загубват връзката с природния, с естествения свят. Имат я тези, които спортуват или ходят в планината, да речем, които карат ски, наблюдават буболечките, вместо да се страхуват от тях или да ги убиват. Но много от тях губят тази връзка. Ето например, пред блока, където живее най-малкият ми внук, има градинка. Хората са насадили цветя. И се оказа, че децата, които играят до тях, не знаят имената на цветята. Цъфнала роза – питам ги какво е това и те не знаят. Казвам на едно от децата: „Ела да помиришеш!“. То идва, питам го хубаво ли мирише: „Ами да, хубаво мирише“. „Е, сега сещаш ли се какво е това?“ „Ами да, люляк.“ Някога вкъщи или другаде са му казали, че люлякът мирише хубаво. Дори тези цветя не познават, а камо ли другите. И на пейките край тази градинка седят майки, баби и никой не се е поинтересувал да каже на децата, да ги научи. Ние сме виновни! Възрастните са виновни!
А как можем увлекателно и трайно да въведем децата в света на книгите и четенето?
Ние просто трябва да ги въвеждаме в света изобщо. Те имат любопитство, свой начин на мислене и с удоволствие биха чели, ако умеят да четат хубаво и да съзнават онова, което четат. Не просто да умеят да прочетат думите, а да ги разберат. Но децата са готови да разбират! Просто ние не разговаряме достатъчно с тях. Независимо дали вкъщи, дали на улицата, в градинката, където и да е. Но когато се научат да разговарят и с книгите – това компенсира много.
Желанието за откривателство в това, което четеш, остава, има го цял живот, стига да не започне всичко да ти се предлага наготово. Аз нямам нищо против чудесната компютърна грамотност на малките, но при тях самата бързина на смяната на игрите и образите, темпото, не им оставят пространство за колебание, за осмисляне, за въпроси… Книгата общува с тебе.
Вярвам, ще се съгласите, че отношението на подрастващите към книгите е пряко свързано с отношение и уважение към литературата на обществото, в което те растат. Но къде е тя сега и каква е ценността й?
Това е безкрайна тема и е много трудна, и е много важна, уж много обговаряна, но всъщност често пренебрегвана. Книгата винаги е била нещо много важно за българина, нещо свято. Дори неграмотните са имали вкъщи поне една книга и са смятали, че това им е важно. Като тръгнат да бягат, и книгата ще вземат. И винаги е било важно да се изучат децата. Българинът, дори неграмотният, е искал децата му да учат. Сега също искат, разбира се, и в чужбина ги пращат, но като жертват пари, а не време. Може би и преди не са жертвали време, оставяли са ги сами, но е имало уважение и към даскала, и към попа, към книжните хора. Докато сега, тъй като всичко се оценява с пари, за всички е ясно, включително за родителите, че ако детето стане писател или художник, актьор, това означава едва да се справя. Това неминуемо се отразява на изборите на децата. Но в края на краищата човек, за да е доволен и щастлив със себе си, има нужда от пътища – над обикновеното, над работата за пари. Всеки човек усеща вътре в самия себе си, че той е повече от това, което върши. Веднъж ставаше въпрос за стихотворението и за разликата от едно стихотворение до друго и аз си помислих, а после и го написах в една малка статия, че доброто стихотворение, независимо дали ще е римувано или не, е това, което оставя у прочелия го човек следствие, нещо след това. Не е важна самата конструкция на стихотворението: ако е наистина силно и води нанякъде, ако наистина те подсеща за нещо у теб самия, значи това е поезия. Там е разликата с „направените“ стихотворения, дори добре направените, културно написаните, а то всеки културен човек вече може да напише стихотворение.
Всички читатели неизменно свързваме името ви с поезията, но през 2012 г. излезе и първата ви детска книга „Дракончето Поли“. По-трудно ли се пише за деца и с какво е по-различно от писането за възрастни?
Много повече внимание: защото се чувстваме много отговорни. Човек, който пише за възрастни, пише за своя опит. А когато пишеш за деца, трябва да се върнеш, да свериш себе си с детството си. Да си помислиш, ти, като си бил на осем или десет години, искал ли си това, или си искал друго. И аз правя така със себе си и откривам, че много от нещата, които смятам сега за нужни, изобщо не са ме интересували тогава. Значи те не са толкова важни! Не е необходимо да имаш това и това, и това. А по-скоро да отидеш и там, и там, и там, да откриеш нещо, да успееш да направиш нещо. Това е много по-важно! И това усещане го има у децата. И ако възрастните се научат да сверяват себе си със своите например дванадесет години, ще видят, че си губят времето за общуване с децата си за глупости, а за важните неща не разговарят с тях.
Колкото до „Дракончето Поли“ – направих книжка само защото моята племенница, на сестра ми момиченцето, страхотно хубаво рисуваше. Рисуваше разни тайнствени неща. Нарисува един летящ дракон и оттам тръгна цялата книжка. И от нейни думи.
Тоест, вие сте вървели след нея?
Да, аз вървях след нея. И след това не го повторих с другите деца, но се опитвах да запомня някои техни думи. Например, моята дъщеря, когато беше малка и ставаше въпрос за пощальона, на нея тази дума не й харесваше и тя казваше: „Дойде писмачът“. Което е много по-хубава дума и оттогава досега всички казваме „писмач“. Всички деца правят така. Аз не познавам нито едно дете, което да си няма свои думи. И когато каже някоя такава дума, която я няма в речника, всички други го разбират – и децата, и възрастните. Мислила съм си да направя лексика на детските думи и фрази. Корней Чуковски го е направил прекрасно в „От две до пет“. Досега помня много от тях. Има и нещо друго много важно – идва реалното, защото децата са реалисти. Ето, например, такива детски „жестокости“: „Бабо, ти като умреш, аз ще мога да въртя твоята шевна машина?“. Детето сигурно си обича бабата, но му е интересна шевната машина и разбира какъв е естественият ход. Детето далеч не е едно сантиментално, безпомощно същество. То си е личност, която се интересува от това, което му е важно.
Познавате съвременната детска литература и от друг ъгъл – като редактор на детски автори като Петя Кокудева. Наблюдавате ли конкретни тенденции в писането за деца? И кой понечва да пише за малките читатели днес?
Общо взето за деца се осмеляват да пишат по-възрастните, които вече имат опит и разчитат на своето осмисляне за детското. Петя е едно изключение. Но например Иван Цанев, Виктор Самуилов, Божана Апостолова и много други, няма смисъл да ги изброявам, защото задължително ще пропуснем някого – се обръщат към писането за деца, когато вече имат собствени деца, които да им припомнят. Но също така, когато имат свои деца, това хем им е стимул да пишат за деца, хем напротив – възпира ги, защото виждат колко е неочаквано детето. Защото детето е човек, който не е твое повторение. И ти трябва да се сверяваш. Това е свободата на приемствеността. Нека то да прилича на теб, това може да е добра възможност, но да е твое копие – това е и невъзможно, и ненужно.
Може би звучи наивно, но не е ли именно това и мъдростта на възрастта – да умееш ти да се съобразиш с детето, а не да искаш то да се мери по теб?
Да, защото то винаги очаква да има някакви изисквания към него, да ти се хареса с едно или друго – послушание, успех в училище. Но за самото него това може да не са най-важните неща. И възрастният – родителят, учителят, трябва да го убеди, че наистина са важни. И то да ти вярва.
Екатерина Йосифова е автор на тринадесет книги със стихотворения, па една с проза за юноши и за деца, пет преведени и издадени в чужбина (Италия, Македония, Словения, Франция, Унгария) сборни стихосбирки. Десетки са публикуваните цикли стихотворения в антологии и периодични литературни издания на почти всички европейски езици, в Индия и САЩ.
