Че имаме проблеми в настоящето – спор няма, ала замисляли ли сте се колко проблемно е самото поле на настоящето. То е твърде актуално, твърде обвързано с нас, съвременниците, с които пребивава в някакви особени, всe още неизяснени връзки. И щом поотшумят политико-медийните шумотевици, най-често на преден план започват да излизат „свидетелите“ – онези, които превръщат актуалността, сиреч „отминалия миг“, в нещо като съдебно разследване. Така настоящето не просто се свива до случилото се в рамките на един човешки живот, а сякаш до далеч по-кратки отрязъци, чиято болка често долавяме дори днес. На преден план излизат гласовете на живите „свидетели“, на очевидците. Те коригират архивите, камарите от документи, както паметта коригира историята.
***
Ала все пак: какво е настояще? Приложим ли е този термин към онова, което продължава да не ни дава мира, към травмите от нацизма и комунизма, към Холокоста и ГУЛАГ? И ако „да“, в каква степен? Може ли да се твърди, че „непосредствената история“ се пише другояче, най-вече чрез преки източници (свидетелите), че настоящето е настояще, само доколкото ни засяга съвсем пряко?
Фигурата на „свидетеля“ тогава е особено интересна. Как свидетелят „свидетелства“ и защо го прави? От лично задължение или морален дълг?
Ели Визел, писател и пазител на паметта за Холокоста, определя мисията си по следния начин: „Всички ние знаем, че никога, никога не ще изкажем онова, което трябва да се изрече… Ходенето в пламналата нощ, мълчанието преди и по време на подбора на хората, страхът и гладът на болните, скръбта и срамът, обезумелите очи: никога не ще съумея да обговоря това. Думите ми се струват изхабени, глупави, неадекватни, гримирани, анемични; а аз искам те да пламтят“.
Струва ми се, че под тези думи на Ели Визел биха се подписали и свидетелите за престъпленията на комунизма. Онези сенки, които продължават да витаят над историята на НРБ, все още търсеща мястото си в учебниците по история.
***
Трудно, мъчително трудно се оказа осмислянето на комунистическото минало в България. Не само непосредствено след 1989 г., с възвръщането на свободата, но и сега, трийсет години по-късно. Сякаш се натъкваме на някаква „срамна тайна“, която обществото не е в състояние да приеме или упорито държи да потули. Сякаш всичко случило се тогава – между 1944–1989 г. – не го е имало; затова и то не присъства в учебниците. Няма разказ, макар да има свидетелства.
А няма общопризнат разказ, защото интерпретациите – основно две на брой, макар и умножаващи се във времето – се изключват взаимно. Според едната, основаваща се на свидетелствата на жертвите на комунистическия режим в България, той е тоталитарна „цезура“: една „дълга нощ“ в историята ни (Георги Фотев), която започва с преврат и съветска окупация, дала възможност на една партия – БКП, да овладее цялата власт, да избие хиляди свои противници по време на т.нар. „Народен съд“ и да отвори лагерите, преди да се разправи с легалната опозиция (старите буржоазни партии, социалдемократите и земеделците); а сетне да пристъпи към национализация и одържавяване на земята, осъществявайки съветизацията на страната. Според контра-интерпретацията, отстояваща историята на НРБ, ситуацията е коренно различна: в България се поставят началата на „народна демокрация“ (и то тъкмо в годините 1945–1947). Вярно е, че има съветизация и че липсват политически свободи, че доста строго се възмездяват „враговете“ и има „извращения“, дължащи се на практиката на сталинизма, но пък така е навсякъде в Източна Европа.
Историята е винаги разказ в контекст. Тя постоянно се пише и пренаписва, ала все пак от дистанцията на времето и с натрупването на множество свидетелства би трябвало да се постигне някакъв консенсус на паметта за комунистическия режим, какъвто съществува по отношения на националсоциализма в Германия.
Затова свидетелства като дневници или писма са важно онагледяване на преживяното от цели поколения по време на комунизма: не само за всекидневието на милиони българи, удържани в стоманените рамки на режима, но и за стотиците хиляди сломени съдби, озовали се поради една или друга причина отвъд чертата на комунистическия проект – така наречените „бивши хора“ (подложените на репресии и техните семейства).
Проблемът е, че това вътрешно освобождение у нас все не настъпва. Лагерните книги на Стефан Бочев, Недялко Гешев, Тодор Хаджиниколов, Йордан Вълчев и други, както и лагерните стихове на Йосиф Петров продължават да са познати на твърде тесен читателски кръг, сякаш авторите им така и не са амнистирани в общественото съзнание, сякаш все още е в сила обвинението, че те са врагове на народа.
Не допускам съществуването на някаква контра-памет, която умишлено да трие или потулва подобни свидетелства. Струва ми се, че след времето на страха от случващото се при комунизма, просто заживяхме във време, дистанцирано от какъвто и да е разказ за същото това минало. Терапевтите най-добре знаят, че травмите на паметта не отшумяват чрез премълчаване. И че мълчанието само усилва симптомите, че така възникват непонятни кризи или гърчове на паметта, на каквито се нагледахме през изминалите години.
***
В този смисъл свидетелство като дневника на Иван Тутев („От бездънната бездна. Дневник от затвора и Белене“, „Рива“, 2018) e наистина свидетелство от особен порядък. Това е вик на душата, но и документ за едни разбити илюзии – утопични и леви. Работата е там, че неговият автор Иван Тутев (1902–1981) е обявен за „враг на народа“ през 1949 г. от хора, които смята не за противници, а за свои съмишленици. Ляв интелектуалец от кръга на Гео Милев и стопански деец, подпомагал нелегалната БКП, той заплаща твърде скъпо за идеалите на младостта си, озовавайки се като обвиняем на процеса срещу „Трайчо Костов и неговата група“, където бива осъден на доживотен строг тъмничен затвор.
Ето как един „приятел на народа“ се превръща във „враг на народа“. Преживяното от Иван Тутев по затворите и на остров Персин е наистина жестоко и шизофренично, но то е показателно за жестоките нрави и порядки в новоизградената „народна демокрация“, която, трябва да признаем, е безжалостна не само към „чужди“, но и към „свои“. Може би това дава шанс едно подобно свидетелство „от другия лагер“ да разблокира паметта за комунизма и така някой ден да се стигне до онова покаяние и онази прошка, които, уви, все още липсват.
Самият Иван Тутев е неординерна личност със сложна съдба, наложила болезнен отпечатък върху дните му. Става дума за човек с безспорна литературна дарба, която връхлетелите го страдания сякаш усилват. И така нещо вътре в него го кара да се реши на една небезопасна в личен план стъпка: да свидетелства.
И то от първо лице, постепенно осъзнавайки случилото се: „Това, което като пълзяща черна мъгла пълнеше цялото ми същество, беше събудилият се най-после усет за случилото се, никнещата в отрезвяващото съзнание представа за неотменимост“ (Софийски централен затвор, 25 декември 1949 г.). Смайващо е и как Иван Тутев дори в затвора, даже след изтезанията и доживотната присъда продължава да вярва в бъдещето на комунистическата утопия. Инстинктивно страни от други затворници, чиито разбирания не съвпадат с неговите; чувства се близък само с хора, съдени по неговия или на сходни съдебни процеси. Порив към идеологическа чистота, тъй характерен за епохата. Такова е времето, такива са и убежденията му, формирали го на младини, най-вече през годините, прекарани в Германия, когато „историческото съзнание трудно намира посоката си, а антинацизмът отвежда мнозина, и то слепешката в лагера на комунизма. Когато Джордж Оруел отбелязва: мнозина стават нацисти поради оправдан ужас от болшевизма или пък комунисти – поради също толкова оправдан ужас от нацизма“.
Затова пък началото, времето на вярата в комунизма, е повече от еуфорично. Вероятно всичко тръгва още от старозагорската гимназия, където през 1919–1920 г. Иван Тутев и Николай Марангозов започват да издават ученически вестник и влизат във връзка с Гео Милев, който ги пали по „новото изкуство“. От един съхранил се спомен на Иван Тутев става ясно, че тъкмо препоръката на Гео Милев му отваря вратите към берлинските кръгове на авангарда. През 1929 г. той, съвсем сам, се заема с издаването на „български брой“ на сп. „Дер Щурм“ – истинско събитие за модерното българско изкуство.
През 30-те години Тутев изцяло пребивава в Германия – ту като организатор на българското кооперативно движение, ту като секретар на българското консулство в Дюселдорф, на което е единствен служител. Зад това прикритие е работата му за Задграничното представителство на компартията за Западна и Средна Европа. Веднага след преврата на 9 септември 1944 г. Иван Тутев е включен в групата от стопански дейци, които трябва да възстановяват икономиката на страната, съсипана от войната. Той е насочен към външната търговия до 20 януари 1949 г.
В ранните часове на това ледено януарско утро животът му рязко се преобръща. В жилището му нахлуват агенти на Държавна сигурност. Слагат му белезници и го отвеждат, след което по думите му над него се „обрушава ураган от страдания“.
Тутев е подлаган на безкрайни денонощни разпити. Спрямо него е прилагано и физическо насилие. Нито в дневника си, нито в други свои текстове той не споменава за инквизициите. Едва в края на дните си Иван Тутев открехва част от преживените мъки пред поета Михаил Тошков: „Въпреки нежеланието му да разказва, някои от преживелиците съм записал… По време на следствието най-трудно е понасял боя по краката, след което са го оставяли в една килия, толкова тясна, че е стоял само изправен. Вратата е била с мрежа, през която от време на време плисвали върху него кофа с вода, за да не заспи“.
На свобода обаче остава съпругата му – германката Ерна Графундер-Тутева, която не се оставя да бъде сломена от системата. На нея дължим и оцеляването на огромния му затворнически дневник. Бележките са водени на части, а изнасянето им навън – строго забранено според репресивните порядки – става възможно отново чрез нейното съдействие. Два пъти годишно всеки затворник е имал право да получава колети и да изпраща мръсните си дрехи за пране. Писани с молив и укрити сред непраното бельо, записките са изнасяни от Ерна Тутева и държани на тайно място. Докато след освобождаването си – някъде през 1958 г. – самият им автор не ги преписва на чисто в тетрадка с твърди корици.
Така свидетелството на Иван Тутев е в ръцете ни и то е камък в градината на „светлото бъдеще“, над която все още витаят спорове било ли е всичко това, имало ли го е цялото това страдание. Да, имало го.
Имало го е и онова „перманентно морално угнетяване и унищожение, ежедневно душевно убийство, бавно, но сигурно отиване към лудост“, пространно описано от Иван Тутев, което се разпростира и над цялата територия на страната, оградена с телени мрежи от останалия свят.
***
Дневникът на Иван Тутев е от онези „документи“, които правят официалната литература на НРБ още по-фалшива и по-излишна. В кафкианската суровост на подобни свидетелства се крие и една „нова проза“, съчетаваща документалната достоверност с емоционалната убедителност.
По ирония на съдбата младият Иван Тутев не става поет, въпреки насърченията на Гео Милев, тъй като иска да се посвети на левите си идеали. А пък тъкмо те през 1949 г. го отвеждат по затворите и на остров Персин, където той започва да пише „нова проза“, пресъздавайки света на идеологическата параноя: „Пепелносиво стягащо отчаяние, някакво жестоко чувство на мъчителна безнадеждност ме обгърна и аз смътно усещах как все по-дълбоко потъвам в бездънна бездна, без да мога да ѝ се съпротивлявам“ (Софийски централен затвор, 25 декември 1949 г.).
Границите на света в тази „нова проза“ са повече от силно стеснени. Те се свеждат до пространството между наровете и дигата на Персин или пък до възможността да се порадва на гълъбите в Централния затвор, превърнали се в негови основни приятели.
Главното в този режим на несвобода е да се оцелее: човек просто да продължи да живее, не да съществува. Без да престане да бъде човешко същество. Човек трябва да се приспособи и към вечно очакване: „Все чакаш! Чакаш писмо, чакаш свиждане, чакаш утрото, чакаш нощта, чакаш свободата или чакаш окончателният, всичко заличаващ край!“ (1 февруари 1956 г.).
Иван Тутев, въпреки тежкия си инфаркт, все пак успява да дочака освобождението си през 1956 г. След седем дълги и мъчително трудни години по затвори и лагери.
И ни оставя своя дневник – свидетелство от първо лице, попълващо доста „липси“ в паметта за българския комунизъм.
Защото свидетелството е тъкмо обратното на забравата, която е отказ от всякакъв исторически разказ.
