Разговор на Митко Новков с Яна Букова за романа й „Пътуване по посока на сянката”; за новия опит, който се нуждае от нов език; за авангардистите на 20-те и поетите на 60-те.

Яна Букова е поет, преводач, разказвач. Автор е на стихосбирките „Дворците на Диоклециан” (1995) и „Лодка в окото” (2000), на сборника  разкази „К като всичко” (2006) и на романа „Пътуване по посока на сянката” (2009, второ издание 2014). Нейно дело са преводи на множество гръцки поети от ХХ век, на поезията на Сафо, Катул и Пиндар. Заедно със съпруга си Димитрис Аллос (също поет и преводач) живее в Атина, където е един от основните двигатели на списанието за поезия и визуални изкуства „ФРМК”. Романът й „Пътуване по посока на сянката” е едно от най-важните, стойностни и красиви белетристични произведения, писани на български език в началото на XXI век. За процеса на писането му, за намеренията и контекста му, но и какво се случва в съвременната (и не само) литература  – за всичко това Митко Новков разговаря с Яна Букова. И сякаш естественият първи въпрос е защо един поет посяга към романовата форма.

Поезия, разкази, роман след тях… Какво не им стигна на първите, че реши да се обърнеш към романа, този толкова епичен жанр? Тъкмо епичност ли? Или (и) нещо друго?

Всъщност нещата не се случиха точно в този порядък. Разказите се появиха, когато се намирах някъде по средата на романа. Фактически първата проза, която написах в живота си, бяха началните му страници. Нямам никакъв спомен за вземане на решение, но помня ясно усещането за поемане на много голям риск. За доста дълъг период от време, няколко години почти, избягвах да използвам дори пред себе си думата „роман”. Самото понятие ми изглеждаше непосилно. Исках просто да разкажа няколко истории. По-точно появиха се няколко истории, които изискаха от мен да бъдат разказани. После изискаха да открия езика, на който да ги разкажа – оказа се, че всеки друг език, освен този, който избрах, би ги лишил от основание да съществуват. После текстът започна да поглъща все повече неща – всичко, което знам, наблюдавам и мисля. Превърна се в нещо като лична енциклопедия на всичко, което съм научила за себе си, за света, но и за литературата, до онзи момент.

Казваш лична енциклопедия. Но ти вече със сигурност си научила още неща след написването на романа, изпитала си други и преживяла. Дали този твой роман не би могъл да продължава безкрайно?

За да бъде роман, трябва все пак да има точка в края. Иначе би бил някакъв друг вид литературен проект. За мен всичко приключи по най-естествен начин с последното изречение в текста. Нямам какво да добавя по тези теми и на този език. Новият опит ще се нуждае от нов език и нов носител.

Искаш да кажеш, че настигна сянката си?

Ако под това разбираш изчерпването на един определен цикъл от търсения – да, това се случи. Впрочем, измежду думите в заглавието „пътуване” е за мен далеч по-важната.

Тогава да попитам със заглавието на един прекрасен български филм: А вие, Яна, „За къде пътувате”?

Важното е не „за къде”, а „как”. Или – за да продължим в този афористичен стил – именно това „как” ни дава „за къде”. Важи за книгата, важи и извън нея.

Историите, които разказваш в романа, са различни – леко магически, понякога мистически, друг път легендарни, в определени моменти дори екстравагантни. Кажи ми от коя точно история тръгна? Ще я определиш ли с някое от горните ми прилагателни или с някое друго, различно?  

Първата история, която се появи в главата ми, беше „Повест за Баязид и неговия приятел” и произхождаше пряко от „Разкази от изтока” на Маргьорит Юрсенар. Тя ми даде отправната точка, но в процеса на работата започнах да усещам, че този вид разказване крие рискове да ме отведе до някакъв прекомерен екзотизъм. Самият му тон започна да ми звучи неестествено. Ако „миналото е чужда страна”, то погледът ни към него има нагласата да се държи почти „колониалистки”, тоест да му приписва повече живописност и екзотика, отколкото притежава. Затова и се появи потребността текстът ми да заявява съмнение спрямо собствената си гледна точка и затова най-буквално избрах за разказвач чужденец, който вижда нещата единствено отвън и в голяма степен ги доизмисля. В този смисъл прилагателните, които предлагаш, малко ме стряскат. Бих предпочела да ги избегна или да уточня, че всяко от тези качества едновременно съществува и е поставено под въпрос. Аз лично обичам определението „красива история”. Използвам думата по същия начин, по който един математик би казал „красива формула” – тоест съдържаща неочакваност на решението, истинност, функционалност, лаконичност. Светът е пълен с подобни красиви истории. Не знам доколко успявам, но към такива се стремя.

А доколко има намеса в писането на „Пътуване по посока на сянката” обстоятелството, че си преводач от класически езици?

Докато пишех „Пътуването”, не бях още преводач от класически езици, станах такъв след това. Връзката е точно обратната. Писането на романа беше определящо за преводите ми, защото ме научи на дисциплина. Мисля, че не бих успяла да се справя с обема от работа върху античните текстове, ако не бях се обучила във всекидневен труд от прозата. Иначе класическото ми образование игра роля най-вече в избора на някои игрови мотиви: да кажем построяването на образа на Утис като един вид преобърнат Одисей – роден навътре в сушата, женен за невярна жена и нежелаещ да се завърне. Разказвачът Ян Ван Атен, който е моя „персона” и алтер его, неслучайно има класическо образование и то донякъде носи травматичните черти от моето. Например идеята му, че латинският език вероятно е умрял от отегчение, е нещо, което съм имала поводи да ми минава през ума.

Не ти ли се струва, че по някакви причини текстове като твоя – поетично-митически, вече сякаш не затрогват публиката? Не ставаме ли свидетели на едно по-директно писане, публицистично дори бих го нарекъл, което все повече овладява литературата? Като „Гомора” например…

Мисля, че е трудно да се направи противопоставяне по тази линия. Евтино „поетични” книги като тези на Коелю и прочие най-спокойно си намират публика. Същевременно журналистиката в момента е в безспорно по-силна позиция от литературата и не само диктува вкуса си върху нея, но и постепенно завзема пространството й. Преобладаващата част от журналистиката все повече заприличва на лоша литература, както и голяма част от литературата – на лоша журналистика. Съществува глад за вълнение и някаква „бигбрадърова” тръпка от това да четеш за нещо, което „наистина се е случило”. Да се напише истински добра книга в този директен публицистичен стил, за който говориш, е също толкова трудно и рядко, колкото да се напише каквато и да е друга добра книга. „Гомора” не е пример, а по-скоро изключение. Аз много се възхищавам на авторите, които са способни да пишат така.

На мен много ми се иска да определя романа ти като постмодерен, но – поне в моето разбиране, постмодерното не е едно, много са, ако мога така да се изразя. Има, като – отново казвам, това са си мои тълкувания, балкански в лицето на Павич и Петрович, руски – Виктор Ерофеев, Пелевин, Сорокин, иберийски – да речем Перес-Реверте, а наскоро и в една прекрасна португалска книга го открих, „Куклата на Кокошка” на Афонсу Круш, че дори френски в лицето на Уелбек, може би. Да не споменавам Остър, Елис, Паланюк, които сами по себе си са като че ли различни почерци, макар в рамките на един език. Уелш също, впрочем. Та, ако решим, че има няколко постмодерности, към коя от тях ти би причислила твоя роман? Или той също си е сам за себе си и по себе си, непричисляем?

Думата побира толкова много и дори взаимно изключващи се неща, че от години използването й изглежда почти лишено от смисъл. И да приемем, че съществуват различни постмодерности, аз не бих ги разграничавала по национален признак. Това, което със сигурност не споделям, е представата за отегчено пуфтящия и инфантилно хихикащ постмодернизъм. Цялото онова познато клише около приписваната му „повърхностност” ми е абсолютно безинтересно. Смятам, че постмодерните прозаици говорят за много сериозни неща, но не непременно по сериозен начин. Ако трябва да дам свое определение, бих казала, че постмодерният роман представлява един вид завръщане към разказа. Напускане на „потока на съзнанието” и безсюжетността на модернисткото писане и преоткриване наново на смислеността и удоволствието да се разказват истории. Това разказване обаче е при нови условия, силно концептуализирано. Често е зададено или рамкирано по някакъв игрови начин, подчертава природата си на конструкт, включвайки в себе си и самия процес на създаването си (разказ за разказа), фрагментира сюжета и се наслаждава на паузите и „белите петна”, нарушава когато и както желае конвенцията за реализъм, както и конвенцията за разграничаване на действителния факт от фикцията. Всички тези неща се случват по различен начин и в различни съотношения у различни автори и за мен очертават една изключително богата територия от Перек до Маркес и от Пинчън до Зебалд, да кажем. Ако тази територия не се побира в понятието „постмодернизъм”, бих я назовала просто „неконвенционална проза”. Това е литературата, която обичам да чета и желая да пиша. Същевременно в романа ми съществува и немалко пародийна нагласа спрямо някои „постулати” на постмодерния текст. Неща като участието на автора в действието или постоянно издирваните различия между „мъжкото” и „женското” писане, както и хилядократно използваната „хватка” с намерения ръкопис са се превърнали с времето до такава степен в маниерни и догматични, че за мен не съществуваше смисъл да ги разработя по друг начин, освен с хумористично настроение.

Имаше ли моменти в това твое пътуване през литературната територия, когато попадаше в гори тилилейски, в непроходими шубраци, в пътеки, които не водят доникъде или пък водят, но до изобщо не небезопасната къщичка с кокоши крака на Баба Яга?

Не бих го описала толкова приказно, но точно това усещане за опасност е особено важно за мен. Дори с годините имам все по-силна потребност да го изпитвам. Не е лошо да се усещаш от време на време „изгубен”. Мислиш на по-силни обороти и по-изобретателно. По принцип обичам да се чувствам начинаеща. Това ме държи във форма.

Знаеш ли, мисля, че това днес, което определяме като „постмодернизъм”, е имало своите аналози в „постелинските” (или „посткласически”) времена през елинистическия период. Книгата на проф. Богдан Богданов „Литературата на елинизма”, между другото, засилва много устремно това мое „подозрение”… Има ли то основания, според теб?

Винаги съм имала усещането, че нашата епоха има много общи черти с елинизма. Всъщност още от лекциите на проф. Богданов, които слушах като студентка, така че в голяма степен бих се съгласила с теб. Възможно е да приемем, че в литературата се случват периодично един и същи вид пулсации – времето на образците е следвано от време на обиграване на образците, на епигони и коментатори. Възможно е дори да потърсим някаква връзка между нарастването на игровата нагласа в литературата и увеличаването на индивидуалните свободи за сметка на отслабване на сплотеността на общността. За мен най-убедително е донякъде хумористичното изказване на Умберто Еко, че постмодернизмът винаги е съществувал. Откакто съществува текст, е съществувало и удоволствието от играта с него. Това просто е един от възможните начини да се създава литература. Но като цяло наистина ми се струва, че самото понятие в строгия му смисъл звучи все по-изчерпано от съдържание. Да не забравяме, че то се появява и налага в богатите и разглезени десетилетия на 60-те и 70-те. Контекстът му все повече се отдалечава от нас, митът му е все по-малко актуален. Светът доста се промени оттогава. Днес като че ли изглеждаме много по-близо до началото на ХХ в., отколкото до онези години. Искрено се надявам поне да не се случи да преживеем някой ХХ век отново.

Как изглежда българската литература днес, видяна отвън, от друго място? Може ли да кажем вече, че е излязла от своята „котловинност”? Намираш ли сходства с това, което става в гръцката? А разликите? Какви са те?

Тя никога не е била котловинна. Кирил Кръстев или Чавдар Мутафов също са българската литература. На всяко друго място двамата биха били култови фигури. Мисля, че е време стогодишната им самота вече да свърши. А ако сравняваме литературата ни днес с гръцката, но струва ми се и с която да било друга, ситуацията е в голяма степен сходна: известен брой интересни автори, няколко шумни медийни писатели и огромен сив поток. Мисля, че в световен план литературата в момента преживява някакъв вид криза на идентичност. На този фон и предвид рядко трудните условия на работа за един писател в България, бих казала, българската литература се справя добре, дори удивително добре. Нещо се случи през последните години. Виждам раздвижване, постепенно натрупване на критична маса от смели и качествени текстове в прозата и особено в поезията, виждам обещаващи млади автори. Противно на мрачния тон, с който често се говори за литературата ни, аз съм много оптимистично настроена.

Казваш да се обърнем към Чавдар Мутафов и Кирил Кръстев, но май като че ли все така продължаваме да не го правим. Защо според теб?

Разбира се, нямам предвид да се обърнем към тях, загърбвайки някого другиго, но трябва да ги поставим на наистина важното място, което заслужават. Това не се случва според мен най-вече по причината, че хората, от които зависи, в болшинството си не притежават рецептори за цяла една значима част от литературата на ХХ в. Текстовете и проблематиките, които тази – нека я наречем радикална или експериментална – литература създава в световен мащаб, са извън полето на познанията и интересите им. Затова жестове като манифеста на „Дружеството за борба срещу поетите”[1] остават непонятни. А това е много смешен, много смислен и удивително актуален и днес жест. Причината да настоявам върху фигурите на авангардистите от 20-те или поетите на 60-те е, че са много добри ролеви модели. Неутрализират всякакви излишни дилеми като център/периферия, традиция/външно влияние, глобално/локално и т.н. Имат самочувствието на хора, които пишат световна литература на български. Ямбол е център, когато „Кресчендо”[2] излиза в него. Също както Кюстендил е център, когато в него се намира Биньо Иванов.

Мрачният тон, за който говориш, не е ли следствие от мрачните политически времена или поне от възприемането им като такива? Хеле пък в Гърция с тия заеми!… Има ли там вече опити да се осмисли това? В България има, Александър Секулов написа „Господ слиза в Атина”…

Мрачният тон е май вид автоматизъм, когато се говори за нещо българско. Затруднявам се да намеря пряка връзка между дадена политическа ситуация и качеството на литературата. В Гърция например именно в настоящия момент се забелязва някакъв малък бум в областта на разказа (но не непременно социалния разказ) с вече цяла поредица силни млади автори. Или пък само за последните две години се появиха четири нови списания за поезия, които намират мотивация да съществуват и начини да се издържат. Разбира се, икономическата криза е в момента единствената конвертируема тема в гръцката литература и публиката в страната – и най-вече извън – очаква гръцките автори да се занимават единствено с нея. Има автори, които се стремят да отговорят пряко на тези очаквания, но това по скромното ми мнение не дава особено интересни текстове. И, разбира се, ставащото в обществото неизбежно се отпечатва по някакъв начин в литературата, но този начин – особено в качествените поетични книги от последните години – е неафиширан, много по-сложен и нееднозначен. Все пак аз изпитвам потребност да обясня моя оптимизъм, защото, както поставяш нещата, може би звучи леко „извънземно”. Дължи се на две мои открития: първо, че никъде по света – за разлика от илюзиите ни – не съществува гарантирана меритокрация[3] в литературата. Възможно е на други места да има по-отработени механизми за отсяване на качество, но като цяло каквото ценно се появява, то е по правило въпреки, а не поради литературните условия на момента. Голяма част от недостатъците, които приписваме на литературата си, са просто недостатъците на всяка литература в хаоса на настоящето й. Другото откритие е, че спасението на давещите се е дело на самите давещи се. Ние правим българската литература, няма кой друг да дойде да ни я направи. Ако не ни харесва, трябва да я променим. Толкова просто.

Хайде да приключим така: ти какво повече си – поет, писател, преводач? В коя от тези роли се чувстваш най-комфортно, в коя от тях се изявява най-пълно личността Яна Букова?

Каквото пиша или превеждам, произлиза от гледната ми точка на поет. За добро или за лошо съм неспособна да мисля света по друг начин.