Начало Идеи Гледна точка Да се пребориш с ангела на времето
Гледна точка

Да се пребориш с ангела на времето

1290
Рембранд Харменс ван Рейн, „Борбата на Яков с ангела“, 1659 г.

Думите на Валтер Бенямин от есето „Относно понятието за история“ (1940, 1942):

Има една картина на Клее, която се казва Angelus Novus. На нея е изобразен ангел, който изглежда така, сякаш всеки момент ще се отдалечи от нещо, в което гледа втренчено. Очите му са ококорени, устата – отворена, а крилата му са разперени. Така трябва да изглежда ангелът на историята. Той е обърнал лицето си към миналото. Там, където пред нас се явява низ от събития, той вижда една-единствена катастрофа, която постоянно трупа развалини върху развалини и ги хвърля в краката му. Той иска наистина да спре, да събуди мъртвите и да събере парчетата. Но откъм рая идва буря, която се е заплела в крилете му и е толкова силна, че ангелът не може вече да ги затвори. Тази буря го тласка неудържимо към бъдещето, на което той обръща гръб, докато купчината развалини пред него стига до небето. Онова, което наричаме напредък, е тази буря. (превод Светла Маринова, в „Озарения“, „Критика и хуманизъм“, 2000, с. 243),

спокойно биха могли да послужат на Франсоа Артог като епиграф за книгата му „Хронос. Западът в схватка с времето“ („Критика и хуманизъм“, 2024, превод Антоанета Колева). Не би, избира други думи, на Пол Валери (разбирам го напълно, трудно е за един французин да вземе за мото казаното от един бош):

За какво може да служи историята? Само за това – а то вече е много – да множи идеите, – но не и да попречи да се види настоящето каквото то е изначално е – неизводимо от нищо.

Две изказвания на умни мъже, които обаче – вероятно защото не са ги интересували (или пък са се бояли от тях), пропускат всеки за себе си по едно от трите общоприети времеви измерения: Бенямин настоящето (което, знаем, в крайна сметка не му донася нищо добро), Валери – бъдещето (което, съдим от думите му, за него е случайно). Ангелът на първия се е вторачил в миналото, вятърът на историята го отнася към бъдещето, и е сляп за настоящето; служанката на втория използва своеволно историята, за да приготви от нея съвсем без рецепта, без да се ръководи от нищо, ястие по свой вкус, нихилистичен вкус. И в двата случая историята (ако говорим стеснено) и времето (ако говорим разширено) са реалии (реалии ли?), лишени от устойчивост. Едната няма настояще, другата няма бъдеще – действителности на пустотата.

Всичко това насочва, че Франсоа Артог няма да разглежда времето като спокойна, изобщо ненабраздявана от вълни и бури философско-историческа категория, а ще е, напротив, цялото изтъкано от противоречия и брожения, които Западът (защото той е в центъра на вниманието на френския културолог) непрестанно ще се опитва да усвои и укроти и все няма да му се удава докрай. И тук веднага изниква споменът за едно ключово заглавие на философските търсения и тревоги на ХХ век – „Метафизичният ужас“ (1988) на Лешек Колаковски (превод Милена Милева, „Перо“, 1996), където полският мислител представя идеята за сътворението (времето) радикално:

Актът на сътворението не може да добави нищо към съвършенството и безкрайната доброта на Бога. Като създава вселената, времето, пространството и разума, Бог не променя нищо нито у Себе Си, нито в отношенията Си с творенията; Той е това, което е, неизменно тъждествен със Самия Себе Си. Строго погледнато, никоя Негова заповед не може да даде съществуване на нещо ново, тъй като съществуването е налице, безвремево, вечно действително, безкрайно, доведено до съвършенство. Названието „Бог“ се превръща в псевдоним за висшето Нищо на Абсолюта. Поради това не само злото е нищо; доброто също е нищо, тъй като каквото и добро да се направи или е възможно да се направи, то не увеличава съществуващото добро. Това разкрива една друга страна на метафизичния ужас: ако Бог е Абсолютът, тогава не съществува добро и зло, нито разлика a fortiori между тях (с. 93).

В известен смисъл времето е този „метафизичен ужас“, за който говори Лешек Колаковски. Или пък – ако ще ви е по-удобно, абсолютният ужас. А може и Божественият. Във всеки случай Франсоа Артог, струва ми се, имплицитно предпоставя ужаса, изпитван от човека, когато дойде реч за времето (макар скромно да назовава труда си „есе по концептуална история“), затова и го разглежда в три негови сюблимни проявления, за които използва като квалификационни маркери думи, заети от гръцкия, преобразувайки ги в културологично-философски термини: Chronos, Kairos, Krisis. Chronos, „обичайното време“, както го определя, „започва да се възприема като онова, което поглъща или покосява“; Kairos, който е време, „качествено различно от сhronos“, е донякъде негова другост: обръща се „към мига и неочакваното, но и към удобния случай, към благоприятния момент, към решителния миг“. Така описан, Kairos напомня за „решаващия момент“ (moment décisif) на Анри Картие-Бресон: онзи миг, който фотографът трябва да хване, за да (с)получи със сполучливият и впечатляващ образ. Разбира се (а и няма как иначе), по отношение на времето Артог намесва и Августин Блажени с неговото знаменито: „Когато не ме питат за времето, знам какво е, но когато ме питат – не мога да отговоря“. Тези две мисловни ипостаси на времето добре изказват хроноса и кайроса: Августин отказва да определи времето, защото стори ли го, значи е прекъснал движението му, набъркал се е във вечността, доколкото то, времето, според Платон е „подвижен образ на вечността“; идеята на фотографията е тъкмо обратната, много по-дръзка – да спре времето, за да го превърне във вечност. Тук точно се включва третият термин, изведен от Франсоа Артог, Krisis-ът, който е „не толкова ‘криза’ (в съвременния смисъл на думата), колкото нейното разрешаване чрез някакво отсъждане“. Krisis, тоест, е онзи момент във времето, когато то получава някаква развръзка и поема в определена посока – дали назад като ангела на Бенямин, дали към нищото като служанката на Валери, дали към ужаса като Бога на Колаковски. Проблемът е, че в която и от тези посоки да поеме времето след „разрешаването на кризата“, никоя от тях не предвещава освобождаване, още по-малко успокояване. Напротив. Книгата на Франсоа Артог със своите 361 страници убедително ни разказва как западният свят се е опитвал да се справи с тези кризи, предизвиквани от/във времето и как никой от тези опити не е докрай удовлетворителен (като се започне с пророците и апокалиптиците от Стария и Новия завет, премине се през Августин, Анселм Хавелбергски и Йоахим Флорски, за да се стигне до Декарт, Босюе, Нютон и Ренан и чак до съвременността с процеса срещу Айхман и възхода на ултралявото). Времето се изплъзва, изсулва, изтича; в крайна сметка то самото изветрява, а нас ни издухва (книгата има послепис, плод на разстроеността от ковид-кризата, избухнала по времето – времето, времето, винаги времето!, – на нейното създаване):

Да се изправим днес пред Chronos, означава да се изправим срещу новия надигнал се вятър, този мощно напиращ, появил се, за да остане много дълго вятър на антропоцена; но също така означава да се изправим пред силния и властен вятър на презентизма. Един свят си отива, но остава предписанието на Пол Валери, вече не от неговите писани рано сутрин тетрадки, а от края на Морското гробище: „Да се живее трябва!… Вятър се надига“: надигнали са се нови ветрове и ние също трябва да се опитаме да живеем, ако искаме да има утре обитаем свят и виталното да надделее над леталното.

Библията разказва историята за Яков (Бит. 32:24–30), който се бори с ангела. Рембранд я рисува: Яков е затворил очи, здраво хванал ангела за кръста, ангелът го гледа с някакво безучастно снизхождение и ако с дясната си ръка го е прегърнал през врата, с лявата го оттласква от себе си. Тази картина, сътворена през 1659 г., сякаш идеално пресъздава отношението на съвременния човек с времето: той непрекъснато се бори с него и се опитва да го задържи, а то – също като ангела, ту му се отдава, ту го отблъсква. Но Яков е настоятелен: в безпаметство, в истински сомнамбулизъм се е хванал за ангела, сграбчил го е направо. И тъй до сутринта, докато се събуди…

С „Хронос. Западът в схватка с времето“ Франсоа Артог иска да ни разтърси така, че да си отворим очите, да се събудим, но не само за времето, а и за нас самите. И – отваряйки ги тези наши заспали очи, да събудим не само себе си в него, времето, но и него – времето, изплъзващото се време, изгубеното време, в себе си…

Човеци да се събудим…

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Бил е директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).

Свързани статии

Още от автора