Някога, много, много някога, толкова някога, че по-скоро никога наподобява, в дебрите на Студената война писах, че Свободният свят е несъмнено свободен, но със същата несъмненост той не е нито антинацистки, нито антикомунистически – той е просто и само капиталистически. Дефектите на това капитализиране на демокрациите и на техните фундаментални ценности, на поставянето на човешките права и гражданските свободи в зависимост от капитала, проличават днес най-видимо в конфликта между Русия и Украйна. Един конфликт, който вече се превърна от двустранен в многостранен, в общоевропейски и дори в световен. И в това интернационализиране, в това глобализиране на конфликта всички уверения, че видите ли, ние сме далеч от бойното поле и изстрелите на войната не стигат до нашите земи, са равнозначни на самозаблуда – и то една много опасна, една опустошителна по своите последици самозаблуда. Ако днес изстрелите не ни достигат, утре ракетите ще ни достигнат. Още по-повсеместни, още по-всеобхватни и още по-далекобойни от ракетите са моралните ценности. Докато канонадите на украинска земя са все още само далечна опасност за нас, адресирани до всеки от нас, моралните алтернативи са вече на дневен ред. Войната между Русия и Украйна ни изправи пред необходимостта да решим с нужната непоколебимост дали ще застанем на страната на варварството, или ще застанем на страната на цивилизоваността. Защото среден път няма – ясната отчетливост на бойните фронтове предполага отчетливост и на моралните позиции. В конфликта между Русия и Украйна става дума за сблъсък между нападател и нападнат, между окупатори и окупирани, между палач и жертва. И всеки опит тук да се избегне заемането на позиция и да се избяга в уюта на неутралитета е равносилен на предателство не само спрямо украинския народ, а и спрямо моралните фундаменти на християнската ни цивилизация. Неслучайно в „Ад” Данте стигна до извода, че най-горещите места в пъкъла са резервирани за онези от нас, които в конфликтни ситуации са предпочели да запазят неутралитет.
Както в навечерието на ВСВ, така и днес едно не осъзна Свободният свят: че императорите са ненаситни, че отстъпките пред деспотичните режими водят не до озаптяване, а до поощряване и насърчаване на техните имперски попълзновения. Така беше в навечерието на ВСВ, когато целият Запад безучастно наблюдаваше как Хитлер и Сталин орташки си поделиха Полша и плячкосваха една по една беззащитни съседни държавици – така е и днес, когато същият Запад години и десетилетия наред наблюдаваше със същото безучастие как олигархичен Кремъл необезпокояван анексира една след друга чужди земи. Тържеството на неговата наглост се дължи не само на хегемониалния манталитет и на безскрупулността на деспота Путин – тържеството на неговата наглост се дължи и на обстоятелството, че политическата и териториална експанзия на Москва не срещна подобаващо международно противодействие. Доколкото го имаше, отпорът на световната демократична общност се изразяваше единствено и само в половинчати санкции и в голословни и необвързващи дипломатически ноти. А авторитарните владетели са неуязвими за дипломатически намеци и морални доводи – тяхната нравствена сетивност е закърняла в многобройните завоевателни битки, те владеят само езика, на който те самите говорят и със собствените си сънародници, и с чуждите народи: езикът на силата. А тъкмо този език международната демокрация отказа да проговори – просто защото тя не го владее, не го научи и до днес, въпреки многоизстрадалия си исторически опит. И тази ѝ неученолюбивост илюстрира за пореден път правотата на стария фарисей Бърнард Шоу в заключението му, че целокупният исторически опит свидетелства, че исторически опит просто няма, че историята е реалност, но историческият опит е мистификация. Оказва се, че от крушенията на миналото, колкото и кървави да са те, са си извадили необходимите (понякога на живот и смърт необходими) поуки само отделни индивиди – хуманисти и моралисти, писатели, философи и интелектуалци. Масите, за сметка от това, винаги са излизали непоумнели от всички понесени от предците им щети и изпитания. Тази потомствена невъзприемчивост си има своя цена и свое изкупление. Защото демокрацията, колкото и институционализирана да е тя, е народовластие. Казаното ще рече, че демократичният държавник не може да управлява държавата си без участието и съучастието на съгражданите си. Това е по правило нещо добро, но по изключение може да се окаже и нещо зло. Става дума за онези извечни дефекти на демократичните устройства, за които говорят още Платон и Аристотел. Дефекти, които допуснаха един Хитлер, а преди това до голяма степен и болшевиките да превземат по легален път политическата и държавната власти и да поведат и собствените си, и десетки други народи към мракобесие.
През хилядолетната ни история немалко далновидни държавници са осъзнавали тези коварни дефекти на парламентаризма, но за съжаление те са непредотвратими – всеки опит да ги изкореним закономерно и неминуемо води до саморазпадане на демокрацията и до израждането ѝ в една или друга форма на авторитаризъм, а оттам – и на тоталитаризъм. Уязвимостта на демокрацията от дебнещите я отвред антидемократични тенденции е била най-сериозният проблем за античните демократични общества – проблем е тази уязвимост и за модерните демократични държави, и за целия Свободен свят. Който, както споменах по-горе, е по своята природа капиталистически. А капитализмът през следвоенния период се превърна от дело на отделни капиталисти в общонародно явление. Доколкото са съществували някога, онези хищни капиталистически акули, онези алчни едри собственици, които допреди петдесетина години, когато телесната пълнота беше синоним на богатство, на щастие и здраве, карикатурите на „Стършел” изобразяваха стегнати във фрак и цилиндър и с надиплени вратове и подути до пръсване обли кореми, сякаш са глътнали целия глобус, вече не съществуват – капиталист днес е не само предприемачът, а и всеки работонаемател, всеки редови гражданин, който със собствените си доходи пряко или непряко участва в инвестиционния ресурс на страната си, а оттам – и в глобалния процес на инвестиране в една или друга сфера. Отдавна, почти от цял един човешки живот вече така горкосваният от основоположниците на марксизма пролетарий държи парите си не в кухненското чекмедже, а в банки и акции. А тъй като и банките не държат постъпленията си заключени в сейфове и трезори, а ги инвестират в проекти и програми, капитализирането на парите става повсеместно. Така всички циркулиращи в една държава банкноти и монети по естествен път се овеществяват, превръщат се в предприятия, в пътища, в автомобили, в жилища, в заведения, но и в култура. По този начин, осъзнавайки го или не, всеки труженик се превръща и в работодател. Капитализмът пък се превръща със същата закономерност от кастов в общодостъпен и общонароден.
В тази въртележка доходите на всеки по вертикала – от работника до едрия собственик – нарастват и това благосъстояние е целта и смисъла на целия процес. Лошото е обаче, че това се превръща в единствената цел и в единствения смисъл – с времето благосъстоянието неусетно се автономизира и се трансформира в самоцел, измества унаследените още от античността духовни начала, обездухотворявайки цялата ни цивилизация, превръщайки я от християнска по духовно съдържание в християнска само по име, по ритуал, по канон и хералдика. Така се стига до едно повсеместно отчуждение, демаскирано като източник на нещастие и от философията на екзистенциализма, и от перото на най-великите умове особено на миналото и на настоящото столетие – философи и психолози, литератори, мислители и моралисти. Но това е друга тема.
По-важно в посоката на нашите размисли е обстоятелството, че, веднъж натрупан, финансовият ресурс трябва да бъде не само множен и умножаван, а и пазен и опазван – както от всяка форма на вътрешнополитически екстремизъм, така и от външнополитически конфликти. Това поддържане, разширяване и съхраняване на материалното благосъстояние често става за сметка на морала. Ще се опитам да обясня защо и как, да доловя вътрешната логика и да разгадая психомоториката на този деструктивен процес, превърнал се според най-значимите творци на планетата в бич на нашето време.
И така, без да съм ни най-малко марксист, струва ми се, че в едно Маркс е безусловно прав: във всяко общество най-революционно настроена е най-онеправданата класа. В една гражданска битка – разсъждава основоположникът на марксизма – пролетариатът може да загуби само веригите си. Затова той влиза с най-голяма готовност в граждански конфликти и метежи. Почти цяло хилядолетие преди Маркс един от малкото мъдри папи, основоположникът на Светата инквизиция и покровител на наш Калоян, Инокентий ІІІ, заключи: „Постигането на богатство е свързано с много труд и усилие, неговото опазване е придружено от страх, а неговата загуба – от болка. При това богатството непрекъснато изтощава и обременява душата”. Тези умни слова са свидетелство за това как и един всемирен злодей и родоначалник на повсеместния църковен (именно църковен, а не Христов и християнски!) терор може да се превърне в учител по щастие, но и това е друга тема. По-важно в случая е, че пролетарии, такива, каквито ги знаем от страниците на Маркс и Дикенс, вече няма – в най-проспериращите североамерикански и западноевропейски държави, от които зависи съдбата на света, доскорошните пролетарии отдавна се отлепиха от социалното дъно и днес се радват на едно нарастващо материално благосъстояние. Което трябва да бъде съхранено от дебнещите го опасности. А такава една опасност е моралът. Не, не в смисъл, че парите са принципно неморални – когато са изкарани почтено, а в споменатите държави това е по-скоро така, те са морални. Тяхното опазване обаче може да стане и на цената на морала.
Ето как. Морално е да делиш риза с ближния – тази споделеност е водещ морален принцип на християнската цивилизация, която е наш общ духовен дом. И тъй като на практика този принцип значи емпатия, съучастие в съдбата на всеки съчовек, тъй като човек и човечество са релевантни и се съдържат взаимно, и споделеността е повсеместна – тя не знае държавни, географски, национални, съсловни или политически граници. Спомням си как час след атентата срещу Рейгън, когато републиканският президент лежи все още в съзнание на операционната маса, за да извадят куршума, заседнал в гърдите му, с присъщото му остроумие Рейгън се обръща към лекарите: „Надявам се, да сте републиканци”. Шефът на хирургическия екип му отвръща без капка ирония: „В този час всички сме републиканци!” Ето, така се бранят морал и цивилизованост, така човек се превръща в човечество.
Разказвам всичко това, защото то е съотносимо без всякакви резерви и към нашето отношение към конфликта в Украйна. На жителите на Северна Америка и Западна Европа е ясно като ден, че фронтовете в тази война са трасирани – трасирани са и моралните граници в нея. И те са непоклатими: една деспотична и хищна, безкултурна (исторически има и културни такива) и почвеническа империя нахлува в една беззащитна съседна държава. Тук няма и капка колебание, няма и капка съмнение на чия страна е правото и на чия – безправието. Това западните държавници знаят безпогрешно – безпогрешно го знае и редовият западняк. Но всички те знаят и нещо друго: че оказването на съпротива, даването на отпор, заемането на категорична позиция може да подкопае тяхното благосъстояние. Което за тях е връх и корона на цялото битие. Всички те – държавници и граждани – са едри, средни и дребни капиталовложители. При което, водени от извечния човешки порив за повече владеене, дребните капиталовложители копнеят да станат средни, средните – едри, а едрите – още по-едри. А да се изправят консуматорите на благата срещу кремълското зло, значи да рискуват реализирането на тези си неутолими копнежи. Едно противодействие на руския империализъм би довело до пропадането на много съвместни икономически проекти и сделки, които биха донесли на западняците още приходи. Подобно категорично заставане на страната на доброто и срещу злото, значи и прекратяване на руските енергийни доставки за Запада, което ще рече оскъпяване на собственото производство, а оттам – отново намаляване на печалбите. Сигурен съм, че ако Украйна беше по-крупен доставчик на суровини, и намесата на Запада в конфликта щеше да бъде по-категорична. Какво да се прави – както всяка империя съдържа в органиката си потребността непрекъснато да се разширява, така и капиталът съдържа в себе си потребността непрекъснато да се уголемява. Още злодеят Ленин установи, че „политиката е концентриран израз на икономиката” – и днешните събития го илюстрират черно на бяло: цялата равносметка на Свободния свят е разграфена на „приход-разход”. Хубаво би било, разбира се, морал и доходност да се съчетават взаимно, но там, където това не е възможно, там, където моралната позиция трябва да бъде отстоявана на цената на икономически загуби, Западът с готовност сдава морала в разход, за да реализира икономическия приход. Тъкмо тази му готовност подхранваше и драмата на нашите източноевропейски народи, заточени в дебрите на комунизма поколения наред, тъкмо тази му готовност се превърна днес в драма и за целия украински народ.
Изход от тази безизходица аз не виждам – тъкмо затова и бия с толкова безпомощна ярост по клавишите на лаптопа си. И доколкото, както за всички досегашни, и за последната днешна империя под слънцето агресията и заробването са не избор, а битие, единствена форма на съществуване, която тя владее, аз се боя и за нашего брата. Империите могат да оцеляват само като непрекъснато се разширяват, а това им разширяване е безгранично във времето. Най-кошмарното е обаче, че то и в пространството е безгранично. А при толкова натрупани в националната ни психика русоидни и антинатовски полепи, едва ли и алиансът ще ни опази от онази брутална северна съседка, която ние с мазохистична наслада величаем и която Стамболов сънуваше в пророческите си сънища като бяла мечка, която го души. Най-зловещ и опасен е ненаказаният агресор, а най-сигурна плячка на неговата агресия е малодушният демократ. Какъвто е всеки от нас, който в този съдбовен за цялото човечество час не се себеизживява като украинец.
