Кои са „Посланиците” и защо имат нужда от посолство? С диригента и концертмайстора на Les Ambassadеurs разговаря Ирена Гъделева.
Ако попитате Алексис Косенко и Зефира Вълова, те ще ви кажат, че имат две деца: първото се казва Les Ambassadеurs и е ансамбъл за старинна музика, а второто – Елена Бореа Косенко, се роди неотдавна. Алексис е французин, флейтист с международна кариера и амбиции да ръководи свой състав и да осъществява проектите, които са му на сърце. Зефира е българка, цигуларка и концертмайстор, за какъвто всички диригенти мечтаят – с талант и опит. Разговаряхме при поредното им гостуване в София, тогава все още в очакване да се роди дъщеря им Елена и на 9 април на европейския музикален пазар да излезе първият компактдиск на Les Ambassadеurs.
И двамата сте работили в много други ансамбли и оркестри, защо решихте да създадете собствен – търсехте нещо различно или просто чувствахте, че имате енергия, която да вложите в нещо ново?
Алексис: Бил съм гост-диригент на няколко оркестъра и трябва да споделя, че тези, с които работя често – като Holland Baroque Society или Arte dei Suonatori – са наистина невероятни състави. Когато си поканен някъде, дори да е редовна практика, ти не си единствен ръководител, създаваш нещо заедно с музикантите. Но трябва да се справяш и с характера – не на отделните изпълнители, а на оркестъра като цяло, защото той съществува и без теб. И правиш и компромиси – за добро или лошо. Докато трупах този опит като диригент, аз самият израствах, но и чувствах нуждата да постигна нещо ново, по-специфично, което мога да имам само ако, да речем, имам… не тотален контрол, защото не става дума да съм някакъв диктатор, но избрани хора около себе си, с които да вървим в точно определена посока заедно, без компромиси и следвайки много силни идеи. И другото важно е да се сработим, без постоянно да се сменят лидерите, да имаме повече време за експерименти и да се развиваме в определена посока. Това е за мен причината да имам нужда от свой оркестър.
Кое е по-трудно в началото – менажирането на оркестъра или артистичното му изграждане? Да създадеш оркестър от нулата или когато вече си го постигнал и си доволен от резултата, да съумееш да го „продадеш” добре?
Алексис: Тази част с менажирането, без никакво съмнение, е най-трудната. Защото като музикант аз не го владея и трябва да се науча, няма кой друг да го направи вместо мен. Това е извънредно тежка част от нашата работа. Когато най-накрая излезем на сцената, е сякаш лесно, ако сравняваме с административната и организаторската част.
Не става ли още по-трудно поради факта, че в наши дни оркестрите са интернационални, много космополитни, включително и вашият?
Зефира: Моята мечта би била Les Ambassadеurs да бъде съставен от българи (смее се). Но, уви, не е толкова лесно да се реализира, по ред причини. Бих искала да се върна малко назад и да представя гледната точка на един оркестрант – на мен ми беше любопитно да чуя мнението на Алексис. Говорили сме си често за разликите между един симфоничен оркестър и това, което се случва в света на старинната музика, в онези ансамбли, които са сформирани от инструменталисти на свободна практика. Те не само обичат свободата си, но и понякога злоупотребяват с нея, там правото на мнение е стопроцентово за всеки член на оркестъра. Свирила съм в полския оркестър Arte dei Suonatori – съвместно с Алексис записахме диск с Вивалди, но и в много холандски оркестри всеки има правото да изрази мнението си и да насочи донякъде вниманието към собствените си артистични нужди. Това действително прави работата на един гостуващ диригент доста предизвикателна: в рамките на кратък репетиционен период , примерно от три дни, да прокара идеите си, да ги затвърди и да бъде сигурен, че на сцената няма да има „отбой”. В такъв случай един артист наистина се вижда принуден да събере сили и да сформира свой собствен ансамбъл – има много такива примери на Запад.
Географията в наши дни не е проблем – с нискотарифните полети и поради безкрайния авантюризъм на музикантите, но във финансово отношение има проблем не само за българските мениджъри на фестивали и организатори на концерти, но и за западните, които все по-често се замислят дали могат да отделят такава сума за транспортни разходи. Но удоволствието да се съчетават хора от различни националности, всеки носещ не само характеристиките на школата, към която принадлежи, но и специфичен стил, много често повлиян от фолклора. Така в Швеция и скандинавските държави има цяла традиция в изпълнението на струнни инструменти, в частност на цигулка. Ако погледнем ирландската традиция – познавам колеги и от там – всеки носи нещо, което несъмнено се преплита с бароковата практика. Космополитността е незаменимо богатство. Аз не бих си мечтала да бъда в ансамбъл, съставен само от французи например (смее се).
Алексис: Независимо от финансовите трудности, които среща един интернационален оркестър, има идеал, който преследваме – пред нас е един удивителен исторически пример от XVIII век, който ни вдъхновява. Оркестърът на Дрезден от времето на Бах – Dresdner Hofkapelle. Този оркестър е известен през първата половина на XVIII век като най-добър в Европа и е бил ценен от най-известните композитори на епохата като Вивалди, Телеман, Хендел и много други. Те композират за състава и изпращат от много далеч свои произведения, посветени на този оркестър. За мнозина той е първият пример за интернационален оркестър във време, когато има толкова силни национални школи. Бил е основан на френския стил, но после в него навлиза и италианският стил, съчетават се, идват германският, полският стил. Така в Дрезден се съчетава несъчетаемото. Ние се вдъхновяваме от този пример с идеята да съберем най-интересните музиканти от различни държави, с които сме се запознали през годините на различни места, в различни оркестри – хора, с които имаме общо усещане за музиката.
Когато трябва да репетирате, къде събирате целия ансамбъл?
Зефира: Зависи от мястото на следващите концерти – много често страната домакин, която организира концерта или турнето, ни осигурява и място за репетиции. Досега се е случвало да репетираме в Полша, България, Белгия, във Франция, понякога в реномирани зали, а понякога в хола на наш колега – чембалист. От съвсем скоро сме базирани във френския град Поатие, където местният концертен комплекс ни предоставя възможност за записи и репетиции под формата на обмен.
Алексис: Резиденцията не е нещо, което лесно се осигурява, защото идваме от различни страни и трябва да се съберем на едно място, след което и да пътуваме за концертите. Хубаво е да си осигурим база с добри условия за репетиции, а не да работим постоянно при импровизирани условия, което не винаги е проблем, защото все още имаме енергията, но е добре един ден да имаме лукса да репетираме в подходяща зала.
„Посланиците” имат нужда от посолство…
Алексис: Точно така – имаме нужда от музикално посолство, което може и да създадем скоро.
Което ми напомня да попитам как избрахте името за ансамбъла – Les Ambassadеurs (Посланиците)?
Алексис: Името взехме от една картина, която аз много обичам – на художника Ханс Холбайн. Les Ambassadеurs ни представя двама дипломати с всички атрибути на различните изкуства зад тях, сред които музиката заема важно място. И това ни показва, че посланиците имат важната роля да създават връзки между различните държави, политики и култури, които до голяма степен се базират на изкуството и науката. Днес, струва ми се, изкуството е изтласкано от дипломатическите отношения, а ние се надяваме, използвайки това име, да се превърнем в посланици на музиката и да допринесем за връзките между нациите на ниво, различно от политическото.
Вие двамата очевидно сте добър пример за отлични международни връзки! В личен план кое от двете взема връх – оркестърът или семейството?
Зефира: След няколко месеца опит се научихме да разграничаваме двете неща. Но несъмнено е предизвикателство за артиста да споделя личното си време с колега.
Алексис: Трудно е да се приеме, че едното има предимство пред другото, защото ние, музикантите, не можем да отделим напълно работата от личния живот. Нашата работа е необходимост, носим я в кръвта си. Тя е много повече от занимание в работното време. Затова е трудно да се определят приоритети. Les Ambassadеurs като идея се появи за мен през 2008 г., но беше твърде неустановена и без планове за бъдещето. Когато създаваш оркестър като този, ако не си цигулар, първият ключов въпрос е кой ще заеме позицията на концертмайстор. Трябва да е не само добър цигулар, но да има чудесни човешки и лидерски качества. Особено деликатна алхимия! Например има страхотни лидери, но са авторитети, които другите трудно приемат от човешка гледна точка. Трябва да е силен водач, а същевременно скромен. И чудесен цигулар. Трябваше да открия тази личност и съм голям късметлия, че успях.
Като флейтист работите с много диригенти, някои от тях прочути. Имате ли чувството сега, когато сте на диригентския пулт, че разбирате по-добре диригентите – дори тези, които не винаги харесвате като оркестрант?
Алексис: Наистина сега мога да разбера диригентите по-добре. Вече знам какво е да си на тази позиция, кое е разбираемо и кое – не, кое е приемливо и кое – не. Но също така е вярно, че човек лесно развива чувство на параноя. И трябва да призная, че аз го имах в един доста ранен стадий. Защото си сам срещу много. И грешките ти не се прощават лесно от хората. Когато си диригент, трябва да помниш, че говориш на група музиканти, но те са и индивидуалности. Всеки музикант има гордост и достойнство и приема нещата много лично – може да се подразни, може да се натъжи или депресира от нещо дребно, с което ти изобщо не си искал да го обидиш. Мисля, че паралелно с курсовете по дирижиране трябва да се изучава и психология – как се говори пред група от хора.
Зефира: Затова и само някои диригенти са успели – тези, които имат природна дарба на добри психолози.
Алексис: Или тези, които побеждават, като тероризират оркестъра – това също се случва (смее се).
Смятате ли, че сега в Les Ambassadеurs имате всичко необходимо – отлични музиканти на всички позиции, с хубави инструменти?
Зефира: Според мен имаме повече от необходимото, само да имаше пари да платим на всички, които са изключително талантливи и заредени с много енергия. Сред колегите флейтисти има поне петима, които са съвършен избор както за програма с музика на Рамо, така и за концерти, стигащи до ранния Бетовен. Цигуларите са многобройни – може би не винаги е лесно да се намери достоен лидер, който не само да изсвири нотите, но и да бъде въвлечен в работата. Но мисля, че вкусът на Алексис го води и в една друга посока – в зависимост от репертоара да се спира на различни хора, които са специализирали в една или друга насока. Имаме колега челист от Великобритания, който все още не е гостувал в София на фестивала „Изкуството на барока”, Томас Питс – неговата сила е риториката, той се занимава с докторат на тази тема. Той структурира цялата реч на музиката по неописуем начин и нищо не остава неясно. Имаме дълъг списък от изключително фини музиканти, които владеят инструментите си, а това изисква много труд.
Алексис:Има и нещо друго, с което се гордея и което ме удивлява. Има музиканти с чудесни качества и те не се държат като просто наети на работа. Съгласиха се да ни следват от самото начало, когато трябваше да се инвестират време и умения, без да е ясно дали ще имаме пари и всичко останало. Миналото лято записахме първия ни компактдиск с концерти на Вивалди за голям оркестър. Времената са трудни и звукозаписните компании не финансират напълно подобни проекти, затова решихме да се самофинансираме с личните си спестявания, което означаваше, че те няма да получат толкова, колкото се очаква за подобна работа, и въпреки това всички дойдоха и свириха с нас. А фаготистката ни дойде чак от Австралия на собствени разноски. Това е най-големият подарък, който можеш да получиш от някого. Това е доказателството, че се доверяват на музикалните ни идеи и им харесва да работим заедно. Ние много се гордеем с това и смятаме, че в записите освен музикалната ще се долавя и тази чисто човешка отдаденост.
Това е първият албум, в който само дирижирам. За Alpha съм записал редица солови дискове като флейтист. Бих добавил, че това ще бъде начало на поредица записи, която ще наречем „За оркестъра на Дрезден” – както казах в началото, това е любимата ни тема и искаме да навлезем дълбоко в нея, за да я изучим и представим на публиката. Първият диск е посветен на Вивалди, не само защото той е създал голям брой концерти специално за Дрезден. Един от тях е наречен Concerto per l‘orchestra di Dresda и ние използваме това заглавие за цялата серия. Освен това музиката на Вивалди е толкова жизнена и популярна. Смятаме да продължим с изключителни композитори като Зеленка, Пизендел и по-малко познати автори, които заслужават да бъдат открити.
ЗЕФИРА ВЪЛОВА е родена в София. В НМА „П.Владигеров” учи при проф. Йосиф Радионов, а през 2006 г. получава магистърска степен в класа на проф. Стойка Миланова. През 2009 специализира барокова цигулка при проф. Антон Щек (Германия) и Луси ван Даел (Холандия). От 2001 до 2003 г. е концертмайстор и солист на камерен оркестър „Орфей”, а от 2002 г. е втори концертмайстор на оркестъра на „Класик – ФМ” радио. През 2007 г. участва и в Национален младежки оркестър на Холандия (NJO), дирижиран от Пол Гудуин и Джордж Бенджамин. Член е на Бароковия оркестър на Европейския съюз за 2008 г. под диригентството на Ларс Улрик Мортенсен, Рой Гудман, Енрико Онофри. През следващите години е поканена за концертмайстор на оркестъра в програми под ръководството на Петра Мюлеянс и Тон Коопман. Участва в камерни формации с пианиста Веско Стамболов, Теодосий Спасов, ансамбъл Арс Барока. С консорт за старинна музика Concerto Antico свири на престижните фестивали за старинна музика в Барселона и Утрехт. От 2007 г. е сред създателите на първия по рода си в България ежегоден фестивал „Изкуството на Барока”. Има записи за Меta Records с Веско Стамболов, за Brilliant Classics с блокфлейтиста Ерик Босграаф – Холандия и ансамбъл Cordevento, с оркестъра Holland Baroque Society за Channel Classics, с полския ансамбъл Arte dei Suonatori за Alpha records и др.
АЛЕКСИС КОСЕНКО е роден в Ница през 1977 г. Дипломира се в Парижката консерватория в класа по флейта на Алан Арион и класа по траверсо на Мартен Роот в консерваторията в Амстердам. Соловата му активност започва през 1997 г. с концерти от Кванц и Вивалди като солист на Бароковия оркестър на Европейския съюз под диригентството на Рой Гудман и Тон Коопман. Следват множество покани за солови изяви както на траверсо, така и на модерна флейта. От 2008 г. той е асистент по барокова флейта във Висшата академия за музика и танц в Париж. Оркестровият му опит включва участие във водещи европейски състави под диригентството на Гардинър, Херевеге, Гергиев, Ростропович, Moртенсен, Спинози, Франц, Сампе и др. От 2004 г. е първи флейтист на La Chambre Philharmonique (с диригент Еманюел Кривин) и Le Concert d’Astrée (с диригент Еманюел Аим). Алексис Косенко е гост-диригент на оркестрите B’Rock (Белгия), Holland Baroque Society (Холандия), Le Concert d’Astrée (Франция) и др.Резултат от дългогодишното му сътрудничество с полския оркестър Arte dei Suonatori е интегралният запис на концерти за флейта от К. Ф. Е. Бах (за Alpha). В дискографията му са още флейтови концерти от Вивали,концерти и сюити от Хофман, Тушмулен, Телеман и Рамо.
