„Ма ма” на Хулио Медем е емоционална драма за болката от загубата, страха от болестта и смъртта и за нуждата от любов, за да оцелееш.
Баскът Хулио Медем е известен като един от най-нестандартните съвременни испански режисьори. От пълнометражния му дебют „Крави” (1992) през „Червената катерица” (1993), „Земя” (1996) и особено „Любовниците от полярния кръг” (1998) и „Лусия и сексът” (2001), филмите му се отличават с невероятна поезия на изображението и с нетипичност (често граничеща с екстравагантност) на персонажите. Впоследствие някои от характеристиките на творческия му подход се позагубват (с „Хаотичната Ана”, 2007, и „Стая в Рим”, 2010). И все пак, срещата му с носителката на Оскар и 3 награди Гоя Пенелопе Крус нямаше как да не провокира любопитство и нетърпение. Резултатът е налице: „Ма ма” определено не е достоен за творческия потенциал на Медем и е спасен само благодарение на таланта на Крус.
Сценарият съдържа всички елементи, необходими да се превърне в класическа мелодрама, с фатално заболяване като основна тема. Магда е учителка, която току-що е била съкратена. Тя е също много грижовна майка и разочарована съпруга. Но нещата се влошават, когато получава диагноза рак на гърдата. Срещата с „ловеца” на футболни таланти Артуро, който е връхлетян от лична трагедия, дава на Магда кауза за съпреживяване, която отвлича вниманието от собствения й проблем. „Ма ма” е емоционална драма за болката от загубата, страха от болестта и смъртта и за нуждата от любов, за да оцелееш. Ситуацията, в която изпада Магда, кара повечето хора да се обезверят, но героинята – феноменална сплав от жизненост и позитивна енергия – реагира, като се заема да живее всяка секунда от живота си като последна, наслаждавайки се на малките радости и което е най-изненадващо, повдигайки духа на хората, които я заобикалят.
Хулио Медем се опитва да създаде своеобразен химн на желанието за живот, любовта и майчинството, опирайки се на неразрушимото чувство за хумор на Магда и естествеността, с която тя посреща душевните и физическите страдания. Но отвъд световъзприятието на главния персонаж филмът изпада във вакуум. Сякаш емоциите, вложени в изживяването на страданието, и усилието да му се противодейства, изчерпват целия творчески заряд на кинотворбата.
В първата половина мелодрамата е доста наситена. Зрителят се потапя в историята и става съпричастен на болката, несигурността, объркването и отчаянието, с които се сблъскват персонажите. Медем залага на човечността, безмълвната нежност, примиряването на различията и на солидарността като проява на любов и духовна подкрепа, но за съжаление разказът не задълбочава тази перспектива. Фабулата постепенно губи инерция и правдоподобността й се разпада на моменти, по начин, че публиката се дистанцира от сюжета, което е фатално, когато става дума за мелодрама – жанр, изискващ безпрекословна съпричастност.
„Ма ма” е добра възможност, ако имате нужда да си поплачете, но за съжаление не е нищо повече от една прочувствена история, тип „лична драма”. Някои испански критици твърдят, че това е най-манипулативният филм на Медем, други – че е най-земният, защото светът, представен тук, е най-разпознаваем, а поведението на персонажите изглежда не толкова странно, за разлика от по-амбициозните му проекти. Независимо дали естетският подход не ви достига (в сравнение с предишните творби на режисьора), или ви идва малко вповече (по отношение на реалистичното страдание на Магда, което не понася добре формалните „винетки”), „Ма ма” е безспорно емоционално, но доста неудовлетворително преживяване от гледна точка на киноизкуството.
Присъщата на Хулио Медем поетичност търси точното си място във филмовия разказ, но ту избива в кич (като образа на биещото сърце, символизиращо влюбването, секса, раждането, или „лиричните отклонения” с пеещия гинеколог), ту прелива действителността в сънища, с риск да ощети правдивостта на житейската трагедия. Изглежда намерението на режисьора е да се обърне към публиката без стремеж да заслепява с кинематографични умения и присъщия си метафоричен език, но тази смяна на подхода при творец, който притежава собствен почерк и разпознаваема пластичност на кадъра, придава на най-новия му филм усещането за незавършеност (да не кажем „осакатеност”), защото бруталният реализъм на коварната болест не съжителства добре със смекчения, лишен от алегоричност киноезик.
В „Ма ма” Медем така и не открива най-добрия си ритъм, в резултат емоционалното разголване и привидната простота на разказа страдат от липсата на някога разрушителния му дух, движеща сила на творческия потенциал. Ролята на двигател на „случването” на екрана е прехвърлена изцяло върху плещите на Пенелопе Крус. Мощното й излъчване на моменти дори заличава усещането за вакуум, до такава степен актрисата се раздава – трогателна и абсолютно достоверна, до дъното на големите й блестящи кафяви очи. Сарказмът и иронията в изпълнението й разчупват клишето за страдащия болен и въздействат на зрителя по начин, който остава недостъпен за художествената природа на филма като цяло.
