„Въпреки всичко“, Христо Кючуков, издателство „Фабер“, Велико Търново, 2021 г.
Имах късмета тази книга на акад. Кючуков да достигне до мен. Това е нещо актуално и значимо в съвременната ни литература, опит да се чуе гласът на различния. И то много автентичен глас, защото това са истории, интервюта на осем души – роми, реализирали се извън България, извън родината си. В тази книга на Христо Кючуков имаме възможност да чуем гласовете и посланията им. Послания, пълни с много любов, мъка и надежда.
Самият Христо Кючуков е от ромски произход и е постигнал всичко в живота си не „благодарение на“, а „въпреки всичко“.
Завършил е средното си образование в Провадия, а след това университети у нас и в чужбина, за да стане сега редовен професор по психолингвистика към Силезийския университет в Катовице, Полша, и академик към Международната академия на науките по педагогическо образование в Москва.
В началото на книгата стои:
Посвещавам на всички онези роми, участници в Първия световен ромски конгрес, проведен в Лондон през 1971 г., и на 50-годишния юбилей на Международния ромски съюз.
В предговора Христо Кючуков проследява житейския си път и борба без излишна патетика и самосъжаление, а с реална мяра между изживяното, осмисленото и регистриращата фактология и документалност. Тази книга ще отдаде почит и на хилядите негови ромски братя и сестри по целия свят, които с труда и волята си, с вродената си природна интелигентност са успели да постигнат достоен живот. А такъв живот, разбира се, заслужава всеки, независимо от цвета на кожата и майчиния език.
Сещам се, че тъкмо просветители Кирил и Методий още в 867 година са се борили за това право. Думите на Константин-Кирил Философ от „Беседата против триезичниците“, произнесена във Венеция срещу латинското духовенство, което поддържало теорията за трите „свещени езика“ на християнството – иврит, латински и гръцки, звучат още тогава толкова правдиво и толерантно. Известната „американската мечта“ за равен старт, справедливост и възможности е нещо много по-късно и съвременно. Но да заявиш това в ония още времена, е било съвсем еретично и смело. Ето думите на Константин-Кирил Философ: „Бог не изпраща ли дъжд еднакво за всички? Също тъй слънцето не свети ли на всички? И не дишаме ли еднакво всички въздух?“ И тези призиви трябва да бъдат изходна позиция в живота ни за приемането на другия, различния. Няма по-висша истина от Божието проявление на любов, справедливост и прошка за всички по земята.
Още въведението към книгата е много вълнуващо, защото е написано от Катя Димитрова, прогимназиална учителка на Кючуков. Тя разказва за юношата Христо, който трябва все да се доказва като единствен ром в българското училище.
Първата глава на книгата носи заглавието: „От Провадийската ромска махала до… световната психолингвистика“. Още в началото Христо Кючуков ще заяви горестно:
Не е лесно да излезеш от ромската махала! Дори когато си излязъл от нея, години след това установяваш, че тя все още не е излязла от тебе. И все нещо те тегли натам – може би, защото там се чувстваш на сигурно място – сред свои. Външният свят обикновено е враждебен към теб – мургав си, облечен си бедно, нямаш изтънчените маниери на „цивилизованите бели“, не говориш добре български.
Не можем да четем тези редове без вълнение и емпатия, защото те ни разкриват ежедневната борба на автора, още от детството, да намери своята идентичност и да се утвърди в тази враждебна среда. Как това момче е трябвало да учи няколко нови за него езика и упорито да чете на глас пред огледалото в къщи, за да усвои правилния български език. Или по-късно, вече като преподавател във Великотърновския университет, когато го обвиняват, че е купил дипломата си от Амстердамския университет.
Всички истории, разказани в книгата, са трогателни и автентични. Първият разказ е за Петър Игов (Пепи), който не е допуснат като учител в училище в Кюстендил, въпреки квалификацията му. Заявяват му, че могат да го наемат единствено като чистач. А той е всеотдаен – ръководи читалищната дейност, постоянно помага на сънародниците си. Но ако си ром, то ежедневно могат да ти се случват най-странни и мъчителни неща: да не те допуснат до басейна, до кината, до заведенията, да не те качат в такси и какво ли не още? Дискриминацията е изобретателно нещо.
Както ще каже колежката на Христо Кючуков от университета в Сан Франциско, професорка по интеркултурно образование: Ако видиш в човека най-напред черния, мексиканеца или гея и си оформиш отношението към него, преди да си разбрал кой е той, какъв е като човек, какви квалификации има, значи си расист!
А при български условия Христо Кючуков ще направи следната аналогия и перифраза: Ако най-напред у Пепи видиш циганина, преди да си разбрал кой е той, какви качества има, каква е ерудицията му, значи си расист!
Едно от големите достойнства на книгата е, че историите не са сълзливо-умилителни, а по човешки разказани съдби. Извън обичайната позиция на жертви, в която сме свикнали да ги поставяме, тези хора от ромски произход са много спонтанни и емоционални, много коректни в отношенията към другите. И достойни личности.
Една от историите е много показателна за това колко погрешно може да бъде „подвеждането под общ знаменател“. Това е историята на Сава, дете на лекар и учителка, завършил психология. В България той се е сблъсквал с постоянно недоверие заради тъмния цвят на кожата си. И каква ирония на съдбата. Това, което в родната България е дефицит за Сава, се оказва в Германия най-голямото му предимство, тъй като там той е професионално предпочитан като психолог, работещ с деца-бежанци от Близкия Изток. Точно мургавостта е нещото, което стопява границите в чувствата на тези деца към него. Тази така поучителна и, бих казала, философско-екзистенциална история, говори много на сърцата ни. Преди да съдим, трябва да опознаем. И въобще, кой има правото да съди другия – от каква морална и гражданска, от каква човешка позиция?
И другите истории от книгата са за роми, които са били дискриминирани в България, а в чужбина са успели да се реализират професионално, постигнали са материално благоденствие и са уважавани от колегите си. Младата жена, която е с няколко висши образования и е юристка, а сега вече и защитничка на правата на жените-ромки и малцинствата, ще каже: Виждах как все повече млади хора в България смятат, че проблемът са ромите, а не корупцията и мафията на държавно ниво.
През цялата книга протича една непрекъсната нишка, едно „подсказване“ към всички ни: стратегията трябва да се състои в социализация и интеграция на хората от гетото, в улесняване достъпа на децата им до образование, и то чрез медиатори, които владеят родния им език и сами произхождат от ромски семейства.
Колко гняв и огорчение се натрупва в душите на тези хора, за които България от Родина-майка се е превърнала в мащеха. А от това произтича само един безпощаден извод: „Да си различен – значи да си виновен“.
Не по-малко трудни са и съдбите на децата на изселилите се в чужбина роми. Родителите правят всичко възможно да организират български училища, за да могат през ваканциите в България децата им да се интегрират в българска среда.
Много образовани роми в чужбина, достигнали признание и отговорни обществени постове, са стигнали до убеждението, че са нужни политики и адекватно законодателство, които да осигурят равен достъп на ромите до качествено образование и здравеопазване, работа, жилища, политическо и обществено участие, социални и други услуги.
В заключението на книгата си акад. Христо Кючуков прави извода, че съвременната ситуация с ромите в българското общество много напомня на онази с евреите и ромите от началото на миналия век. Авторът прави един исторически преглед на тези сложни отношения. И както през 1937 г. в специален брой на сп. „Български месечник“ много български интелектуалци, начело с писателя Александър Балабанов, ще се възхитят от патриотизма и обичта на евреите към България, така и днес има хиляди образовани роми, които милеят за България, правят всичко възможно за интеграцията на ромската общност.
Но това не е достатъчно. Христо Кючуков ще премине през историята на България, за да припомни, че ромите винаги са давали своята дан за изграждане на страната ни.
А в края на книгата ни очаква още една изненада – послесловът на журналистката Мария Касимова-Моасе. Едно ексклузивно споделяне, назовано „Когато за малко бях „циганка“. Мария прекарва „под прикритие“ три дни сред ромските студенти във Великотърновския университет, където е доцент Христо Кючуков, наричан от студентите „нашия доцент“.
Това е емоционален разказ как хабилитираната преподавателка е подценила ромската аудитория, как им е говорила като на малоумни, докато накрая все пак е разбрала, с радост и може би с малко срам, че тези младежи не са „втора ръка“ хора. Мария помни банкета с автентични танци на ромската общност – а когото идва моментът да онаслови журналистическия материал, плод на целия този експеримент, изниква емоционалното и казващо всичко заглавие: „Срещал съм и щастливи цигани“.
Признавам, че вкъщи имам само книгата „Ромски приказки“, която винаги ме е поразявала с поетичността си. Сигурно и при вас не е много по-различно. Но след като прочетох книгата на акад. Христо Кючуков, живея с определеното чувство, че тези искрени, изстрадани и истински житейски истории може би ще направят от нас по-информирани, по-емпатични и по-човечни хора.
Да се надяваме.
Росица Чернокожева е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ с втора специалност философия. Магистър към Магистърска програма „Артистични психосоциални практики и психодрама“ – НБУ и Червената къща, психодрама-асистент към Фондация „Психотерапия 2000“. Асистент, д-р в Института за литература на БАН. Работи в интердисциплинарното поле литература, психоанализа и психодрама. Автор на книгите „Павел не е сам на света“ (2002), „Драги ми, Смехурко. Антология на хумор за деца“ (2002), „Българската литература за деца – психоаналитични и психодраматични прочити“ (2019). Заедно с Вихрен Чернокожев е съставител на „Антология на българския смях“ (1995) и „Българска литературна критика. Т. 1“ (2000).
