На вашето внимание, Паоло Дженовезе – не толкова престижният, но със сигурност по-изобретателният в разказването на истории Паоло. Винаги готов да ни изненада, очарова или възхити. След като ни покани около масата, в компанията на своите перфектни непознати (2016), въведе ни в метафизичната мистeрия на бар The Place (2017) и ни срещна с оцелелите в първия ден от техния живот (2023), този път Дженовезе ни е запазил билети за първа класа в бързия влак на човешкото съзнание, грижливо „обзаведено“ с присъщата му камерната театралност. Случвало ли ви се е да се чудите какво сполетява ума на мъж при първа среща? Ами този на жената, с която има уговорка? Купон, разбира се, защото „Любовта е лудост“.
Тази дръзка, често философстваща (защото главният герой е учител по философия и му идва „отвътре“) комедия започва като класически романс, в който Пиеро, в зоната на омърлушените четиридесет, и Лара – с увереността на своите тридесет и няколко, излизат на първа среща – вечеря в апартамента на Лара. С разгръщането на флирта, между тревожност, неувереност и ту освежителен, ту зациклящ разговор, в отбора на Пиеро се включват четирима непознати мъже, а на Лара суфлират също толкова жени. Те интерпретират емоциите им, коментирайки, саботирайки или насърчавайки всеки техен жест, всяка дума, всяко мълчание. Така в апартамента става доста шумно и пренаселено, въпреки че… двете четворки всъщност не са там…
През 2015 г. Пийт Доктър от Pixar ни предложи чудно виртуално пътешествие в „командния център“ на малката Райли, където главните действащи лица бяха емоциите Радост, Тъга, Страх, Бяс и Отврат. Паоло Дженовезе открито признава, че е бил вдъхновен от основната идея на „Отвътре навън“ (Оскар за пълнометражен анимационен филм) при създаването на драматургичната структура на „Любовта е лудост“. Неговите два квартета обаче не са съставени просто от емоции, а представляват нещо като „дялове от личността“, които предопределят недоразуменията, неочакваните признания и вътрешните конфликти в една неповторима вечер между двама непознати.
Едно от предимствата да попаднеш в история на Дженовезе е, че дадена главоблъсканица има повече от една възможна интерпретация. Дали не става дума за „филм във филма“, за приятелски групи „за подкрепа“, или за някакъв експеримент, в който фиктивен герой тества варианти на поведение? И дори след като (или ако) ви стане ясно, че дамската и мъжката четворка, които обсъждат действията на Лара и Пиеро, не съществуват в реалността, а по-скоро в умовете на двамата протагонисти (в дневни стаи, отразяващи тяхната индивидуалност: в убити цветове и претрупана – за него, цветна и отчетливо женствена – за нея), пак съществуват различни обяснения, например за „вътрешни гласове“, за паралелни животи или отделни проявления на личността… Ако харесвате стила на Паоло Дженовезе, тази поливариантност само ще ви ентусиазира.
Излиза, че един мъж (или поне Пиеро) е съставен от непропорционални части трезвомислие, романтика, сексуален апетит и непукистки цинизъм. Жената, която привлича вниманието му (може би не всяка, но що се отнася до Лара), е нехармонично съчетание от рационалност с доза феминизъм, самоувереност със сексуална разкрепостеност, тийнейджърска упоритост с анархистични пориви и романтична плахост, комбинирана с привързаност към класическите ценности.
И докато Пиеро и Лара колебливо пристъпват към съпоставяне (и консумиране) на увлечението си, техните персонифицирани „черти на характера“ постоянно коментират всяко изречение, пауза, забележка, грешка, мисъл или преждевременно изказване на двойката. Индивидуализирането на всеки профил – чрез актьорското присъствие на отделните изпълнители, придава многопластовост на героите, дори и да не осъзнаваме напълно, че десетте действащи лица на екрана са част от само два сложносъставни образа.
Колко личности имаме? С колко аспекти от нашия характер трябва да се справим, когато вземаме решение? И колко конфликта се случват в съзнанието ни, когато това решение е неудобно, сложно, дестабилизиращо или рисковано? „Разчленяването“ на личността е подложено на ненатрапчива психологическа дисекция в „Любовта е лудост“, но ако не се заинтересувате от този аспект на филма – като поведенчески анализ, оживените „вътрешни“ дискусии (които бързо се разгорещяват и редовно ескалират в словесни „касапници“) са източник на неизчерпаеми комични ситуации. Диалозите са забележително добре написани, със стил и остроумие, а всеки от образите получава възможност да допринесе за емоционалната дълбочина на „съвместния“ им персонаж.
Подобно древногръцки хор (ту два отделни, ту общ), превъплъщенията на различните емоции на Лара и Пиеро дават възможност на „вътрешните гласове“, които „напътстват“ човешкото поведение – инстинктивни, романтични, логични, импулсивни, да се изявят самостоятелно, защитавайки индивидуалната си позиция. Виждаме как решението не се взема групово, а в отделни моменти различен „глас“ се налага или направо „грабва думата“, без да се консултира с останалите. И тези моменти на възмутено учудване в стил „кой каза това“ са източник на най-забавните ситуации в „Любовта е лудост“, издържан в най-добрите традиции на комедийния талант на Паоло Дженовезе.
