Издателство „Нике“ продължават успешно и неустрашимо да преиздават обичани произведения на Йордан Радичков, чието рождение бе отбелязано съвсем наскоро (24 октомври). Ред дойде и на великолепния „Ноев ковчег“ (1987 г.) – последния роман за българския писател с най-необуздано и човеколюбиво въображение. Книгата е украсена с чудесни илюстрации от Ива Димитрова и този път е оформена с твърди корици – както подобава на един плавателен съд, а това действително е плавателен съд, който устоява на бурите на времето.
Фрагментиран, романът напомня на сборник с разкази, обковани в случая с темата за Ноевия ковчег, с опита за събиране на най-основното, на фундаменталното – някои биха го нарекли мъдрост, други житейски опит, а трети чисто и просто разочарование. И наистина, повечето разкази са като трескави сънища, като удар по масата в самотна каюта. Рядко небето е ясно, тревата зелена и рядко героите откриват спасение. А когато това се случи, както научава дивото прасе, то е измамно и утехата е като пушек от изстрел, разсейва се бързо-бързо във въздуха.
В последния си роман Радичков е все така скоклив и умел с думите, но много често те стигат до сумрак, до пътека без изход и самотно дърво. Колко по-различна е тази книга от „Свирепо настроение“ например. Макар до някаква степен наистина да напомня за разказите, населени с горски обитатели и мистични случки, „Ноев ковчег“ по-скоро се доближава до „Верблюд“ в своята тревожност и търсения – какво прави хората зли, самотни и неразбрани, откъде се появяват черните нишки, които завързват кесията на сребролюбието и задушават възможността за добрина.
Героите тук не са врабчета, а предимно хлебарки, диви прасета и бълхи, самият дявол също се появява на няколко пъти, веднъж прикрит в образа на унил папуняк. Най-дългият текст обаче, както подсказва и корицата, е посветен на щъркела. Съкрушаваща е историята, както вероятно чисто художествено изисква и самото използване в разказ на благородната птица, толкова обичана у нас. Въпреки трагичния си край обаче, в нея се съдържа един от най-забавните пасажи от книгата, а именно този за балканския съклет:
Съклетът е една чисто балканска смесица от меланхолия и угнетеност. В медицината няма точна дума за това състояние, а и няма лекарство за него. (…) Дяволът, преправен на папуняк, не бе ходил като мен в Цариград и не знаеше, че е измислен кючек против съклета, защото се скиташе само из християнските земи! Нито пък знаеше, че съклет може да бъде разсейван и по споменатия по-горе начин с газенето и с тъпченето на черешови костилки.
И накрая, когато небето прокапе, когато тенекиената кутия събира остатъка от водния часовник на Вселената, Радичков се открива сам, въпреки окуражителния вик на унилия папуняк. В подготовката за последното си пътуване, в старателно скования си ковчег с пролуки, от които се вижда небето, недостижимото небе, което никой вече дори насън не се опитва да достигне, човек събира каквото може, за каквото се сети, но въпреки присъствието на милите му спътници, неизменно остава сам. Жалост остава за накрая, съжаление, че всичко е било в услуга на една непоносима загуба.
