Начало Филми Премиери Да станеш майка на хиляди деца
Премиери

Да станеш майка на хиляди деца

Бистра Величкова
08.03.2023
3841
„Майка“

„Безумството на храбрите — това е мъдростта на живота!

Максим Горки

Да станеш майка и да не станеш майка са две еднакво големи предизвикателства пред всяка жена. Без значение как се стече животът ѝ, какви са обстоятелствата, пред които я изправя съдбата, дали има свои биологични деца, или е осиновила, или е обучила и помогнала на деца без родителска грижа, жената може да е винаги майка.

„Майка“ (сценарий Зорница София и Миглена Димова, режисьор Зорница София, оператор Крум Луис-Алирио Родригес, музика Дарко Маркович) е художествен филм, изграден със средствата на документалното кино, показващ остър социален проблем. В главната роля на Елена е актрисата Дария Симеонова. На 32 години героинята разбира, че не може да има деца. Освен в работата си на театрален режисьор Елена е влюбена и в диригента Леон Майер (изигран от Леон Лучев, хърватски актьор). Разочарованието от невъзможността да се осъществи като майка в общоприетия смисъл на думата кара героинята да пренасочи майчинския си инстинкт към порива да се погрижи за деца, изоставени от родителите си. В нея назрява идеята да създаде творческа програма за деца в село Широка лъка и чрез изкуство и театър да им покаже красивата страна на света. Тази идея прераства в международна програма „Артисти за деца“ в Кения, Африка. Елена заминава за Кения, за едно от най-големите гета в света – Кибера в Найроби. Там децата едва оцеляват и умират от болести, за които в западния свят отдавна има ваксини. Съществуват първобитни, жестоки ритуали.

Реалистичните кадри, представени от оператора на филма Крум Луис-Алирио Родригес, са разтърсващи. От тях можеш да усетиш пустинната жега в това гето, задушливия въздух, прахта, миризмата на боклук, на болка, на смърт, на живот без бъдеще. Деца се раждат там и биват изхвърляни в канавките, кръщавани със случайни имена, отглеждани в сиропиталища, където няма питейна вода. А белите европейци идват на екзотични екскурзии да разгледат, да се снимат и да се върнат в своя подреден и спокоен свят. Само Елена събира смелост и всичко, което вижда, я кара да остане в сиропиталището в Кибера и да помогне, с каквото може, на тези деца. Става дори санитарка в болница, приличаща на изоставено мазе, за да може да е близо до едно от момченцата, което умира, но силно се е привързало към нея.

Филмът проследява умело душевните терзания, през които минава героинята. От пълното отчаяние пред невъзможността да има деца до израстването ѝ като „майка“ на хиляди деца. Страданието изостря сетивата ѝ до краен предел и я води по един по-различен път на майчинството.

Тя „износва“ в себе си съдбите на хилядите деца в гетото в Кибера, „ражда“ ги за нов живот, издига ги над прахта, мизерията и купчините боклуци. Дава им това, което всяка майка дава на децата си: любов, грижа, успокоение, насърчаване, когато им е трудно, и най-важното – учи ги да мечтаят.

Трябва да отбележим, че кадрите и с българските деца, и с тези от Кения са изключително автентични, граничещи с документалното. Самите деца във филма са от сиропиталища и играят себе си. Очите им говорят повече от думите. В тях е стаена цялата болка на света, която пронизва от екрана. Има кадри, които са като картини, и това не е случайно, като имаме предвид, че режисьорката Зорница София е завършила и живопис в Националната художествена академия. В един такъв силен момент Елена седи до момченцето, което се е привързало към нея, но е обречено да умре, заразено със СПИН от баща си. То е с маската, с която е предвидено да играе на сцената. Този кадър смразява с болката, която носи. И двамата са постигнали мечтата си – момчето има майка, а Елена има свое дете, макар за малко, макар и само за един кратък миг, който след едно премигване на очите изчезва. Сцената се сменя, всичко е по старому, животът е жесток, но трябва да продължиш. Особено когато мисията ти е да си майка не на едно дете, а на хиляди изоставени деца.

Темата за майчинството сякаш вълнува режисьорката Зорница София още от първия ѝ филм – „Мила от Марс“ (2004 г.), получил много награди и положителни отзиви. Още там, когато главната героиня (Весела Казакова) разбира, че е бременна, изписва трескаво с блажна боя на стената на селската къща, подготвяна за детето: „Майка“. Подчертава се колко преломен момент е този в живота на героинята. Темата за изборите, които една майка се налага да прави, е силно засегната и във филма на Зорница София „Воевода“ (2016 г.), който разказва за жена, принудена да изостави семейството си, за да влезе в чета и да раздава свое правосъдие в Османската империя. Виждаме как и в двата филма – „Майка“ и „Воевода“, жената, от която се очаква да седи у дома, решава да се заеме с нещо по-голямо, обществено значимо, да надмогне личното, грижата за детето си, домашния уют и сигурността („Воевода“) или личните си тревоги, биологични препятствия и професионални стремежи („Майка“). И в двата филма виждаме извънредна женска сила, една жена се изправя сама срещу неправдата на живота. И успява! Както само една майка може да успее – въпреки всичко. Така, както ни учи театралната режисьорка Елена Панайотова, прототип и вдъхновителка на филма. Самата тя се появява на финала с няколко трогателни изречения, които задълбочават още повече показаното на екрана и буквално разплакват зрителите. Не само това, а появата ѝ още повече засилва усещането за документалност.

Бистра Величкова
08.03.2023

Свързани статии