Писателят Палми Ранчев в едно интервю на Катя АТАНАСОВА по повод „Боксьори и случайни минувачи” (изд. „Жанет 45”) и не само…
Крошета, ъперкъти и други житейски работи
„Боксьори и случайни минувачи”, Палми Ранчев, изд. „Жанет 45”, 2014 г.
Мисля, че тази книга трябва да се чете непредубедено. Колкото си по-неподготвен за нея – толкова по-добре. Вярно е, че заглавието е категорично, но нека не се подвеждаме по ясното направление, към което ни отпраща. Имам предвид, че да, героите са боксьори – някои всъщност само са мечтали да бъдат, други са бивши /по-често/, някои – настоящи, има и такива, „разпънати” между бокса и друго житейско занимание. И да, всички те имат своите имена – Муто и Асен Тежкия, Божидар, Цветан, Марин, Тошо Лудия, Кирил Гогов…
Вероятно всички те, или повечето, са мъже, които авторът познава, срещал е, може би дори има и приятели сред тях. Ако е така, това придава особена „документалност” на разказите, на това „проговаряне” на подминавани от литературата герои. Но фикционални или не – те са впечатляващо автентични като изграждане и присъствие. Мъже, които, където и да е „спрял” в житейския им път разказвачът, притежават сурова, мълчалива привлекателност, внушават онова, което е у тях, най-вече с действие, жест и с много малко думи. Често именно някой „случаен минувач” провокира проясняването на една или друга черта от характера им, изважда наяве скритите досега копнеж, липса, обида или болка, сила или слабост.
Разказите на Палми Ранчев всъщност са разкази колкото за бокса и боксьорите, толкова и за малките победи или загуби в живота, за онези наглед неважни моменти във всекидневието, които неочаквана среща, разговор, случка превръщат в особени, значими, разкриващи нещо съществено за човека и живеенето. В тези разкази маргиналният човек става център на живота, именно защото носи у себе си неразкрит потенциал, човещина, морал. И е имало кой да види, разбере и разкаже това.
На пръв поглед на читателя може да му се стори, че историите са написани бързо, „на един дъх”, както би казало клишето. Може би това първо впечатление идва и от ясната схема на изграждане – почти във всички ще разпознаем „класическата” структура на разказа и ще открием важното „но”… Но по-внимателно вглеждане в направата на разказите, в образите от „Боксьори и случайни минувачи”, ще ни открие прецизната авторска работа, вниманието към детайла, изпипването на всеки елемент от структурата. И в съответствие с всичко това – езикът. Всъщност мисля си, че за читателя последните наблюдения нямат особено значение, но ги споменавам, защото те са важни именно в представата за цялото. И тъй: една много добра проза, компактна, въздействаща в цялостта си, мъжка.
Катя Атанасова
Да стискаш острието с гола ръка
Имаш достатъчно натрупан опит в писането и на поезия, и на проза. Общият случай обаче, при писането на проза, е, че когато писателят стигне до романа, рядко се връща към по-къси жанрови форми като разказа? Романът винаги се мисли, а и възприема като „престижен” жанр. Ти обаче го правиш. Защо?
Не съм сигурен, че литературният ми опит се обогатява. След като завърша книга, често съм напълно опустошен. Струва ми се, че никога повече няма да пиша. Затова сигурно всяка нова книга започвам като за пръв път. Често някак случайно. Литературният опит е двуостър нож, дължиш го за дръжката, ако четеш или редактираш чужд текст. Но пишеш ли нещо свое, стискаш острието с гола ръка. Иначе всекидневието на нормалния човек се състои от къси човешки връзки, всяка от които би могла да се превърне в разказ. Разказът има шанс да продължи, да се развие и дори да стане роман. Романът е най-завладяващата литературна авантюра. Той може да обедини почти всички техники и жанрове, като задължително, поне за мене, е да има зазидани в темелите му поне сенките на няколко блестящи стихотворения. Но писането на роман е доста изтощително изживяване. Често трае години, през които текстът се дописва, доразвива и изяснява. Писането на кратки разкази и на поетични миниатюри е ювелирна работа. Ако имаш склонност към подобен род литературни занимания, естествено се връщаш към тях. Шансът да постигнеш съвършенство тогава е най-голям. Още повече никога не съм смятал, че една или друга литературна форма е по-престижна. Каквото междувременно е и отношението ми към хората.
В какво и с какво трябва да внимава един писател, избрал разказа като форма? Героите ти в сборника, тези твои „боксьори” – докъде са автентични, хора, които познаваш, и дали въобще са, или са изцяло събирателни художествени образи?
Формата, сигурен съм, сама те избира. Има отношение към ДНК-то ти, към мотивите, които те държат житейски изправен и способен за съпротива, когато се налага, към твои скрити същности, които тогава излизат на бял свят. Все пак писането често е съществуване в доста конфликтна среда. Веднъж създал го, често преливам текста в различни съдове. Тези манипулации се ръководят доста настойчиво и последователно от интуицията ми. Почти никога не разказвам реални герои и събития. Предпочитам да се случват по време на самото писане. По-интересно е, не само за читателя, а и за мене.
Има ли за теб значение да се знае от читателя/от критиката, че си бил боксьор, печелил си, бил си треньор на печелили играчи?
За писателя е пагубно да го свързват с друга дейност освен свободното живеене и още по-свободното писане. Не случайно повечето обичат да изброяват многобройните професии, които са практикували и от които са трупали така наречения житейски опит. Индиректно настояват, че никоя от тези временни социални позиции и роли не е особено важна за тях. Литературата иска всичко от теб и е невъзможно хармоничното съчетаване на противоречиви и дори несъвместими в същината си дейности. Лично аз като автор съм свързан не толкова с бокса, колкото със страстта си да кръстосвам улиците. Със склонността си да медитирам в пусти градски паркове, аерогари и кафенета. С нуждата да се срещам и разговарям с непознати и полу-познати хора. Но екзотиката на бокса, необичайно, нетрадиционно занимание за български писател, привлича вниманието. И понякога изкривява картината.
Но много често, когато чета за нещата, писани от теб, винаги се говори за това, че си боксьор – дали това не пречи на цялостното възприемане на прозата ти? Не я ли ощетява по някакъв начин – вкарвайки я само в една линия на автентичност, мъжка образност и т.н.?
Живеем в общество, в което баналното, трафаретът и преразказът са по-интересни за публиката от оригиналното и неповторимо преживяване. Сериалите, независимо в каква форма, са масово забавление. По различни причини често се оказвам в чекмедже. И дори не виждам какво пише на него. В моя случай, опитвам се и да не се интересувам. Книгите, за които се говори, често са най-податливи за обществени дискусии. И съответния ентусиазъм. По-задълбоченото четене на моите текстове предстои. А имам и още неиздадени книги.
А чувстваш ли се СРЕД българската писателска общност днес?
Понякога съм част от общност, споделяща една и съща лудост, защото писането е трудоемко занимание, най-общо казано, без да ти осигурява средства за нормално съществуване. У нас „професионално” с литература се занимават литературните преподаватели и литературните журналисти. Прекарвал съм приятни часове с други писатели на маса, в кафене или кръчма. Най-демократичните писателски средища.
Къде виждаш своята „самота” като писател?
Писателят замисля и пише книгите си сам. Влага в тях част от своето най-ценно и неповторимо. Все с надежда за стойностен и неповторим резултат. В тази работа, в този негов стремеж, никой не може да му помогне. Няма как реално да го направи. Но всеки автор се блазни от тази самота. Шеговито мисля, че в моята дисциплина съм първи, абсолютен шампион, защото няма други състезатели, доколкото от доста време бягам по своя пътека.
Какво четеш напоследък, какво те радва, предизвиква, интересува в съвременната литература?
Завършвам „2666” на Робето Боланьо. Бях я зарязал за няколко дни. Освен това започнах новото издание на разкази от Мюриъл Спарк, в един и същи ден с „Всекидневното нищо” от Зое Валдес. Преди малко, докато се връщах от Благоевград, в рейса прочетох за пореден път есето „Кеят на неизцелимите” от Йосиф Бродски. Вчера следобед се порових няколко часа и във „Всичко, което трябва да се знае за Първата Световна Война”. Мислих за Кристофър Ишуърд, Аполинер, Ерих Мария Ремарк, Алфред Дьоблин, Клод Симон, Ърнест Хемингуей. Освен това чета разказите на Кристин Димитрова, Деян Енев, Стефан Кисьов, Силвия Томова и на доста други български автори. И твоите разкази съм чел. Всъщност следя почти всички по-значителни книги от съвременни български писатели. Чета и не толкова значителните, или които не са отбелязани по този начин, защото очаквам приятни изненади. Случват се. Чета и почти всичко, което си заслужава, в поезията.
А какво те дразни, ядосва или просто не харесваш в съвременната ни литература?
Литературата е изкуство, което развлича, прави живота по-богат и по-интересен, допълва го и разширява териториите, в които активно живеем. Затова ако нещо ме дразни или ядосва, не е самата литература. Понякога дразнят и ядосват неразбориите, прескачането и надскачането, както и постоянното разделение в писателската общност, доколкото е възможно да съществува. Но участвам номинално в подобни изпълнения. Веднъж бях си позволил да не харесам начина, по който Данчо Ефтимов, приятел и талантлив автор, беше харесал разказите ми. Сетя ли се, изпитвам непреодоляна и до днес вина.
Промени ли се според теб езикът на писането в сравнение с 90-те – силни години за новата българска литература?
Всеки писател следва ли уникалното в природата си, има свой характерен маниер на изразяване. Ще добавя, че понякога и непредвидените каламбури се оказват съставна част от почерка на автора. В началото на 90-те се опитваха различни маниери на писане. Почти всичко, за което са мечтали българските писатели по време на идеологическия канон, соцреализма и другите сковаващи бездария от онова време. Модата се променяше, често съобразена с някоя преведена книга. С времето отделните литературни издания задаваха свои канони. И бяха пропускливи главно за гласове и текстове, които ги спазваха. Така и „модерното” или по-скоро различното, започна да става нормативно. В днешно време свободата на избор, както на теми, така и като начин на изразяване, е значително по-богата. Всичко е значително по-спокойно и оценките, дори и на експерименти, са по-трезви.
Предвиждаш ли съдбата на книгите си след като „се освободиш” от тях, когато вече са при твоите читатели? Имаш ли усет за това дали ще се приеме, хареса една твоя книга или пък ще бъде спорна, критикувана, отхвърлена/не дай си боже/?
Към книгите си, след като вече са издадени, проявявам здравословно според мене невнимание. Книгите имат свой живот и не си позволявам да досаждам като родител на вече пораснало дете. Обикновено съм зает с нещо ново. Лесно забравям подробности от предишните си книги. Често съм толкова отстранен от написаното, че нямам нужда дори от така наречено „честно мнение”. Ако някой е харесал книгата, е приятно, друг, случва се, не я харесва. Смятам го за нормално. Без да се интересувам за какво точно. Приемам, че не е „моят читател”. Защото в книгата обикновено съм вложил съществена част от себе си.
