0
1683

Да ти падне окото

„Амстердам“

Филмовият „Амстердам“, едно от най-любопитните и дългоочаквани есенни заглавия, се сгромоляса с гръмопретенция и клишетрясък. Любопитно, защото Дейвид О. Ръсел е сред най-нестандартните съвременни режисьори. Дългоочаквано, защото Дейвид О. Ръсел не е включвал „кинопещта“ от 2015 г. насам. Изминалите седем години не са допринесли с нищо  към хапливата му ирония, трупана с години комедиен опит и достигнала връхната си точка в „Наръчник на оптимиста“ (2012). Нито пък са задълбочили драматичните му умения от биографичния „Джой“ (2015). А сценарната умора, която прозираше още в „Американска схема“ (2013), изглежда е корозирала.

С първия си опит за исторически филм Дейвид О. Ръсел ни връща в 30-те години на ХХ век, където една изсмукана от пръсти конспирация (дори и да е базирана на реални събития) забърква висши американски финансови кръгове с нацистката доктрина за чиста раса и световно господство. На фона на последвалите в реалния свят домогвания към глобална хегемония сюжетът звънва с друг вид сарказъм, но подобни асоциации най-вероятно са плод единствено на уморена зрителска интерпретация, в опит да бъде реабилитирано уважението към постмодерниста Ръсел.

На гореспоменатия политически фон се разгръща хлабаво заплетена криминална мистерия, включваща убийството на генерал и опита за убийство на друг. Малко по-прецизна драматургична обработка е вложена в ситуацията на главния герой, ветеран от Първата световна война, и взаимоотношенията с двамата му „бойни другари“. В полето на романтичната драма, която всеки момент може да прелее в комедия, разказвачът е повече в свои води, но и тук се усеща омаломощено автоцитиране, което допринася за мудно, но неумолимо завихрящия се хаос – жанров, сюжетен и идеен.

„Амстердам“

Както обикновено, фабулата не е от първостепенно значение при Дейвид О. Ръсел, но подигравчийският му нюх, който я ползва за „подпалки“, никога не е изглеждал толкова предвидим и търсещ „евтина сензация“. Защото обществено-ангажираните сценарни елементи (в това число заплахата от фашизма, високомерното пренебрежение на богатите към страданието на низшите класи и, разбира се, расизмът) звучат по-скоро популистки в отсъствието на преносен смисъл. А драмите на бедния инвалид доктор Бърт, презрян от семейството на съпругата си, и на честния адвокат Харолд, изложен на перманентно унижение заради цвета на кожата си, са някак си лишени от обичайното отстранение а ла Ръсел.

Умишлено или не, пренебрежителният подход към смесването на жанровете е изиграл лоша шега на „Амстердам“ (в която атмосферата тип film noir е направо „черешката на тортата“), а резултатът напомня на малко прокиснал фарс, лишен от достатъчно убедително чувство за хумор. Сякаш режисьорът е имал твърде много идеи на ум и недостатъчно търпение да ги реализира една по една. Та в крайна сметка зрителят се пита: за какво всъщност става дума в този филм? Дали това е историята на Бърт, който много иска да се върне при жена си и да бъде уважаван лекар в Ню Йорк; или историята на Харолд, който иска да изживее любовта с прекрасната Валъри; а може би тази на Бърт и Харолд, които петнайсет години по-късно разследват смъртта на генерал Мийкинс, докато полицията им диша във врата; или онази на срамежливия Том Воуз, който много иска да се запознае с генерал Диленбек, дето трябва да произнесе една много скъпа реч на годишния бал на ветераните; а да не забравяме и „любителите орнитолози“, производители на стъклени очи… Не, проблемът не е в присъствието на всички тези хора в един и същ сценарий, а по-скоро в неправдоподобността на сътрудничеството им за нуждите на интригата в „Амстердам“. Ако изобщо помните каква беше тя!

Освен възможността да видите заедно цял отбор известни актьори, има две симпатични и недотам абсурдни неща в десетия пълнометражен проект на Дейвид О. Ръсел: образът на Бърт Берендсен и метафората Амстердам. Независимо, че това не е най-добрата роля на Крисчън Бейл и че персонажът доста напомня на лишения от амбиции Ървинг Розенфелд („Американска схема“) с мечтата си за скромно и спокойно съществуване, Бърт заслужава самостоятелен сюжет с цялата си палитра от преживявания, чудатости и алтруизъм. Защото характерният за стила на Ръсел похват, че най-важната позиция в разказа принадлежи на разказвача, в случая с „Амстердам“ изиграва лоша услуга на Бърт и свежда статута му до образа на шут. От друга страна, топонимът Амстердам (въпреки че изборът на града остава да виси произволен) като място, където е единствено възможно да се случи (и да продължи) всичко хубаво от тази история, препраща по специфичен начин към нереалистичността на събитията (едно модерно Ксанаду), а и на самия филм (макар да е съмнително, че режисьорът се е стремил към точно този ефект).

Почитателите на киното на Дейвид О. Ръсел вече са свикнали с непредвидимостта на неговия наратив. Усещането, че във всеки един момент могат да настъпят промени в тона, в стила или формата на водене на разказа, често ни кара да се питаме как авторът успява да удържа целостта на филма си. Е, този път не успява.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияХоризонти. Фестивал за Нова музика Now! 2022
Следваща статияВ рая ли е Моцарт?