В оня час учениците се приближиха до Иисуса и рекоха:кой ли е по-голям в царството небесно? И като повика Иисус едно дете, изправи го посред тях и рече: …който се смири като това дете, той е по-голям в царството небесно…
(Мат. 18:1-4)
Не ни ли се е струвало понякога, че детето, особено много малкото дете, има за света някакво първично и основоположно знание, което – гледайки го – си спомняме, че сме имали и ние, но някак си не можем вече да го възкресим в себе си, не можем да артикулираме съдържанието му. Отдалечили сме се от Началото, в което детето пребивава и в което това знание е още свежо, внятно… Знание за какво, за какво абсолютно основно нещо бе то?
Струва ми се, че веднъж почти го долових, вглеждайки се в лицето на едно малко дете, което майка му водеше за ръка през пролетния парк. Стори ми се, че чувам онова, което детето чуваше. Стори ми се, че го чувам. То беше една-единствена дума – без никакъв звук, но с такова красноречие, че езикът ми никога не би я обяснил.
Едно малко дете, което майка му водеше през пролетния парк…
Погледнете: тя нещо му говори, но детето я слуша разсеяно, даже малко се тегли настрани, обърнало е лицето си към тревата и дърветата, към светлината и цветовете във въздуха. То не слуша думите на майка си. То сякаш слуша в захлас и наведнъж всичко-това-наоколо. Слуша слънцето и въздуха, и топлината, обливаща страните му… За малкото дете всички тези неща все още не “съществуват” – те се “казват“. Казват се обаче не с думи, казват не „думи”, а са най-първата, най-основната, най-простата Дума. Те всички са: “Да- а-а”. Нищо повече, нищо по-друго. Само това “да-а-а”, което е техният отговор на творческото, на създалото ги „да бъде” (вж. Бит. 1:3).
Да, светлината не е станала още “светлина”, “нещо”, “обект” – тя е благо-слов, “глагол” – абсолютно-непосредствен и абсолютно-прост глагол: “да, аз съм”. Също и дървото, и тревичката, и цветът все още не са станали “съществителни”, те са един-единствен първичен глагол. Битието все още е само всеобщо и всецяло “сказуемо”, което казва “да, аз съм”. Детето чува майка си, но чува не тъкмо думите, които тя казва, а същинското и първичното, което казват всички думи – чува основното Слово, което гласът на майката е и е ведно с всичко наоколо.
Личицето на детето се вслушва в това архикрасноречиво, основно Слово; личицето на детето се отваря насреща на това “да-а-а”, което е светът.
Майка му нещо му говори. Тя мисли сигурно, че думите й са по-убедителни и по-непосредствени от това “да-а-а”, което, без да подозира, и тя самата е. Но детето справедливо не се обръща към нея. То разбира, че Друг казва това всецяло “да”, в което е и майчиният глас. Разбира, че всъщност го казва Този, Който благо-слови с топлината на слънцето, раз-казва се с шума на листата и вятъра, без-мълви с тишината на въздуха.
А и как да се обръща внимание на думи, когато това е Думата, която казват всички думи? Как да се чуват други думи, когато други думи всъщност няма, когато Думата е всъщност една-единствена: “да”.
Всецялото “да”. То е така интересно! И дори не – не то е интересно, а то е онова все-присъстващо, от което и с което всичко биващо е интересно, което те удивлява с всичките неща наоколо. То е нещо като удивителния знак на всички неща, от които те са чудни. То ги е направило обгръщащи те отвред възклицания-на-Възклицаващия Глагол, на Онзи, който единствен във всичко привлича вниманието.
Това първично и тотално “да” е самата Новост, благодарение на която всичко бива “събитие”, благодарение на която всичко именно се явява и е “явление”, “новина”. То е Думата-Възклицанието-Събитието, което този свят е. То е Думата-Възклицанието-Събитието, като което светът е изречен на детето. И в интонацията на което основно Слово всичко конкретно и по-сетнешно в този свят е.
Как може детето да чуе друго, когато всичко друго то още не е научило и не разбира, когато всички думи, имена и неща са му все още така трудни? Само това “да”, това тайнствено все-присъстващо “да-а-а” е изначално внятно, съвършено просто, пределно красноречиво и абсолютно снизходително. Дори майката на детето не говори така непосредствено нему, както това съсредоточено в себе си, разлято навсякъде и все пак – съвършено нему казващо се “да”. Дори майката не е тъй първично разбираема за детето, както това от никого не-произнасяно, но всичко про-изнасящо “да”. Дори майката е разбираема от това “да”.
Никой от хората не е казал на детето тази Дума – тя не е част от езика – но детето я знае преди всички научени от мама и татко думи. Тази дума просто не се “научава”, тя винаги-вече-е. Тя е първата – и от нея всичко изобщо е разбираемо, от нея всичко изобщо е разбрано, защото е разбрано в нея – в не-посредствено-Ясната. Всичко изобщо е досто-верно (“за вярване” е) в нея – защото тя е Вдъхналата-Вярата. Тя е тъй абсолютно-проста, че детето, без някога да се е ослушало за нея, винаги вече я е чуло. Не я е “постигнало”, а тя го е “застигнала”. Тя му е известила не нещо за този свят, а му е известила този свят. Този свят, който е нейният Глагол – “да-а-а”. И едва известено с основното “да” на битието, детето може да се у-верява. Едва защото битието му е казано като “верност”, като “да”, детето може да вярва. Да вярва, че “да, аз съм”, “да, мама е”, “да, татко е”, “да, всичко е”.
Светът първо е Глагол-на-насърчение и едва затова е възможност за ответно утвърждаване, поприще за словесно и телесно дерзание.
Не възрастните, не мама и татко са казали на детето първата дума на света. Защото преди те да му кажат каквото и да е, те самите са казани. “Мама” и “Татко” са първите досто-верности, първите насърчения на първичното “да”. Те затова и са “мама” и “татко”.
Но странното е в това, че при цялата си блага мъдрост мама и татко изглежда не знаят за това Слово, в което и те самите са и което е преди тях. Оттук идва и тяхната необяснима потребност и дори страст да уточняват, да поучават, да обясняват. Те все обясняват. Сякаш няма вече нещо много по-ясно и много по-просто от всичките им обяснения, тъкмо което те все не успяват да обяснят. Защото то винаги-вече-е-ясно и винаги- вече-е-у-досто-верило основното, най-важното: че “да-а-а, да-а-а”… Абсолютно първо-начален благослов, благодарение на който всичко може не просто да се удостовери, но изобщо може, може, може…
Как да не забравиш тогава за ръката на майка си, как да не се заплеснеш? Та защо ти е да се държиш така здраво за майка си, защо ти е непрекъснато да я помниш и слушаш? Нея и без това я има. Това, което, тя сега ти казва, и без това ти е казано. Майка ти е това “да”, което, и без да има нужда да го държиш с ръка и памет, е тук. То те посреща с нейната ръка, но и с цялото-това-тук. Всичко, което изобщо “е”, е първо “верно-е”, “при-теб-е”. А това значи, че в него първично-достоверно и неслучайно “ти си”. И си в него – от самото начало.
* * *
Обърнете внимание как плаче едно дете. Как плаче например, когато е паднало и отново се е изправило на краката си. Обърнете внимание колко подчертано то плаче в света – плаче, без да се усъмнява в него като в лоша илюзия? Защото този свят, в който го е заболяло, просто не може да има алтернатива. Не че няма “изход” – просто няма и мисъл за алиенация. Затова и плачът е толкова откровен. Откровен е, но в него няма “заден план”, няма огорчение. И в плача си детето е отдадено на света точно така, както в радостта и играта. А това значи, че призивът на света е по-силен и по-първичен от свиването от болката. Детето страда, но в страданието си не побягва от света в едно алиенирано “себе си”. То продължава да е отдало “себе си” в света – и го оставя там – да плаче.
Но ето защо само детето знае една тайна, която е съвършено недостъпна за възрастните. То знае (без дори да може да го осъзнае), че и в ожуленото коляно, и в счупилата се играчка – при цялата тъй неочаквано сполетяла го мъка – има нещо ново, нещо удивително. А в удивителното винаги има благо, защото нещо ти откриват, нещо ти доверяват.
Не затова ли тъй скоро се утешава детето? Вижте как то се вглежда през плача си в счупената играчка, как в сълзите му постепенно, но много скоро започва да проблясва някаква заинтригуваност. Все още треперещите ръчички започват да опипват счупеното нещо. Някой в счупеното овладява детето, интригува го и плачът му постепенно се смълчава в хлипане, което става все по-рядко. Погледът му става все по-съсредоточен и открит – притеглен към нещо в счупената играчка. Счупилото се е ново, счупилото се е удивително. И удивителното-в-болезненото смълчава плача, потегля детето в своя чуден хоризонт, възклицава в самата болка. В болката детето бързо открива изненадата, а изненадата очарова.
В неочакваното, в строшилата се играчка детето успява да съзре веселата усмивка на Непреставащия-да-твори-чудеса – да те учи, да те изненадва. Дори в тази нова удивителност, от която тъй остро те заболя, изплува отново – като сребърна пяна от глъбина – безкрайно деликатното и безкрайно красноречиво, силно и непрекратило се дори за миг: “да-а-а”.
Изначално и непосредствено (преди всеки друг акт, преди всеки свой опит) значи, детето познава едно утешително чудо на живота: чудото на това, че и в най-неприятното, и в най-острото, и в най-опарващото, светът те удивлява и те интригува. В самата болка по ожуленото коляно се чувствува снизходителната усмивка на Творящия чудеса: “Видя ли сега какво стана!”
Възрастният човек, който е онтологически раз-очарован, сигурно би издигнал глас за протест срещу подобен начин на учене. Детето обаче, което е мъдро в своята съвършена неалиенираност, писва от болка и в следващия момент – тутакси – бива завладяно от удивителното, за да утихне заинтригувано в светлото чудо на ожуленото коляно. И в утихващото, лепетно хлипане вече не се отличават уплахата от болката и заинтригуваността от изненадата. Във всеки случай усеща се първичната и по-силна от всичко друго увлеченост в чудо-творенето на света.
За детето дори болката по ожуленото коляно в своята основа е парваща целувка на Онзи, който Ти говори и интригува с този свят. Писъкът и плачът са съвършено естественият отклик на тази “целувка”, но нито писъкът, нито плачът нарушават с нещо основното доверие в света. Доверието, че всичко, с което светът те изненадва все пак, е в “интонацията” на неговото тотално и все-цяло “да-а-а”. Защото, пак повтарям, доверието в това “да” е по-първично от всеки опит. Всеки опит е вече в това доверие, всеки опит е опит на вече-до-верения. Затова даже счупилата се играчка е за детето – светло чудо. Почти непосредствено от изненадата на болката изтича медът на откритието и превръща лишението в наситеност от “наученото”. Нито за момент това доверие не се е прекъсвало. Писвайки, детето не побягва в “себе си”, то писва в света и писва, защото остава в света. С писъка си то казва на света: “да, да, аз съм в теб, аз те изпитвам и ти от-кликвам, чудя ти се, не-до-умявам те, откривам те.” Недоумявам те, но активно и с плач те недоумявам, защото съм всецяло въвлечен в твоето приключение. Затова те недоумявам, защото съм обзет от болката си, обзет съм от нея – до плач.
За счупената глинена свирка, която тъй чудотворно е свирила, когато духнеш с уста в дупчицата й, детето тъгува вечерта, легнало в креватчето си, но тъгува за нея в благия свят на събитията, в благия свят, в който му се е случило приключението на тъгата. По това се и отличава детската тъга от тъгата-разочарование, че в нейното дъно е утаен медът на приключението, медът на опита, на откритието. Тъгата на детето не го разочарова от света, защото и тя, тъгата по счупената свирка, е момент от безалтернативното чудо на света, което не подлежи на съмнение, но в което са и съмненията, в което изобщо е станало възможно да се съмняваш. Защото това първоначално всеобещаващо “да-а-а” е разрешеност, предваряща всяко съмнение, разрешеност на всичко в люлката на Благото-на-битието, люлееща в себе си и тъгата, и всичко, всичко родено от неговата благо-словия. Това е онази раз-решеност, в която – след като вече е дадена – се завързва всяка завръзка и която шепне дори с тъгата: “Да, виж – това пък е чудото на тъгата, това е тъгата, която е също в Благата Вест на Живота”.
