„Един шегобиец беше написал преди години на стената на една недостроена гара на никога непостроената железопътна линия „Гара Социализъм. Влакът има сто години закъснение”. Есето е прочетено по „Дойче веле” през 1973 г. Публикува се за първи път.
Двадесет години до щастието! След двадесет години нашите деца ще живеят в щастливия и безоблачен свят на комунизма? След двадесет години строителството ще бъде привършено и щастието ще започне? Спомняте ли си тези лозунги и партийни тезиси? Или сте ги забравили? Искате ли да си ги припомните? Тогава вижте документалния филм на французина Албер Кноблер за Чехословакия, озаглавен „Двадесет години до щастието”… Едва ли някога ще ви го покажат, макар че той представлява възпроизвеждане на документални филми от чехословашкия държавен архив, при това абсолютно добросъвестно.
Двадесет години до щастието! С този лозунг Чехословашката комунистическа партия на Клемент Готвалд взе властта през 1948 година. Този лозунг тя повтаряше и през петдесетте и шестдесетте години. Колкото и години да изминаваха, разстоянието до щастието все си оставаше на магически непостижимото разстояние от 20 години. Един шегобиец беше написал преди години на стената на една недостроена гара на никога непостроена железопътна линия „Гара Социализъм. Влакът има сто години закъснение”.
Но ако двадесетте години до щастието никога не бяха изминати, то какви бяха действителните двадесет години, безкрайните двадесет години?
Още от първия кадър на филма ме лъхнаха вълните на собствената ми биография, онова, което и аз, и всеки един от вас знаем, онова, което е написано върху челата и зад челата ни, и навред, където животът може да се разписва. Ако за посетителите на лондонското кино „Академи” документалният филм на Кноблер е просто едно объркващо, странно пътуване в апокалиптичния свят на Франц Кафка, за мен това е животът, който живях заедно с близките ми, приятелите ми, познатите ми.
Двадесетте чехословашки години са почти двадесетте български години. Същият исторически ход, същите проблеми, същите мъки, същите теглила, същите инквизиции, политически процеси, убийства, същият Сталин, същото Политбюро със същите физиономии, същите дълбокопротивни лица на партийните бюрократи, същите гласове (дебели, идващи от стомаха), същото изкуство, същите митинги, същата търговия, същата индустрия… същите двадесет години!
Малки разлики. Филмът за процеса на Рудолф Слански е напълно запазен и най-драматичните кадри са показани във филма на Кноблер. Докато филмът за процеса на Трайчо Костов никога не бе показан.
Кноблер започва с освобождаването на Прага от съветските танкове през 1945 година. Бенеш и Масарик заемат местата си, но заедно с тях се появява мазното бакалско лице на Клемент Готвалд, човекът, който може би от всички източноевропейски партийни ръководители би спечелил наградата за „идеалния слуга”. Той беше толкова идеален, че когато Сталин умря, Готвалд се простуди на погребението му в Москва и умря само няколко дни след великия си господар.
Но през 1946 г. Готвалд е в стихията си. Масарик мистериозно умира и ковчегът му преминава пред разплаканите очи на хиляди чехи и словаци, които сякаш предчувстват какво идва след смъртта на онзи, който бе символ на националното достойнство. „Отидох в Москва като чешки министър, а се върнах като Сталинов лакей”, бе казал той. Любовта към родината няма значение. Има значение любовта към Съветския съюз и Сталин. „Любовта и верността към Съветския съюз е критерий за любовта и верността към родината”, крещи другарят Готвалд.
И това ме върна незабавно пак в 1948 година в княжевското читалище. Някакво слабичко учениче попита партийния агитатор, който искаше да му се задават въпроси: „Ами ако се случи България да влезе във война със Съветския съюз, ние против кого трябва да се бием – против България или против Съветския съюз?”. „Този въпрос е абсурден”, каза агитаторът. „Ами ако се случи?”, настояваше ученичето. Така и не получи отговор. Интересно е, ако днес някой зададе този въпрос, какъв ще бъде отговорът. Но да се върнем пак на филма.
Ето го добре познатият период, в който всичко западно, всичко извън пределите на социалистическия лагер беше отречено. Ето развилнялата се пропагандна машина, която твърдеше, че работниците на Запад умират от глад, изтощени от октопода на капиталистическата система. Цялата западна култура, техника, цивилизация са отречени. Съветските машини са най-добрите, съветските специалисти са най-сръчните. Стахановски методи, обслужване на двадесет струга от един работник и на четиридесет стана от една тъкачка. И, разбира се, над всичко едно име – Сталин. Чешките прилагателни за Сталин са същите като българските. Великият баща и учител на всички прогресивни хора по света, знаменосец на марксизма-ленинизма, вожд на съветските народи и така нататък, и така нататък. За разлика от българите, чехословашките комунисти издигат наистина грандиозен паметник на Сталин. Гаврата е толкова по-голяма, като се има предвид интелектуалното ниво на чехословашкия гражданин.
После идва ред на врагоманията. Тя се развихря със същата сила, позната в България. Тито. Подлецът, предателят, американският слуга, капиталистическият агент, империалистическият злодей… всичко това идва едно след друго. Но Тито е само началото на тази страшна лудост, която трябва да обяснява неуспехите. За всичко е виновен врагът! Кноблер ни показва документални кадри от три процеса. Този на свещениците-католици, на специалистите и на Рудолф Слански. И трите процеса отвеждат към най-угнетителното, най-потискащото време, споменът за което дори продължава да ни осакатява. Потресающо е изражението на лицето на Слански, когато се признава за виновен в несъществуващи престъпления, когато смирено навежда глава, когато вълната на протеста преминава по лицето му и в момента, в който ни се струва, че той трябва да извика на прокурорското кречетало да спре, така и угасва в безумното съзнание за пълна безсмисленост. Толкова много процеси в двадесетте години до щастието. Колко грозни и отвратителни дела в името на една красива дума – социализъм!
Същата врагомания, която отрови и деформира живота на българския народ, която и днес продължава с ненамаляваща злоба да шества из Прага, Бърно, Братислава. Пропасти от подлости, бури от страх, кошмарни среднощни набези на полудели човешки същества. Всичко това е документирано и идва пред очите ни като зла и нежелана истина.
И едновременно с този процес на омерзяване на човешките отношения върви и процесът на удебеляване на вратовете на партийните ръководители. Точно като у нас липсата на физическа дисциплина и лакомията трупат тлъстини и създават неприятното усещане за движеща се потна плът. Виждаме как слабичкия Клемент Готвалд се превръща в добре окръглен шишко и как това става по-късно със Запотоцки и Новотни. Единственият нормално строен човек, който ще се появи по-късно, е Александър Дубчек. И цялата тая тлъста история ми напомня една неотдавнашна среща в зала „Универсиада”. Само преди няколко години там се състоя някаква национална конференция на ръководителите от промишлеността и селското стопанство. Заедно с един мой колега, твърде искрено и поривисто момче, се озовахме там. И по някое време той разтреперан ми каза: „Погледни ги, почти всички са толкова дебели! Млади хора, а толкова дебели! От какво мислиш, че са надебелели? От лежане!”
Но това го нямаше в репортажа, който той написа. И естествено човек свързва физическото и умствено надебеляване с развитието на партийната и държавна бюрокрация. Тази некадърна за нищо, тежка и тромава организационна система, която успя да доведе до задънена улица дори чудесната чешка индустрия. Документално Кноблер показва намаляването на националния приход, спирането и упадъка на икономическия растеж. Готвалд, Запотоцки и Новотни блъскат чехословашкото стопанство към пропастта. И пак познатият в България трик – обмяната на парите. Нерентабилната партийна бюрокрация има нужда от пари, за да поддържа паразитното си съществуване и тя ги краде. Кражбата се нарича обмяна на парите. Скромните спестявания на селяни и работници се поглъщат от ненаситната уста на производителния апарат. Чакайте щастие след двадесет години!
Но ако щастието го няма никакво в живота, то има една сфера на чехословашката действителност, където то наистина съществува – изкуството! Разбира се, доколкото може да се нарече изкуство производството на дебели бюстове на дебели ръководители.
Социалистическият реализъм размахва секирата, за да отсече до дъно големите художествени традиции на една от най-интересните и културни страни в Европа. В театрите се играе това, което се играе днес в България, от концертните подиуми гърмят страховити, дълбоко немузикални, потресаващо фалшиви кантати за Сталин, за Готвалд и прочие. – Води ни партийо, води ни – към двадесетте години! И съвсем нормално, ансамбълът на чешката армия е напълно подобен на ансамбъла на българската и съветската армия, тъй като и трите скачат казачок, само дето не се знае кай скача по-високо. Призля ми, когато гледах пионерчетата с фанфарите и скандираните папагалски слова, които те поднасят на дебелите чичковци.
Спомням си веднъж в София се вгледах в очите на тия деца. В тях нямаше нищо детско, нещо повече – нищо човешко. Те бяха говорещи кукли, те бяха папагали, от лицата им лъхаше компютърска студенина, те нямах нищо общо с думите, които казваха, те просто бяха механизъм за казване на думи или за надуване на фанфари. И трябва да кажа, че появяването на пионери в някой подобен филм винаги е имало дълбоко отблъскващо въздействие върху западната публика.
Да говорим ли за художниците, артистите или писателите от онзи период на Сталин и малко след него? Всичко е така, както беше в България и както в много отношения все още е. Или пък да вземем чудовищната гледка на спартакиадите, с които толкова много се гордеят физкултурните ръководители. Десетки хиляди млади човешки същества са заставени да изпълняват циркаджийски номера, за да изразят било петолъчка, било някакъв лозунг и всичко това с най-прецизна строгост. Кому бяха нужни тези фокуси? Кому бяха нужни тези зрелища?
Годините текат, разстоянието до щастието си остава непокътнато. Все си е двадесет години. И дори Хрушчов ги прокламира още веднъж. Във филма на Кноблер има един чуден документален кадър. Посещението на съветските и чехословашките партийни ръководители начело с Никита Хрушчов в един държавен кокошарник. В един момент човешките гласове изчезват от тонлентата и остава само кокането и кудкудякането на кокошките и човек има удивителното впечатление, че и хората, и кокошките разговарят на кокоши език и че той чудесно отива на лицата и изразите на партийните ръководители.
И ето ти най-после годините, от които Чехословакия започна да се различава не само от България, но и от всички други страни от съветския блок. От края на 1963 година в атмосферата започва да прониква невидимо, но осезаемо чувство. Сивите, бледите, посърналите, отчаяните, угнетените, мрачните лица на хората започват да просветват. Някаква скрита надежда сигурно се е появила върху водите на Вълтава. Тя се чувства най-силно върху лицата на младите. Чехословакия винаги е била част от Европа. И точно тази принадлежност започва да се осъзнава. Чувството за реалност започва да се промъква и да прогонва измишльотините за знатни тъкачки и оперетъчни стахановци. Хората не искат повече да чакат и да вярват на двадесетте бъдещи години. Те искат сега щастието. И цялата огромна съвкупност от обстоятелства води до ония промени в ръководството на партията, които извеждат пред нас за първи път обикновеното, хуманното, човешкото лице на Александър Дубчек. Определено смятам, че този човек има някакво напълно непознато на неговите предшественици обаяние. Бях изненадан от чистосърдечието на усмивката му, от простотата на отношенията му, лишени от преднамерените дебелашки жестове на Готвалд и другите. Мисля, че Дубчек е точно типът човек, който би предвождал една пролет, макар и обречена на внезапен студ.
Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.
