Откъс от „Двадесет и петият час”(1949) на К. Вирджил Георгиу (изд. Фондация Комунитас, превод от френски Тони Николов).

„Двадесет и петият час”(1949) на К. Вирджил Георгиу е една от големите антиутопии на ХХ в., изобличаваща нацизма, комунизма и дехуманизирането на съвременния свят. Романът описва участта на човека, престанал да е личност и сведен само до „досие” – едно „адско клеймо”, което го преследва до гроба. Книгата, преведена на 31 езика, се публикува за първи път на български език. Екранизирана е през 1966 г. от режисьора Анри Верньой с участието на звезди като Антъни Куин, Серж Реджани и Вирна Лизи.

Константин Вирджил Георгиу (1916-1992) е румънски писател и православен свещеник, още приживе  наричан „православният Честъртън. Роден е в Ръшбоени (днешна Молдова) в семейството на свещеник. Учи философия и теология в университетите в Букурещ и Хайделберг. През 1940 г. печели Националната награда на Румъния за поезия за стихосбирката си „Калиграфия по снега”. След което, подобно на други ярки представители на своето поколение като Мирча Елиаде и Йожен Йонеско, получава дипломатически пост в чужбина като културен съветник в Загреб, което го спасява от репресиите на комунистическия режим в Румъния. От 1948 г. се установява във Франция. След успеха на „Двадесет и петият час” започва да пише на френски. На 23 май 1963 г. е ръкоположен за свещеник на Румънската православна църква в Париж, а от 1966 г. е въздигнат в сан на ставрофорен иконом от Вселенската патриаршия. Духовната му автобиография – „От 25-ия час до вечния час” („Комунитас, 2014)  – вече бе оценена по достойнство от българските читатели.

„Двадесет и петият час” е една от най-големите книги на ХХ в., защото разкрива аспект от съвременната история, който никой друг европейски или американски писател не е изяснил с такава проницателност. Става дума за първата литературна творба, която изразява терора на съвременната история, означаващ за голяма част от хората на планетата било смърт, било превръщане в машина – деперсонализация или дехуманизация.

Мирча Елиаде

Аз съм стъписан, очарован, разтърсен от „Двадесет и петият час” и не познавам по-проникновено и по-истинско свидетелство за днешния свят.

Реймон Арон

Фикцията в „Двадесет и петият час” е пренебрежимо малка. Не искам да кажа, че книгата е чисто автобиографична, макар че авторът и неговата съпруга са изстрадали лично събитията, описани в нея. Не смятам, че може да се намери по-показателна творба за ужасяващата ситуация, в която днес се намира човечеството. „Земята – казва един от героите в книгата – престана да принадлежи на хората”. Или по-точно изглежда, че хората се отучиха да се държат като хора.

Габриел  Марсел

К. Вирджил Георгиу, „Двадесет и петият час”, изд. Фондация Комунитас, 2016 г., превод от френски Тони Николов 

Двадесет и петият час

– Идваш тъкмо на време! Толкова исках да те видя – рече отец Коруга на сина си Траян. Той му помогна да свали куфарите от автомобила и да ги внесе вътре. Колата бе спряла под балкона, обвит в пълзящ бръшлян и диви рози. Продължаваше да вали като из ведро.

– Не си ли сам? – попита свещеникът.

Един млад мъж в същия момент слезе от автомобила.

– Татко, представям ти Георге Дамян, състудент от факултета и стар приятел – каза Траян. – Срещнах го този следобед в града. Той е новият прокурор към мировия съд в нашата околия.

Свещеникът се извини за облеклото си. Не беше очаквал гости. Заведе младите хора в гостната и се оттегли за малко. Прокурорът внимателно огледа обстановката – часовника с кукувичка, ориенталските килими по стените, рафтовете, пълни с книги.

– Отгатвам какво си мислиш! – заяви Траян с усмивка. – Питаш се как най-модерният писател в страната, възпяващ в книгите си автомобилите, самолетите, баровете и електрическата светлина, може да е роден и да прекара детството си в място, където времето сякаш е спряло, където всичко навява на мисълта за миналото, където от векове нищо не е помръднало. Не е ли така?

Прокурорът се изчерви.

– Всъщност това си мислех!

Отец Коруга влезе в стаята. С дългите си и фини пръсти той запали петромаксовата лампа и я сложи тържествено в средата на масата. Траян разтвори кожения куфар и извади оттам няколко грижливо опаковани пакета. Постави ги върху масата. После отвори бутилка вино и извика майка си. Щом тя дойде, Траян напълни чашите и извади от златистата чанта две книги, подвързани с чиста кожа.

– Това е последният ми роман – каза той. – Осмият по ред. Тези два екземпляра са сигнални бройки и както обикновено са предназначени за вас. Нека го полеем с това вино от „Капша”[1], същото, каквото пихме при излизането на предишните седем романа. Спомняте ли си каква бе радостта ми, щом първият видя бял свят?

Отец Коруга пое книгата от ръцете на сина си по същия начин, по който взимаше свещените книги от олтара. Майка му само докосна книгата с върха на пръстите си и я сложи на масата.

– Ръцете ми са мръсни и омазнени – рече тя. – Не искам да изцапам книгата на Траян.

– Третият екземпляр ще е за тебе, Георге!

Отец Коруга целуна Траян по челото.

Прокурорът му стисна ръката. Майка му го целуна по бузите и му рече на ухото, ала достатъчно силно, за да могат да чуят и другите:

– Още не съм прочела предишните! Прости ми. Баща ти ми ги преразказа. Но този искам да прочета със собствените си очи. Не искам да умра преди да съм прочела поне една от книгите на сина си.

Траян се развълнува. Чукна се и пи поотделно за здравето на всеки. После майка му се извини. Трябвало да отиде в кухнята.

– Има още нещо, майко – задържа я Траян. – Дойдох да ви видя и заради нещо друго, също много важно.

Траян Коруга измъкна от джоба на сакото си плик и го подаде на баща си.

– Ето авторските ми права за първото издание. Искам да си купя земя във Фантана и да вдигна къща. Ако е възможно, близо до вас. Искам да си построя дом и да остана тук до края на дните си.

Свещеникът взе плика и го остави на масата с усмивка. Жена му избърса очите си с крайчеца на престилката и рече:

– Знам, че го казваш само за да ни зарадваш. Никога не си смогвал да останеш тук повече от три дни. Всеки път обещаваш да останеш поне месец, а си тръгваш на втория или третия ден. След което минават цели месеци, без да те видим.

– Да, но сега ще си построя къща – възрази Траян.

Той погледна към баща си, после към прокурора. Видя, че и двамата възприемат идеята му като екстравагантност.

– Никой май не вярва, че мога да го сторя – рече Траян. – Но след две години, точно на този ден, ако съм жив и здрав, ви каня на гости в къщата си във Фантана. Може би тогава ще ми повярвате. Няма да кажа нищо повече.

***

След вечерята свещеникът запита Траян какви са новите му литературни планове. Траян се поколеба преди да отговори. После рече:

– Моят бъдещ роман ще бъде една истинска книга. Само техниката ще е литературна. Героите ми ще съществуват в реалния живот. Те ще могат да бъдат видени и приветствани на улицата от всички, които ще прочетат книгата. Даже си мисля да дам техните адреси и телефонни номера.

– И какви ще са тези персонажи, на които искаш да направиш такава реклама? – попита прокурорът с усмивка.

– Те са хора, каквито има по цялото земно кълбо! – отвърна Траян. – Но дори Омир не би могъл да напише история с два милиарда герои, ето защо и аз съм принуден да огранича героите си до съвсем малък брой, вероятно десетина. Не се нуждая от повече. И все пак те ще преживеят същите събития, както всички останали.

–Твоите герои ще бъдат ли избрани според някакви научни критерии, за да представляват човечеството в неговата цялост? – попита прокурорът.

– Не – отговори Траян. – Героите на моя роман ще бъдат избрани случайно. Изобщо не е нужно да се използват научни критерии. Това, което ще им се случи, би могло да сполети всеки, със съвсем малка разлика. Става дума за събития, от които няма да бъде пощадено нито едно човешко същество. Не се нуждая от героични персонажи. Ще се спра на героите си случайно. Ще избера сред два милиарда човешки същества тези, които познавам най-добре. Едно цяло семейство: собственото ми семейство. Моят баща, майка ми, аз, ти, ратаите на татко, неколцина приятели и съседи.

Отец Коруга се засмя и напълни чашите.

– Ще си водя бележки за всичко, което ще се случи с тези лица през идните години – продължи Траян. – Смятам, че ще се случат невероятни неща. Близкото бъдеще подготвя на всекиго от нас невероятни неща. Такива, каквито досега не е имало в историята.

– Ако бъдещето е толкова драматично, колкото го мислиш, надявам се то да си остане такова само в твоя роман – рече прокурорът.

– Драматичните събития ще се случат най-напред в живота, а чак след това в романа – възрази Траян.

– Значи ще преживея драматични моменти? – попита прокурорът. – Знаеш добре, че водя буржоазно съществуване, което не може да заинтригува публиката. Аз съм пълната противоположност на някой авантюрист.

– Драги Георге, мнозинството от хората на тази земя не са авантюристи. И все пак попадаме в перипетии, каквито нито един писател на сензационни романи не би могъл да измисли.

– И какво толкова сензационно ще ми се случи? – продължи да пита прокурорът с усмивка.

– Спести си иронията, Георге! – каза Траян. – Предчувствам, че ще бъдем потопени в много страшно събитие. Не знам нито къде ще избухне, нито кога ще започне, нито колко ще продължи. Но усещам, че то съществува. Ние сме във вихрушката и тази вихрушка ще раздере плътта ни, ще сломи костите ни. Предусещам тези събития, подобно на плъховете, които винаги знаят кога да напуснат потъващия кораб; с тази разлика, че аз нямам къде да избягам. Не ще има за нас убежище никъде по света.

– За какво събитие намекваш?

– Можеш да го наречеш революция, ако така ти харесва – каза Траян. – Революция с невъобразими мащаби. Всички човешки същества ще станат нейни жертви.

– А тя кога ще избухне? – запита пак прокурорът, който продължаваше да не възприема сериозно думите на Траян.

– Тази революция вече е започнала, драги мой. Революцията е избухнала, въпреки твоя скептицизъм и ирония. Татко, мама, ти, аз и останалите малко по малко започваме да осъзнаваме заплахата и се опитваме да се спасим, да се скрием. Някои вече започнаха да се крият като диви зверове, предусещащи бурята. Ето, аз искам да се оттегля на село. Членовете на Комунистическата партия настояват, че за всичко са отговорни фашистите и че заплахата може да се избегне само ако онези бъдат ликвидирани. Нацистите искат да спасят кожата си, като избиват евреите. Ала това са само симптомите на страха, който изпитва всяко човешко същество пред лицето на заплахата. Опасността е една и съща навсякъде. Само реакциите на хората пред лицето на опасността са различни.

– И каква е тази голяма заплаха, грозяща всички нас? – запита прокурорът.

– Техническото робство! – поясни Траян Коруга. – Ти добре го познаваш, Георге. Техническият роб е слугата, който всекидневно ни прави хиляди услуги, без които не можем. Той бута автомобила ни, дава светлина, налива ни вода, за да се измием, прави ни масажи, разказва истории, всеки път, щом врътнем копчето на радиоапарата, проправя пътища, премества планини.

– Убеден бях, че това е само една поетична метафора!

– Това не е метафора, драги Георге! – заяви Траян. – Техническият роб е реалност. Неговото съществуване не може да се отрече.

– Аз не отричам съществуването му! – възрази прокурорът. – Но защо го наричаш „технически роб”? Става дума за механична сила!

– Човешките роби, събратя на техническите роби на съвременното общество, също са били възприемани от гърците и римляните като сляпа сила, като неодушевени вещи. Те са могли да бъдат продавани, купувани, давани назаем, убивани. Били са оценявани въз основа на техните мускули и работен капацитет. Същите критерии, с които днес си служим по отношение на техническия роб.

– Разликите обаче са твърде съществени! – заяви прокурорът. – Ние не можем да заместим човешкия роб с техническия роб.

– Напротив, можем. Техническият роб се оказа по-дисциплиниран и по-евтин от човешкия роб. Ето защо още от самото начало той измести своя предшественик. Нашите кораби заеха мястото на галерите. И сега корабите напредват не чрез усилията на робите от галерите, а благодарение на силата на техническите роби. А щом настъпи вечерта, богаташът, можещ да си позволи лукса да има роби, вече не пляска с ръце, за да ги види как прииждат с факли, както е правил неговият предшественик в Рим или Атина, а врътва копчето и техническите роби осветяват стаята му. Техническият роб поддържа огъня, с който се отоплява апартамента или се топли вода в банята, отваря прозорците, проветрява. Той има огромното предимство пред своя човешки събрат, че е по-добре обучен, че нищо не чува и не вижда. Техническият роб се явява само когато бъде извикан. Той ви носи в миг любовно писмо и дори гласа на обичната жена, дава ви възможност да я чуете от разстояние. Техническите роби са съвършени слуги. Те работят безотказно. Водят войни, ръководят полицията, администрацията. Те щателно са изучили всички човешки дейности и прекрасно се справят с тях. Правят сметки в кабинетите, рисуват, пеят, танцуват, летят във въздуха, спускат се под водата. Техническият роб даже се е превърнал в палач и изпълнява смъртни присъди. Лекува пациенти в болниците заедно с лекарите, той е редом до свещеника по време на неговото служение.

Траян Коруга спря за миг и отпи от чашата си. Навън дъждът продължаваше да вали.

– Ще завърша – каза той – със следното лично свидетелство. Признавам, че се чувствам в общество, дори когато съм видимо сам. Виждам да кръжат около мен всички тези технически роби, готови винаги да услужат и да ми помогнат. Те палят цигарите ми, казват ми какво се случва по света, осветяват пътя ми нощем. Животът ми следва техния ритъм. Те са мои спътници, повече от всички други живи същества. Чувствам се готов на жертви заради тях. Ето защо не мога да остана дълго във Фантана, както е забелязала майка ми. Моите технически роби ме чакат в Букурещ. Ние сме много по-богати, отколкото нашите събратя преди две хиляди години, които са притежавали само дузина роби. А сега искам да ви задам един въпрос: какъв смятате, че е броят на техническите роби, които действат по цялото земно кълбо? Не са ли няколко десетки милиарда? А колко са хората?

– Два милиарда души! – отвърна прокурорът.

– Точно така. Численото превъзходство на техническите роби, които днес населяват земята, е смазващо. Като отчетем, че те държат в ръце ключовите точки на съвременната социална организация, опасността е очевидна. Казано с военни термини, техническите роби са сложили ръка над стратегическите пунктове на нашето общество: армията, средствата за комуникация, снабдяването, изброявам само най-важното. Техническите роби са новият пролетариат, ако разбираме под тази дума социална група в даден исторически момент, група, която не е интегрирана в обществото. Тяхната съдба все още е в ръцете на хората. Не ще пиша обаче фантастичен роман, нито ще описвам начина, по който тези технически роби ще се разбунтуват някой ден и ще натикат човешкия род в концентрационни лагери, или пък ще го унищожат на ешафода или на електрическия стол. Подобни революции извършват човешките роби. Ще опиша само реалните факти. На практика техническият пролетариат ще извърши своята революция, без да си служи с барикади, за разлика от поробените му човешки събратя. Техническите роби имат смазващо числено превъзходство в съвременния свят. Това е конкретен факт. В рамките на нашето общество те действат по силата на собствените си закони, различни от тези на човеците. Ще цитирам само някои от тези специфични закони на техническите роби: автоматизмът, уеднаквяването и анонимността.

Едно общество, в което има десетки милиарди технически роби и само два милиарда човеци (дори последните да управляват), има всички характеристики на пролетарското общество. По времето на римляните човешките роби са говорели, молели са се и са живеели според обичаите, донесени от Гърция, Тракия или други завзети страни. Техническите роби на нашето общество също съхраняват спецификата си, те живеят според законите на тяхната нация. Тази природа, или ако предпочитате реалност, съществува в рамките на нашето общество. Въздействието й се усеща все повече и повече. Хората, за да ги вземат на служба, са длъжни да познават и да подражават на чужди навици и закони. Всеки собственик е принуден да опознае езика и обичаите на тези служители, за да може да ги ръководи. Почти винаги, когато окупаторът изпадне в числено малцинство, той е принуден да възприеме езика и обичаите на окупирания народ – заради удобство и от практически интерес. Прави го, въпреки че е окупатор и всемогъщ господар.

Развитието на същите процеси се наблюдава и в рамките на нашето общество, нищо че не искаме да си го признаем. Научихме законите и начина на изразяване на нашите роби, за да можем по-добре да ги ръководим. Така, малко по малко, без дори да го осъзнаваме, започнахме да се отказваме от човешките си качества, от собствените си закони. Ние се обезчовечаваме, възприемаме стила и начина на живот на нашите технически роби. Първият симптом на тази дехуманизация е презрението към човешкото същество. Модерният човек знае, че неговите себеподобни, както и той самият, са само елементи, които подлежат на замяна. Съвременното общество, в което на един човек се падат две или три дузини технически роби, трябва да бъде организирано и да функционира според техническите закони. Това е общество, създадено според техническите, а не според човешките необходимости. И тъкмо тук започва драмата.

Човешките същества са принуждавани да живеят и да се държат в съответствие с техническите закони, чужди на човешките закони. Тези, които не зачитат законите на машината, въздигнати в ранг на социални закони, биват наказвани. Човешкото същество, което живее в малцинство, с времето се превръща в пролетарско малцинство. То е изключено от обществото, към което принадлежи, но в което вече не може да се интегрира, ако не се откаже от човешката си участ. В резултат на което то започва да страда от комплекс за непълноценност, има желанието да подражава на машината, да изостави чисто човешките си характеристики, които го изолират от центровете на социалната дейност.

Тази бавна дезинтеграция преобразява човешкото същество, кара го да се откаже от чувствата си, от обществените си отношения, за да ги сведе до нещо категорично, точно и автоматично, същите тези отношения, които напасват една част от машината към някоя друга. На ритъма и езика на техническия роб се подражава в администрацията, в живописта, в литературата и танца. Човешките същества се превръщат в папагали на техническите роби. Ала това е само началото на драмата. Това е моментът, в който започва моят роман, тоест животът на баща ми и майка ми, твоят, Георге, моят, както и този на други герои.

– Което означава, че ние се превръщаме в „хора-машини”? – запита прокурорът със същия насмешлив тон.

– Точно тук се разразява драмата. Ние не можем да се превърнем в машини. Сблъсъкът между двете реалности – техническа и човешка – се разраства. Техническите роби ще спечелят войната. Те ще се еманципират и ще станат техническите граждани на нашето общество. А ние, човешките същества, ще се превърнем в пролетариите на едно общество, организирано според потребностите и културата на мнозинството от гражданите, сиреч на „техническите граждани”.

– А как на практика ще се извърши това? – попита пак прокурорът.

– Самият аз съм любопитен да узная. Ала в същото време ме е страх. По-добре ще е да съм мъртъв, отколкото да присъствам на разпването на мен самия и на моите себеподобни.

– Имаш ли предвид някакви конкретни факти?

– Всички събития, случващи се в този час по земната повърхност, както и онова, което ще се случи през следващите години, са само симптомите и фазите на тази революция, революцията на „техническите роби”. В крайна сметка хората няма да могат да продължат да живеят в обществото, съхранявайки човешките си характеристики. Ще бъдат възприемани като равни и еднакви, ще ги третират единствено спрямо законите за техническите роби, без възможни отстъпки заради тяхната човешка природа. Ще има автоматични арести, автоматични осъждания, автоматични развлечения, автоматични екзекуции. Индивидът няма да има право на съществуване, ще бъде третиран като винтче или гайка от машината, ще стане за посмешище на цял свят, рече ли да води индивидуално съществуване. Виждали ли сте някога винтче да води индивидуално съществуване? Тази революция ще се извърши по цялото земно кълбо. Не ще можем да се скрием от нея нито в горите, нито по островите. Никъде. Нито една нация не ще може да ни защити. Всички армии по света ще бъдат съставени от наемници, сражаващи се, за да консолидират техническото общество, където индивидът ще бъде изключен. Досега армиите се сражаваха, за да завоюват нови територии и нови богатства, заради национално величие, заради личните интереси на кралете или императорите, като крайната цел бяха плячката или величието. Това бяха човешки цели. Сега армиите се бият заради интересите на едно възникващо общество, в което на хората почти им е отказано правото на живот, където могат да живеят само като пролетарии. Това е може би най-мрачната епоха в цялата история на човечеството. Никога досега не е имало такова презрение към човека. Във варварските общества един човек е бил ценен по-малко, отколкото един кон. Това се случва и днес сред някои народи или индивиди. Преди малко ти ми разказа историята на един селянин, убил жена си без съжаление, но направил опит за самоубийство, защото смятал, че няма кой да нахрани или напои конете му, докато той е в затвора. Така индивидът се подценява в първобитните общества. Човешката жертва там е нещо обичайно. Но и в съвременното общество човешката жертва не е нещо, достойно за споменаване. Тя е банална. Човешкият живот има ценност само като източник на енергия. Критериите са чисто научни. Такъв е законът на нашето мрачно техническо варварство, в което ще се озовем изцяло след пълната победа на техническите роби.

– И кога ще се извърши революцията, на която ти си пророк? – продължи да пита прокурорът.

– Тя вече е започнала! – заяви Траян. – Ние сме участници в нейното развитие. Повечето измежду нас няма да оцелеят след нея. Ужасно се боя, че никога няма да завърша тази книга, защото ще изчезна.

– Твоят песимизъм е ужасяващ, каза прокурорът.

– Аз съм поет, Георге – отвърна Траян. – Притежавам усет, който другите нямат и това ми позволява да проникна в бъдещето. Поетът е пророк. Съжалявам, че съм първият, който предрича толкова тъжни неща. Мисията ми на поет ме задължава да го сторя. Трябва да ги оповестя на всеослушание, дори да не ми е приятно.

– Ти вярваш ли сериозно в нещата, които говориш?

– За съжаление, съм дълбоко убеден в тях.

– Мислех, че се занимаваш само с литература.

– Това не е литература – каза Траян. – Всяка нощ се будя и чакам да ми се случи нещо.

– Какво може да ти се случи? – попита прокурорът.

– Какво ли не. От мига, в който човекът бива сведен до технико-социалната си стойност, може да му се случи какво ли не. Той може да бъде арестуван и пратен в лагер, убит, принуден да върши всякаква работа – заради някакъв петилетен план, в името на подобрението на расата или на други цели, присъщи на техническото общество, без да се зачита неговата личност. Техническото общество работи преимуществено според техническите закони – съобразявайки се само с абстракциите, с плановете – и следва само един морал: производството.

– Възможно ли е да ни арестуват?

Прокурорът изостави ироничния си тон. Той бе леко уплашен и се обръщаше към Траян като към врачка, от която искате да ви предскаже бъдещето, дори да не вярвате на нейните предсказания.

– Няма да остане нито един свободен човек по цялото земно кълбо, заяви Траян.

– Нима ще гинем в затворите, без да сме виновни? – запита прокурорът.

– Не – обясни Траян. – Човекът ще бъде впримчван от техническото общество в продължение на дълги години. Но той няма да загине в окови. Техническото общество умее да създава комфорт. Ала то не може да създаде Дух. А без Дух няма гений. Общество, лишено от гениални хора, е обречено на изчезване. Техническото общество, което заема мястото на западното общество и което ще завладее цялата земя, също ще загине. „Знаменитият Алберт Айнщайн твърди, че е достатъчно да липсва приемственост само в рамките на две поколения сред мозъците, специално надарени за науката физика, за да се сгромоляса всичко, изградено на основата на тази наука.”[2] Това сгромолясване на техническото общество ще бъде последвано от възраждането на човешките и духовни ценности. Голямата светлина, без съмнение, ще дойде от Изток. От Азия. Не от Русия. Руснаците коленичиха пред електрическата светлина на Запада и няма да оцелеят. Човекът от Изтока ще завладее техническото общество и ще използва електрическата светлина, за да освети улиците и домовете. Но той никога не ще стане неин роб и няма да й издига олтари, както това върши днес в своето варварство западното техническо общество. Той не ще осветява с неонова светлина пътищата на духа и на сърцето. Човекът от Изтока ще стане господар на машините на техническото общество посредством духа, подобно на някой диригент, който овладява тоналността чрез гения на музикалната хармония. Ала не ще ни бъде дадено да опознаем тази епоха. Живеем във време, когато човекът коленичи пред електрическото слънце, подобно на някой варварин.

– Ще загинем ли в окови? – попита пак прокурорът.

– Лично ние ще загинем в оковите на техническите роби. Моят роман ще бъде книгата на този епилог.

– Какво е неговото заглавие?

– Двадесет и петият час – каза Траян. – Моментът, в който всеки опит за спасение става безполезен. Дори идването на някой месия няма да промени нищо. Това не е сетният час: това е един час преди сетния час. Точното време на Западното общество. Това е днешният час. Точното време.