Утре ще бъдат обявени лауреатите на Двайсет и осмото издание на Националния литературен конкурс за къс публикуван разказ на автори до 35 години, подкрепен от Национален дарителски фонд „13 века България“. От 2010 година имам честта да бъда в журито на този конкурс, редом с Димитър Коруджиев, Любен Петков и Георги Величков.
Работата около този конкурс винаги е била сред най-светлите дни в живота ми. Година подир година с Любчо Петков отивахме по цъфналите пролетни улички на Лозенец до седалището на Фонда, вземахме ръкописите на конкурсните разкази и после дълго още се разхождахме из потъналата в белите облаци на пролетта София. Както е редно, повече говореше той, а аз го слушах. Знаеше удивително много – за книги, за писатели, за места, за събития. Беше от леконогите хора, неговата Странджа го беше научила на дълго ходене.
Нещо подобно съм написал за него още в книгата си „Хора на перото“. „При живото общуване с Любен Петков веднага правят впечатление няколко неща. Първо, той умее да разказва, но умее и да слуша. Второ, не говори само за собственото си творчество – недостатък, който стяга чепика на всеки втори събрат. Трето – изглежда удивително бодър, от хората, на които не можеш от пръв поглед да определиш възрастта. А това, по мое мнение е дар, присъщ само на мъдреците. Четвърто – изглежда удачно и на жълтите павета, и по странджанските чукари. А това е качество, с което разполагат цялостните натури.“
Сетне се разделяхме и аз на свой ред отнасях комплектите разкази на Георги Величков и на Димитър Коруджиев. Георги Величков слизаше от жилището на сестра си в кв. „Гоце Делчев” с подскоците си на врабче, пресичахме улицата, сядахме в някое кафене. Той тайно изпиваше едно коняче. Предавах му разказите. Разбирахме се кога да сме готови. Разказите за Димитър Коруджиев предавах на съпругата му Еми, защото по това време той вече не напускаше дома си.
Но през 2016 г. Любен Петков си отиде. На негово място в журито влезе Теодора Димова. През 2023 г. си отиде и Георги Величков. А през 2025 г. – и Димитър Коруджиев.
Но конкурсът продължава. И утре ще бъдат обявени новите лауреати. За да влязат по право, но и по дълг в списъка от имена на автори, които днес безапелационно определят лицето на българската литература – Георги Господинов, Момчил Николов, Алек Попов, Радослав Парушев, Йордан Ефгимов, Ангел Игов, Емануил Видински, Йорданка Белева, Оля Стоянова, Мария Донева, Яница Радева, Тодор Тодоров, Бистра Величкова, Александър Шпатов, Росен Карамфилов, Васил Георгиев, Силвия Томова, Георги Савчев, Вергил Немчев, Ралица Райкова, Йордан Д. Радичков…
Началото на конкурса, припомня Любен Петков в предговора си към сборника с творби на лауреатите „Любов по всяко време“, на който е съставител наред с Пламен Дойнов, е поставено през далечната 1998 г. Основатели са приятелите на Рашко Сугарев Любен Станев, Валери Начев, Георги Величков, Димитър Коруджиев, Любен Петков.
А сега е време да чуем и живия глас на самия виновник за всичко това Рашко Сугарев. Ето какво разказа за себе си той в десет реда в едно кратко интервю, което взех от него, докато лежеше на болничния одър в Чирковата клиника малко преди смъртта си.
„Роден съм на 1 април 1941. Завърших медицина – не на лъжа. Изневерих ѝ – не на шега. Последваха страниците. Сутрин кофеин – много. Цигарите – и те много. Махмурлукът ми – и той доста редовен. През свободното си време яздих шеметни мотоциклети на шеметни разстояния. София – Малко Търново за шест часа. Срещнах доста жени. Любовта ни най-често биваше взаимна. В десет реда толкоз.“
Рашко създаваше впечатление на едър човек, въпреки че не беше висок. Беше плещест, набит, здрав, с телосложение на хамалин, с гъста брада, с дебели вежди. Ако пренасяш пианото на дъщеря си, ще повикаш тъкмо такъв човек на помощ. Смееше се широко, от сърце, въпреки че на маса повече мълчеше. Зъбите му бяха леко раздалечени, като на добрия магьосник от приказките. За хората с такива леко раздалечени зъби се казва, че са щастливци.
Помня, че записах и думите на Георги Величков за Рашко, произнесени по време на една от церемониите по награждаването. „От цялото му същество се излъчваше доброта, която влияеше неотразимо. Той просто беше Рашко, когото всички обичахме. Живееше „странно“. Обитаваше неуютни квартири и хотелски стаи, сред разхвърляни завивки и купища боклуци. Задоволяваше се с най-необходимото: легло, стол и маса, върху която да сложи пишещата си машина. Всяка сутрин ставаше в 5, вземаше две таблетки витамин С и ампула кофеин и пишеше. Тайничко му завиждахме: за свободата, за непукизма, за пълната му отдаденост на литературата – все неща, за които мечтаехме и не смеехме да осъществим.“
В своята значима като Библията „История на българската литература“ Светлозар Игов е посветил следните думи за Рашко Сугарев: „Психологическият драматизъм е характерен и за прозата на РАШКО СУГАРЕВ (1941–1995), в която нравствената разколебаност на героите е проследена със средствата на иронията, пародията и гротеската чрез стигащ до странна асоциативност и алогичност повествувателен стил. От романите „Отказ от наследство“ (1984) и „Преображения господни“ (1988) у Сугарев се засилва склонността към разглеждане ситуираността на човека в една трагична обществено-историческа действителност“.
Старите момчета от журито вече ги няма. Но ние продължаваме – аз, Теодора Димова, Емил Тонев – да се грижим за паметта на един от най-самобитните и радикални майстори на словото, Рашко Сугарев.
Накрая, но не по важност, нека да благодарим на шефа на Фонда Бисера Йосифова и на Деси Петкова за неоценимата подкрепа в осъществяването на конкурса.
