Спомних си го по-определено едва след няколко дни. Тогава му казвахме просто „Куцичкият”. Той беше тъй незабележителен, тъй тих и тъй нищожен, че по онова време не научих дори името му. Днес, докато разговаряхме, игуменът ми го каза, но сякаш така е било писано, пак не го дочух или не го запомних.
Тогава беше млад, почти на възрастта на другите млади монаси, които пееха силно и хубаво на клироса, ходеха из двора с интригуващите си, големи черни була, и носеха дълги броеници с кехлибарени кръстове. А него го виждахме само, когато удряха клепалото за служба. Идеше най-последен и бързаше-бързаше, куцукайки с късото си бастунче. В очите му имаше и притесненост, че не успява, и някаква съвсем безмълвно-извиняваща се виновност. Беше почти уродливо нисък, главата му беше малко голяма за жалкото телце, брадицата му бе белезникава и къса. Такава смирена нищета се излъчваше от него, такава обречена тихост, такава изоставеност… Мисля, че никой не го заговаряше по простата причина, че все го изпреварваха, задминаваха го и той просто не можеше да се срещне с никого по своя закъснял, бързащ, жалко-куцукащ път. В унижението си бе станал саможив и не се спираше с децата като другите. И децата не се спираха при него, защото ходеше с наведена глава и с много усилия внимаваше в стъпките си. Дори и да бе искал да спре и да се огледа, не би могъл, защото недъгът му го владееше и го водеше съсредоточен и унизен подир себе си.
Струва ми се, че той сам се чувстваше най-последен измежду всички. И най-последен по ръст и по тяло, и най-безгласен, и най-незабележителен на службите, защото си стоеше все в дъното на храма. Куцият му крак не му позволяваше нито да служи в олтара, нито да размахва кадилницата. Със самото това, че бяха и по-високи, и здравоноги, другите монаси просто не го забелязваха и той живееше хем сред тях, хем забравен от тях.
Спомням си, че веднъж го видях да излиза от килията си. Едва тогава разбрах къде изобщо беше тя – разбира се беше най в дъното на постройката. Можах да я видя, защото и аз този път бях закъснял. Всички бяха вече отишли на вечерня и мисля, че братята съвършено бяха забравили за него. Всъщност той живееше в килията си не просто сам, но и двойно сам. Сякаш не живееше в манастира.
Когато рядко все пак му обръщахме внимание, то беше, когато го виждахме с много мъка и усилие да прекосява каменистия двор, да внимава да не падне, с лице, угрижено и обзето от изнурителния труд по онова, което за другите беше съвсем естествено – ходенето. Този монах познаваше истински мъката да ходиш по тази земя, познаваше истински унизеността да бъдеш в грешното тяло. Нему катадневно се напомняше Адамовата виновност – недъгът му го правеше постоянно виновен. Защото закъсняваше, защото не можеше да служи истински в църква, защото не можеше да бъде полезен за братята, защото бе изолиран от техните стопански трудове и ядеше по милост техния общ хляб. А при цялата си виновност той и не можеше да се извини. Не просто да се отплати, но дори да се извини – защото го подминаваха, защото не говореха с него, защото той нямаше време и възможност да вдигне очите си.
Бе забравен и извинението му бе застинало дълбоко в съвършено тихата, затворена и самотна кротост на очите му, бе се вдълбало в съсредоточения и угрижен израз на лицето му.
В него имаше нещо от манталитета на изоставеното, сиротно дете – само че съвсем безропотно. Защото бе и крехкотелссен, и непретенциозен, а бе изработил и едно дълбоко примирение с нещастието си, което носеше без протест, без вопъл, но и без перспектива. Просто бе свикнал естествено и с труд, със съсредоточеност да страда, да живее със страданието.
Та в редките случаи, когато спирахме погледа си върху куцукащата му фигурка, забързано и внимаващо прекосяваща двора, ние само казвахме: „Куцичкият” – с жалост, каквато се изпитва към нещастно и забравено дете. Но и тази жалост бе мимолетна, забравяше се тутакси, както бе мимолетна и фигурката му, изцяло съсредоточена в себе си, неприсъстваща, неотпечатваща се в ничия памет, скрита само в самата себе си и ведома единствено на Бога в тайната усамотеност на килията му.
Да, ето този, последния измежду монасите, аз срещнах днес отново тук. След двадесет и пет години.
Никой друг от предишните не бе останал и аз знаех, че някои – и то от най-личните – бяха напуснали манастира по свое желание, не бяха издържали на иночеството. Всичко бе изтекло, бе станало друго. Предишният манастир бе потънал във времето, този бе друг… А манастир без старост и вековечност се руши.
И само той бе живата връзка с основата. Сега само той бе оня манастир, той бе най-възрастният в манастира. Ето как той, незабележителният, неприсъстващият, бе станал „най-”, бе започнал да присъства, защото той бе присъствието на постоянството в манастира, той олицетворяваше сега постоянството на монашеството. Понеже всичко друго бе отлетяло, починало в Господа или изветрено от житейския вятър, той бе станал видим. Понеже всичко старо бе изчезнало, неговата тихост бе станала плътна, а неговата малкост бе станала присъстваща. Не затова ли Бог му бе дал такова дълголетие? Не в това ли бе смисълът на неговото толкова случайно и дори безцелно дълголетие? Бе останал тъкмо той и само той.
Неговата вечно закъсняваща фигура сега бе първа – първа по години, първа по постоянство; тя бе начело на годините и пак ги водеше, куцукайки, към храма.
Бе остарял и идваше още по-късно. Едва към средата на службата се появяваше внезапно, без да го видят кога влиза, но сега аз го виждах ярко, защото в него виждах онова време, виждах живия, спасения остатък от ония години, виждах в него, че двадесет и пет години, четвърт век – не са изчезнали, а са тук и присъстват, и тежат, и шептят.
Бе станал още по-затворен, макар че вече излъчваше и някаква строгост. Около него имаше плътен облак от натрупало се мълчание и това мълчание звучеше, в него звучеше и бе спасен манастирът. Неговото жалко куцукане сега беше и царствено. Във фигурката му бе душата на манастира. Нима някой беше подозирал какъв съсъд си бе приготвила тази душа отпреди четвърт век още! Така Бог го бе дарил с глас по-дълбок от гласовете, с присъствие и значителност. Именно него – „куцичкият”. Бе възнаградил търпението му и примирението му със значителност. Бе направил убогостта му – пример. И ако тази незрима награда никой дори не забелязваше, днес я забелязвах поне аз. Бог бе направил от най-забравения и от най-непомнения – жива и зрима памет. А паметта е силна, и присъства, и може би е самото присъствие.
Ето как „има последни, които ще бъдат първи, и има първи, които ще бъдат последни” (Лука 13:30).
Следва
