Този старец, за чийто прост, здрав и почти юродиво-жизнен нрав бивате предупредени още по стръмната камениста пътека към скитчето „Св. Николай”, бе написал с бяла боя по камъните такива например наивно-закачливи надписчета: „Качвай се бавно на високо и дишай дълбоко”, „пийни, почини, за да стигнеш без пот”, „малко букче бях, израстох и остарях, прегърбих се и секира очаквам, но не знам кога”. А непосредствено преди завоя, отгдето се вижда убогата ограда на скита, е написано на камъка под нозете ви: „Хоп-троп, при дядо поп. Йосиф”. Този старец бе почти одържимо-добронамерен и усмихнато-сърдечен. С децата той разговаряше с наивно-римувани смешки, закачаше ги, заиграваше се с тях така, че те първо биваха изненадани и стреснати, а после придобиваха кураж да лудуват неудържимо в негово присъствие. Старецът ги насърчаваше с юродивите си стихчета и може би им казваше чудновати гатанки. И с възрастните гой говореше с такива кратки смешни стихчета, но ги разсмиваше не с някакво остроумие (в което би се чувствало превъзходство), а с абсолютната си, почти първобитна наивност. Възрастните добродушно му се смееха като на смахнат, макар и много, много добър смахнат.
Това, което той казваше, можеше да мине за простовато, за наивно до глупост, и все пак, неясно как, можеше да се приеме за дядовски-мъдро, а може би и за поучително. А той и поучаваше. Само че поучаваше наистина като смахнат дядо, тъй че хората и слушаха поученията му, и кимаха снизходително, както се кима на дете или на много прост човек.
Той можеше неочаквано да бъде и съвсем реалистичен, селски реалистичен и практичен. Можеше да се вглежда в лица и да отгатва за тях нещо скрито, да предупреждава за болест и уж между другото да препоръчва някакви съвършено странни тревни и билкови цярове – „ако стане нужда”. И тутакси след това да изрече отново някое юродиво стихче.
Главна и почти единствена тема на неговите смешки бе самият той. Но никаква, никаква горчивина, още по-малко пък аскетическо самоунижение имаше в тия насмешки над себе си. Те не ви замисляха алегорически, а искряха от най-весел смях и стихийна, почти първобитна наивност. Старецът разсмиваше гостите с първолашки рими за своята простотия, за убогото си тяло, говореше нещо за „хлебец и чорбица да си храня бедната душица, че си имам телесна болестчица”.
Беше превърнал домакинския навес до къщицата си в нещо като музеен кът на самонасмешката. Само специално запознатият с отшелническите традиции на Православието би се сетил, че това бе всъщност аскетическо „огледало” за напомняне на собствената бренност и смъртност, защото това „огледало” отново бе по-скоро юродива причудица и разсмиваща поука за непосветените. На стената висеше (и днес още виси) една невероятно окъсана, обгорена и прегорена на места, изгубила всеки цвят, груба конопена риза, единият ръкав на която бе почти изцяло разнищен. До нея, досущ като в музеите на героите, бе поставен надпис (само че написан на ръка), осведомяващ и самия старец, и гостите му: „Така съм се обличал”. Направо върху ризата (което създаваше още по-юродиво впечатление) бяха забодени чифт скъсани цървули със засъхнала по тях пръст. До всичко това висеше нещо като торба и за да е ясно, до нея също имаше надпис, гласящ просто: „торба”. На малко разстояние от „облеклото”, което предизвикваше и потрес и недоумение (настойчиво принизявани от самата пародия на музей), бе закована дъсчица, а на нея бе положена съвсем гола и суха човешка кост. Към нея имаше надпис, гласящ: „А така ще бъда съблечен”. От една страна да те замисли, от друга – с убогостта си да не те стресне и всичко в края на краищата да си остане в добродушния смях над себе си.
Редом с всичко, на друга, по-широка дъсчица, написано с блажна боя, висеше и основното „поучение” на стареца – напълно в духа на съвършената наивност, можещо да предизвика снизходителна усмивка и същевременно неоспоримо-просто (цитирам го буквално, буква по буква): „Слънце, вода, въздох, земя. Хляб, труд, живот. Благоденствие”. Да, наивно, просто до юродивост, диво, първобитно – с характерната правописна грешка, но същевременно – тъй изчистено от страсти, от „умуване”, от сложност; измита до кости простота, обхванатост на земното битие в аскетична синтетичност и насъщност. И старческо – лишено от всички „прилагателни” на света и на фантазията. Първолашки и дядовски чисто и първично.
Дядо Йосиф бе и неуморен труженик. Убогото дворче между къщурката и църквицата с лика на св. Николай над портата цяло грееше от цветя. И тези цветя се усмихваха на стареца по същия начин както децата, които му идваха на гости. Явно духът на отшелника бе такъв, че в негово присъствие всичко, дори цветята, се смееше. Цветовете им бяха безумно ярки и свежи. Цветята лудуваха и се смееха на стареца като деца. Можеше почти да се чуе звънливостта на цветовете им.
Те постоянно бяха с дядо Йосиф и постоянно слушаха неговото присъствие. Като него бяха прости, радостни и благодарно го обичаха. А и той цял им се радваше. Непрестанно ровеше земята край тях, ръцете му не спираха да им обръщат внимание. Мотиката му непрестанно ги заговаряше, ножиците му тракаха в тях същите наивно-простовати, звънливи стихчета.
Къщурката колкото бе схлупена, толкова и блестеше от белота. Можеше да се помисли, че старецът я варосва и боядисва всеки ден. Тя буквално грееше в благодарност към него. А и всичко в този двор се бе скупчило при него, радваше се, благодареше и сияеше в своята щастлива бедност. Шетнята на стареца почти тичешком го обхождаше. Оставаше се с чувството, че няма миг, в който той да не докосва цветята, къщичката, скамейките, всяко камъче по земята. И при цялата задъхана радост на непрестанния труд, всичко все пак излизаше благочинно, подредено, стройно, дори до строгост. Някаква тайна тишина зад селската похватност, някаква скромна, но съвършена мъдрост на ръцете, единствени издаваха, че този старец съвсем не е тъй детински-прост и радостно-първобитен.
Той живееше съвършено сам, високо в тая планина, зад тази каменна ограда, но тъй бе сживян с цветята и камъните, тъй всеотдайно бе заговорен с тях и тъй много се радваше на пристигащите гости, сякаш нито за миг не преставаше да общува. Отшелник, който посреща идещите при него още от подножието на планината, който им заговаря с детските си стихчета още от камъните по пътеката към скита. И все пак отшелник.
Сега, на излизане от скита, извън оградката, но прилепен до нея, незабележим в краката на минаващия, тъй естествено тревясал, сякаш и никога не е бил, видях неговия гроб. Един малък, груб, каменен кръст, с не особено правилна форма; някакви камъчета, съзиращи се в тревата и очертаващи правоъгълник, с опоскана трева, сякаш в нея са бродили кокошки. Незабележим, захвърлен, случаен гроб. С надписа на кръста: „Архимандрит Йосиф. 1905-1976 г.”. Дори не вътре в двора на скита, при неговата къщичка, при неговата църквица, при неговите цветя (впрочем и те вече отдавна не цъфтят в запустялото място). В последния си ден дядо Йосиф – отшелникът – още повече се бе усамотил. И бе утихнал. Но не в мрачна тържественост. Дори е странно, че на гроба му не се чете някое от самонасмешливите му стихчета…
И ще се увенчае неговата проста радост тук с радостта, която „око не е виждало и ухо не е чувало” в деня на всеобщото възкресение. Дядо Йосифe, моли Бога за нас, грешните, които идехме при теб като деца и които се загубихме в тоя свят като в голяма и много далечна пустиня. Опрости ни, дядо Йосифе!
