Пред мен са стихосбирките на двама поети, „Вълчи празници“ на Илко Славчев и „Соло за камбани“ на Георги Николов. Те излизат с логото на изд. „Литературен форум“, в престижната му Библиотека „Българска сбирка“, която през годините събра цели сто издания на български автори и този библиографски факт е истински кладенец на смисъла и почитанието към литературата, така че тук е редно да поздравим редактора стопанин Марин Георгиев за съкровищата, които е натрупал за нас. И двамата поети са на достойна възраст, победили напълно илюзиите си. Доспехите, с които са водили младежките битки, са станали къщи на паяците в бараката. Единствените истински огнища в душите им са старите любови и новите стихове.
Илко Славчев е мой стар събрат от студентските литературни кръжоци. Преди десетина години написах разказ за него със заглавие „Поета“. Ето как описах главния герой в разказа си: „Поета на външен вид не приличаше особено на поет – не беше отнесен, не говореше постоянно за себе си и за стиховете си, както най-често правеха другите поети. Беше здравеняк, с брада и повече напомняше на трапер, отколкото на поет“.
Като го гледам, и сега си е същият.
В разказа ставаше дума и за неговото ранчо, което имах честта да посетя в онези години. Неговото ранчо също заслужава един цитат:
„Ако седнеш до огнището и се загледаш нататък към хоризонта, ще видиш девет планини, каза ни Поета.
– Толкова планини виждам ей оттук, от моя двор. Девет различни планини. По залез слънце е чудо. Трябва да си намеря май кавал и да се науча да свиря на него. Без свирня на кавал не можеш да изтраеш тая гледка.
Докато жената на Поета вареше кафето, той продължи да ни развежда и да ни обяснява подробно за всяко отделно растение, за всяко храстче, за всяко дърво – и за дивия лимон, и за бамбука, и за жожобата, и за аронията, и за цариградското грозде, и за гинкото. Особено се гордееше с овощната градина. Вървеше покрай ябълките и крушите, подръпваше листата им като уши на ярета и приказваше безспир – имал и от най-ранните сортове ябълки, виста бела, и най-късния сорт – грени смит. Ето тази ябълка е глостер 69, другата до нея – мел роуз. Крушите ми са дивачки, аз съм ги облагородявал, стават като мед, похвали се. На връщане се спря пред един кичест бор, почти в центъра на ранчото, висок над двайсет метра, но с по-меки и по-яркозелени иглички от обикновените борове и с разперени като крилете на орел при полет клони.
– Това ми е гордостта. Това е японска криптомерия. В България има само няколко такива дървета. В Япония садят това дърво край храмовете.“
В послеслова си към стихосбирката на Илко Славчев Цанко Лалев, друг наш събрат и сам той прекрасен поет, извежда много точно основната черта на поезията на Илко: „Един от големите уроци на живата природа е, че всичко расте, разцъфтява, повяхва и умира. Поезията е временна, достъпна вечност, която може да пренесе душите ни напред във времето, дълго след като нас няма да ни има.
Илко Славчев с годините съсредоточи в поезията си такава философия с един централен образ. Планината. Около него и чрез него той подреди цялата си поетична вселена.
Няма друг подобен поет на планината в българската литература. За Илко Славчев това е целият свят… Всички теми в планината придобиват философска дълбочина. Слънчевата радиация убива излишното, остава главното. А то е Любовта.“
Но този поет на планината е успял да придобие тази титла поради една съвсем прозаична, непоетична причина – той е заклет планинар. Наистина, цитатите станаха много, но какво да правим, понякога се налага. Сега ще ви поднеса цитат от едно мое интервю с Илко Славчев отпреди няколко години, където страховитите траверси в снежните планини добиват чрез инстанцията на гласа му истинска плът и кръв. И нещо много важно – ще научим как се раждат стиховете му: „Обобщено: философия е – да се премине навсякъде, да се достигне всеки връх, през всеки сезон, без да се ползват въжета и целият набор от алпинистка екипировка… Е, не може без планинарски обувки, щеки, котки и пикел, но да се избягват хижи и палатки… Самоналожих си да спя с евтин чувал и бивак-сак всякога и навсякъде – в сняг и вятър. Спал съм на Вихрев сред дивите кози, на връх Полежан, Каменица и Яловарника, на Даутов връх, Албутин и Дебели рид в Пирин, по билата на Рила и Балкана. В най-планинската (над 90% от територията) европейска страна Гърция, с над 100 планини, в десетките обиколки съм нощувал само с чувал, бивак-сак и шалте. Така съм супер независим, саморегулиращ се, не разчитам на водачи, фирми и покровители. Стъпка по стъпка се запознавам с планините и върховете на хоризонта, в една наглед безкрайна мешавица от изгреви, залези, мъгли и изпитни… Горе се преминава през всякакви земни стихии и страхотии – студ, жега, лед, ураганен вятър, глад, каменопади и лавини. Изострят се до крайност сетивата, мислите и душата се раздират, възвират спомените и мечтите и ако ти е отредено да пишеш, думите прелитат като хищни птици, метафорите те подхлъзват като маскирани сипеи и пропасти.
А за стиховете… По студените била, след два пръста концентрат, за да се отмие умората и адреналинът, преди да се напъхам в чувала и да наместя кутията под главата си, думите сами се промушват в ушите ми, пърхат из джобовете, в шапката, в чорапите, в празния термус. Понеже сме в XXI век набързо записвах тези, които изловя, в телефона. Отначало една малка, но издръжлива Nokia. Там черновите за съобщения бяха лимитирани в 10 броя, след третото редче началото се губеше, мисълта се заплиташе в бурените наоколо. Ставаше среднощ в планината, студено, всичко се забъркваше като в буря. Пращах съобщения до приятели, не смогнах да събера всичките си вдъхновения и мъглата ги затри. После пращах съобщения на себе си. Поизгладих редовете вкъщи. Някои рошави думи ми бяха скъпи и ги приютих пак благодарение на приятелите от издателство ПАН в книжката „Ела в планината“ (2016 г.). Сега с новите телефони действам по-смело и надявам се в новите книжки да има повече смисъл, надежда и спасение“.
Трябва да го уверим, че в новата му стихосбирка има предостатъчно смисъл, надежда и спасение. Неговите стихове приличат на планинарската му екипировка, те са удобни, здрави, верни. Ако римата не му трябва, той я захвърля с лека ръка, защото знае, че и без римите има нещо, което пази думите и това е човешкият дъх. Лирическият му герой призовава в стихотворението „Бележникът на живота“:
По география хвърли учебниците калпави
и смело тръгвай по света безкраен и ръбат…
И неговите стихове са ръбати, като света, който описва, но тъкмо затова може да възкликне с неизмисленото самочувствие на грънчаря „Господ дал е – аз каквото мога ще додам“ („Понякога“), а след няколко страници да ни се ухили: „Дали съм малък пикльо или съм голям юнак – зависи накъде съм тръгнал… („Светът е сладък и горчив“), за да разберем, че изобщо не се е самозабравил, не прави поетови лупинги, не заема поза на статуя, неговите стихове са прошепнати в спалния чувал, а не скандирани пред пълна зала.
Талантец – мръсна, черна буца сол,
облизвам аз – овца измършавяла.
Със чук троша я – изпотен и гол.
Накриво тръгва всичко и не става.
За да отекне вече към края на стихосбирката със силата на оратория куплетът:
Земята ред след ред с лопатата изправях,
от нея милост да измоля.
Опитах всичко сам – направа и развала,
Но думите кривих на воля.
С поета Георги Николов не се познавам. Но преди време някъде мернах информация за премиерата на негова стихосбирка, стихосбирката представяха Кирил Кадийски, Бойко Ламбовски и Марин Георгиев и присъствието на тази троица ме накара да се свържа с него по телефона. Той беше така добър да ми изпрати няколко свои стихосбирки и един роман. Някъде по това време в дома ми нахлуха мравки. Паркетът в хола започна да мърда като жив. Жена ми изпадна в паника. Аз мислех да се пошегувам, че няма страшно, ще натопим краката на леглата в легени с вода, както бях чувал, че правели в Африка, но я погледнах и разбрах, че изобщо не е време за шеги. Бързо се свързахме с фирма, която унищожава насекоми и оттам обещаха да дойдат още на другия ден. Междувременно разтворих една от стихосбирките на Георги Николов и вътре изведнъж се натъкнах на следния стих.
… и погребална процесия от мравки
във саркофаг от есенно листо
щуреца мъртъв е понесла…
Чак примижах от удоволствие. Сетих се за щурчето до печката на село. Сетих се, че като че ли бях чул подобен звук и в дома си преди няколко седмици. И разказът беше готов. Галех идеята с ръце, както се гали котка и изобщо не бързах да го напиша.
От фирмата дойдоха, напръскаха с някаква жълта течност, мравките изчезнаха. Но аз вече се бях отнесъл, живеех в разказа си и както казах, не бързах да го напиша, защото кога друг път щях да се чувствам такъв властелин!
Наистина стана хубав разказ. Разбира се, с мотото от Георги Николов. Включих го в книгата си „Тъгувам за Киото“. И сега имам повод да благодаря на поета за стиха.
Георги Николов има излъчването на стар идалго, който е обиколил целия свят, натъпкал е дисагите си с култура и накрая се е завърнал у дома, за да брои не жълтици, а тъгата си. Неговите стихове приличат на акробатите, които напоследък наводниха светофарите на София – изскачат ненадейно, жонглират със седем топки, със седем мита, със седем имена на велики философи, със седем имена на световни писатели и после изчезват ненадейно, миг преди да светне зеленото.
А ние, докато отминаваме с колите, продължаваме да търсим с очи полъха на онова, което, сигурни сме, само до преди миг е било в душите ни. По-голямото ни, по-умното ни „Аз“.
