Отзвук от Никулден, Деня на Бургас

Георги Каприев изразява много точно този процес на рустификация конкретно в Бургас, когато в разговорите си с мен за родния си град, за философията, за изкуството и за Византия^[1] изказва силното си възмущение от Недялко Йорданов, който според него съсипал театъра и изобщо културата на Бургас тъкмо за да се хареса на „гъзлиите“:

Г. К. Като драматург си върши работата прилично. През ранните 70-те започна да режисира – не само собствени текстове, и привлече вниманието с един нестандартен театър. Вярно е, че Кръстьо Дойнов се подсмиваше на режисьорските му опити. Казваше: „Момчета, то всичко хубаво, ама това съм го гледал на „Таганка“ знаете ли преди колко години?“. Но за тогавашните времена беше свежо и даже ентусиазиращо. Мисля, че с „Имате ли огънче?“ и особено със „Словесен пейзаж“ изкачи личното си било. И тръгна да го прехвърля. В „Развод по български“ през следващата, 78-а, вече са налице основните разрушителни елементи. Не за Йорданов, за Бургаския театър разрушителни. С него се взе окончателен завой към обслужване на простакерията.
М. Н. Халтура?
Г. К. Не халтура.
М. Н. Дори не е халтура?!
Г. К. Не е халтура. Това беше честно старание за угаждане на масовия вкус.
М. Н. На простаците?
Г. К. Да, на простакерията. Той я вкара в театъра. Това беше вече правило, когато стана директор след внезапната смърт на Кръстьо Дойнов в средата на 80-те. Съсипа и театъра, и структурата на градската култура. Тази общност, която се обединяваше около театъра, просто се разбяга погнусена.

Георги Каприев персонализира навлизането на простащината, на „гъзлиите“ тоест в бургаската обществена и културна тъкан с фигурата на Недялко Йорданов, макар че – нека бъдем справедливи, това е процес, започнал много по-отрано и е по-скоро безличен, разлат и неопределен, отколкото личностно разпознаваем. И е следствие не от нечии преднамерени и злонамерени действия, а от миграцията на селото към града, когато печенето на чушки, правенето на лютеница и копането на личното лозе се превръщат в много по-разпространени „морскоградски“ бургаски занимания от ловенето на риба, гмуркането за миди и плетенето на рибарски мрежи. Неслучайно чушкопекът се оказа най-любимият предмет от времето на социализма за българския гражданин от селски тип. За съжаление, споменатата „История на Бургас“ не стига до 60–70-те години, до създаването на „Нефтохим“ и развихрилите се преселения по икономически причини, но в заключението ѝ ясно личи огорчението от това, че градът от селище с морско значение се е принизил до една едва ли не „полуселска“, смирено и послушно обслужваща почвата „морска“ територия:

Тоталната национализация нарушила естествения ритъм на стопанското развитие в Бургас. Настъпил дългият период на волунтаристично управление на промишлеността, търговията, земеделското и горското стопанство от кадрите на Българската комунистическа партия, който продължи до последното десетилетие на ХХ век. […] Сега излизат много мемоарни книги за „бурното развитие на промишлеността и селското стопанство“, преизпълнени със социалистическа романтика, за културните и социалните „придобивки“ на бургаските граждани през тоталитарния период. Предразположените към химерите на комунизма преди спекулираха с обещания за „светлото бъдеще“, но по ирония на съдбата на тях им остана за агитация само светлото минало. На много страници те изнасят информацията, че тогава Бургас има най-голям дял в приносите си за бюджета на „народната република“. В нито едно от тези издания обаче няма и помен от критична нотка за несправедливото отношение на централното партийно и държавно ръководство към града. То насочваше всички ресурси за строителство към второстепенни градски центрове, които бяха на опашката при формирането на националния доход. В Бургас не беше предприемано мащабно културно и благоустройствено строителство. Той много даваше на републиканския бюджет, но винаги малко получаваше от него.

Това странно преобръщане с лице към сушата и с гръб към морето се усеща и в бургаската литература, особено по времето на късния соц и ранната демокрация. А негодуванието от такова развитие при Христо Фотев е концентрирано в незабравимата и толкова често цитирана строфа „Тоя влак за Бургас е тъй бавен…“. Прочее, ето го цялото стихотворение, съдържащо важни отпратки в настоящия ход на мисли:

На Недялко Йорданов 

Тоя влак за Бургас е тъй бавен.
Аз сънувам дъждовния плаж.
Там е моя живот – моя странен
и единствен словесен пейзаж. 

Там съм целият аз – там забравям,
че съм кратък и лош – че съм аз.
Глас на гларус и аз осезавам
тоя – целия свят… Там в Бургас, 

аз умирам от нежност и ярост.
(А се мислех за подвиг роден.)
Глас на гларус, о, писък на гларус –
възмутителен спомен за мен.

Стихотворението е посветено на Недялко Йорданов, тоест на човека, който според Георги Каприев пръв бил захванал да прави метани и да се умилква на бургаската „простакерия“. Посвещението обаче по-скоро потвърждава направения от мен извод, а не присъдата на професора: Христо Фотев осъзнава, че не някоя конкретна личност е виновна/отговорна за това, че в иначе прекрасния морски град е нахлула необразованата и невъзпитана маса, а че просто социалните процеси са такива – предизвикани от „несправедливото отношение на централното държавно и партийно ръководство“, от сляпата политика на индустриализация и строителство на заводи-мастодонти; като те, тези процеси, по напълно обективен начин наводняват Бургас с хора, лишени от усет за култура и с безобразен естетически вкус. Тъкмо поради това чувствата, които извиква Бургас у поета Фотев, са противоречиви, амбивалентни: лирическият герой умира от „нежност“, но и от „ярост“. Нежност, защото все пак Христо Фотев се движи в компания[2], на която скъпи са тъкмо културните ценности, тъкмо високите естетически идеали. Той е дружал с най-изявените интелектуални и артистични личности на Бургас (посвещава стихотворение на Георги Баев, близък приятел е с Иван Пейчев), подкрепял е мнозина от литературните надежди на града – Петя Дубарова, Николай Искъров, Керана Ангелова, Стоянка Грудова… Но към нежността прибавя ярост – и това сякаш е по-важното, тъй като той се завръща с „бавния влак за Бургас“ в атмосфера, отровена от дребни интриги, от пошли заяждания, от догматични норми. От „простакерията“, бълвана от комините на Нефтохима. От „гъзлиите“, надмогнали „бургите“. Отново Георги Каприев:

При онази наша история в редакцията на „Море“ Фотев, както си решава кръстословицата, няма начин да не чуе разговора. Тръгваме си, а той: „Я, чакайте, чакайте нещо да ви кажа!“. Слезе по стълбите към двора, беше паднал сняг тогава в Бургас, спира се на последното стъпало и на мен ми вика: „Трябва да бягаш!“. Бях пак напълнял, защото на шприца е тежко, заякваш, но и набиваш здраво. Решавам, че ме праща на морето да свалям килограми, нали бургазлии тичат край морето да отслабват. Викам: „Бате Христо, работя на тая машина по осем-десет часа, къде ще ставам сутрин да тичам на морето?“ Той ме погледна така, като микроб ме погледна, и каза: „Момче, трябва да бягаш от Бургас“. И аз избягах. През есента.

Поетът, с блестящата си интуиция и с острата си емпатична душевност, прекрасно си е давал сметка какво по негово време представлява Бургас – не преобладаващо град на културата/морето, а на еснафщината/полето, затова е посъветвал младата интелектуална надежда да си бие камшика и да хукне презглава, за да не попадне в лапите на местната „вкусовщина“, изтъкана от дрипи и сливи за смет. Така че неговата „ярост“ не е нещо, сложено в стихотворението, за да се съпостави антиномично с „нежността“, неговата ярост е заради всичко онова, което – въпреки че е бил (и е) емблематичният поет на Бургас, негова гордост и слава, му се е налагало като умен и чувствителен лирик да изтърпява и преглъща. Заради това писъкът на гларуса е тъй възмутителен, „възмутителен спомен за мен“: защото Христо Фотев добре е съзнавал компромисите, които му се е налагало да прави, нещо повече – които е бил принуждаван неизбежно да прави. И затова е така омерзен и възмутен не само от въздуха в Бургас, но и от себе си. Един гларус, който вместо да се рее над морската шир, е трябвало да се вре всред мръсотията и боклуците, за да оцелее, да го има…

Прочее, този гларус, за който споменава Христо Фотев, е наистина интересна птица, особена. Друг гениален бургазлия – художникът Стоян Цанев (Нанкиса), е нарисувал портрет на Христо Фотев тъкмо с гларус, между другото[3]. Поетът е вкаран в нещо като рамка – недвусмислено усещане за комплицираната му битност, в дясната си ръка държи димяща цигара, лявата е в джоба му. От отворен прозорец встрани вляво наднича женски профил – красив, с вълнисти коси и затворени очи. А върху рамката (по-скоро стъклена клетка) е кацнал гларус, с любопитство наблюдаващ поета с цигарата. Както птицата, така и човекът са по-високи от облачетата, видими някъде там в далечината. Гларус, „възмутителен спомен за мен“. С други думи, както Христо Фотев е символ на Бургас, така и гларусът би могъл да се възприеме като такъв. Тук оставям встрани факта, че „гларуси“ наричат и свалячите по морето (по-скоро по плажа), натрапващи се на чужденките с мерак за удоволствия и изгода (наименованието обаче е изключително точно, в десетката). Изглежда някакъв такъв е изобразил ловешкият художник Николай Добрев. Вярно, пресъздал го е с всичката му прелест – червената човка, краката-плавници, устремно крачещ по плажния пясък с непоклатим поглед. Около него разни бели формички, приличащи на миди. Не е много ясно картината плод на възхита ли е, или е сатирична алегория на хората-гларуси по морето, поели на любовен поход за наивни мидички и раковинки, каквито за тях са чуждестранните летовнички. Тези свалячи-„гларуси“ са досущ като птиците: с внезапен рейд, с настоятелност и нахалство, не се спират пред нищо, а ако решат, че някой (или нещо) им пречи – налитат на бой. Виждал съм, прочее, как гларусите прогонват арогантните котки, осмелили се да посегнат на залъка им – абсолютно безцеремонно, като пълни господари. И да, те са пълни господари, защото територията край морето, а и самото море са единствено тяхна запазена територия – не пускат никого в своите владения, не позволяват да им се опонира; никой няма право да им съперничи. Неслучайно поетесата Паулина Станчева пише: „Еднички гларусите шумни / са стари местни жители“, тоест усещането е, че пришълците са много повече от местните, но пък местните не са друго, освен гларуси. Повече са пришълците от гларуса Христо Фотев, така да се каже. А това дълбоко наранява бургаското сърце.

Проф. Иван Карайотов отбелязва в „История на Бургас“ с горчивина: „Членовете на общинската управа и дори кметовете в повечето случаи произхождали в началото от подбалканските градчета, а впоследствие и от пределите на все още поробените Източна Тракия и Македония“. Бургас преди Освобождението от 1878 г. е бил много повече турски и гръцки град, отколкото български – спрямо първите в количествено, спрямо вторите в качествено отношение. Стоян Райчевски привежда в „История на Бургас“ твърдението на католическия монах от ордена Pia Societas Presbyterorum ab Assumptione (известен в България като „орден на успенците“) Викторен Галабер (от неговите дневници в два тома, водени от 1862 до 1869 г.), според когото почти половината от населението на Бургас през 1863 г. са турци^[4]. Привежда също дописка от в. „Източно време“ (34/5.Х.1874), съгласно която: „Гърците са съвсем малко, но тия са, които държат първите места във всяко отношение – в търговско и административно. Българинът сякаш е тук създаден да бъде ковачът, бъчварят и ратаят на този град“. Така че гларусът на Паулина Станчева (но и на Стоян Цанев, че и на Николай Добрев), „старият местен жител“ в предишни времена е вдигал врява на турски или гръцки, не на български (в годините преди 1878-а). Чак после съотношението се променя и българите заемат водещи позиции. Но Бургас продължава да бъде космополитният град, какъвто винаги е бил. Но не през социализма и това много ясно и много искрено е изразено от прекрасния поет Янаки Петров в прочутото му стихотворение „Врабец“: 

На Кръстьо Станишев

Понеже е безспорно по-достоен,
понеже всички славословят славея,
да пеем за врабеца! –
за невзрачния,
нещастния
врабец с крилца, поръсени от сняг.
Той, брат на верността, не ще ни изостави,
сега, когато зима е, когато
в една прозрачна и звънтяща сутрин
ще го намерим със сърце, превърнато
на топла бучка лед, стопила
три сантиметра сняг на тротоара.   

Янаки сравнява врабеца със славея (кой знае, може да е имал предвид и славеите на Константин Павлов^[5]?), но дълбоко някъде в подсъзнанието му се е мяркал и образът на гларуса – тази „птица проклета“, както казват понякога бургазлии, които обаче в същото време се отнасят към него със същото умиление, с което разказва за него в мемоара си „Нашите гларуси“ цитираната по-горе поетеса Паулина Станчева:

Не мога да си представя родния си град Бургас без гларуси по покривите на къщите, без гларуси по синьото небе, без гларуси на пясъка край брега. Наближа ли града, очите ми ги търсят. Здравейте приятели от далечното детство! Дали сте станали вече по-добри или сте старите вагабонти и кресльовци? Все едно. Аз няма да се откажа от вас и няма да приема уверението на някого, че има и по-красиви птици от вас на земята.

Бургаските гларуси днес се разпростряха, разгърнаха и стигнаха първо до Ямбол, след това Пловдив. Между другото, вече са и в София. Популацията им определено се разрасна, а се разрасна, защото Бургас в последните години отново е отвореният към морето град, какъвто не беше през социализма. Така да се каже, морските гларуси надмогнаха сухоземните гарги, пристанището надмогна нефтозавода, бургите си върнаха града. И в него гларусите властват с всичката сила на волния си полет…

Така денят опасва гларусът със обръчи от глад,
свирепи облаци и мощен призив на живот,
че той объркано се рее над солената вода –
лъчиста топлина и ненаситна жажда в часовете ранни!, –
безсилен да стопи в гърдите си онази тъмна нежност
с погубения хоризонт и полъх пролетен обратно към брега;
заслушан и тревожен се спуска към морето,
кълве спасението свое и пръски ледени посипват клюна му
със пясък, отломки светлина и жребий най-горчив.

Николай Искъров. Из „Гларусът“

______

[1] Книгата се нарича „От Пиргос до Константинопол. Девет разговора с Георги Каприев“ („Рива“, 2022).
[2] В тази връзка е изключително полезен и информативен мемоарът „Сърцето ми прилича на пристанище. Книга за Христо Фотев“ („Кария 2020“, 2025) на Керана Ангелова, съдържащ ценни спомени за поета на Бургас и морето.
[3] Портретът на Христо Фотев се намира в Дома на писателите в Бургас.
[4] Галабер обаче прави уговорката (което Стоян Райчевски изрично изтъква), че голяма част от тях били пристигнали в Бургас от Азия след края на Кримската война (1853–1856) и че били „по-фанатични“ от „обикновените европейски турци“.
[5] Славеите пеят

Посветено на славеите от Западния парк

О, колко много славеи!… 

Вървя и слушам,
забравям се
и се препъвам
в изстинали човешки трупове. 

Кои са те?
Как стана туй?
Кажете ми! 

Над всеки труп
възторжен славей пее… 

Млъкнете, славеи!
Проклети славеи!
Дано в настъпилата тишина
един-единствен гарван се обади,
за да ми каже истината.
Страшната!

Пак за славея

Мили славею,
ще затворя прозореца.
Съмнителни са тези оди,
с които ме преследваш всяка нощ.
О, аз отдавна щях да ти повярвам,
ако не беше толкова настойчив.
Но днес в един-единствен трепет
на най-любовната ти песен
като светкавица ме хрясна
несбъднатият ти копнеж
за хищни нокти и железен клюн.
Мили славею,
ще затворя прозореца.
Прекланям се пред песента ти –
но се плаша,
че в някоя безлунна нощ,
когато изведнъж ти израстат
орлови нокти и железен клюн,
ще влезеш тихо в романтичната ми стая
и ще изтръгнеш от гърдите ми
размекнатото ми сърце.