Културно-театрално пространство „Сити Марк Арт Център“. „Даскал“. Автор Жан-Пиер Допан, превод от френски Снежина Здравкова. Режисьор Георги Михалков, сценография и костюми Жанет Иванова, мултимедия Теодор Киряков и Георги Добрянски, музика Деян Балев и Иван Драголов. В ролята Валентин Танев. Представление на 15 февруари 2026 г.
В превода на Снежина Здравкова на пиесата на белгийския драматург Жан-Пиер Допан „Даскал“ дочуваме една дума, произнесена в различен контекст, която, струва ми се, е ключова за разбирането както на драматургичния текст, така и на режисьорската концепция, а най-вече – за подхода към ролята на Даскала и съответно, на изпълнителските решения, предприети от актьора Валентин Танев. Думата е „кол“ и я срещаме в две доста разминаващи се житейско-сценични ситуации: в първата той, Даскала, е дете (превъплъщението на Валентин Танев е удивително), тръгнало с баща си в полето. Бащата на момчето е възхитен от професията на учителя, от неговата възможност да преподава и от отговорността, която тази длъжност носи. Но и той самият е в известна степен даскал, учител: побива насред полето кол, хваща сина си за ръка и започва да крачи в четириъгълник, докато завърши обиколката си при побития кол. Идеята е: човек трябва да знае накъде върви и – ако знае, винаги ще стигне до място, където има побит кол, за който може да се хване и да устои.
Втората сцена не е спомен, а събуждане. Даскала ни разказва как си отваря очите сутрин, а в гърдите му е сякаш побит кол, пронизал сърцето му (сякаш е вампир, то нали вероятно и заради това не спира да повтаря, че е чудовище) и нему е не просто трудно, нему е почти невъзможно да стане и да тръгне, нататък, накъдето го чака длъжността му, за която неговият баща му е говорил с такъв афинитет и преклонение. Колът някак се е трансформирал: от опора, ориентир и цел се е превърнал в средство за изтезание – трябва да вървиш, ако искаш да си съответен на бащиния завет, но пък ако вървиш, вървиш към мястото на екзекуцията си, към собствената си Тарпейска скала (Rupes Tarpeia), от която ще те хвърлят върху коловете долу. От отговорност, длъжност и възвишеност, даскалъкът се е превърнало в мъчение, изнемога и падение.
И тъкмо в това превращение се откроява огромното, направо неистово-титанично майсторство на Валентин Танев. Пред очите ни се появява първоначално човек, пълен с достойнство, с доблест, с истина, който постепенно започва да ги губи, те се изпаряват от него, от поведението, от същността му и вследствие на това изпарение той стига до ужасното престъпление (наистина ужасно), което извършва. Но! Много е важно това „Но!“: сривът на Даскала се случва някъде към средата на представлението, след което той отново започва да се въздига, да възправя главата, да прояснява помътнелите си очи, за да се превърне в края в един копнеещ за любов, близост и топлина човек, който съвсем не се оказва ужасно чудовище, напротив – той е мил, сантиментален мъж, който тъкмо заради чувствата си, заради взривната си плетеница от чувства прави в крайна сметка онова, което прави. Решението на Валентин Танев (взето заедно с режисьора Георги Михалков) е не да ни смрази кръвта (има и такива тълкувания на „Даскал“), нито да ни обърка така, че да останем на финала в неведение – и какво сега: да го харесваме ли този Даскал, или да не го харесваме; решението, взето съвместно от двамата съидейници, е да стигнем до неговата гледна точка, до неговия кол, забит в полето, и оттам да видим това поле, обрасло не единствено с бурени и плевели, а и с тук-таме плодородни и плодотворни зърненца, от които да израсне бъдещият урожай. Който ще бъде не опропастен, който ще бъде спасен. Може би…
Това, между другото, обуславя и движението на Валентин Танев в пространството на сцената – той също се придвижва по траекторията на своеобразен четириъгълник. Като този четириъгълник може в различните моменти да излъчва различни настроения – меланхолични, приповдигнати, отчаяни, възторжени, пропадащи… Всякакви. Даскал е благодатна роля за талантливия актьор, защото му дава възможност да преминава през цялата скала на емоциите и да вдъхва у зрителите респект с богатството на изразните средства, с които разполага. А тези на Валентин Танев изглежда нямат чет. Публиката го следи в един повече от час спектакъл и у нея постепенно, но задължително пораства чувството на респект – респект от моженето на актьора, респект от жизнените сили, които влага, респект също така и от интелектуалната мощ, която блика от изпълнението му.
Имайки такъв актьор на разположение, Георги Михалков много умно и много премерено го е оставил на неизчерпаемия му талант: работил е с една минималистична режисура, почти като китайски пейзаж, в който празното не е празно, а красноречиво с цялата сила на многозначната си мълчаливост. Със сигурност на него дължим този прийом на двете кулминации, така характерен за това изпълнение на „Даскал“, което превръща пиесата не в някакъв свръхреалистичен монолог, а в едно полуфантастично действо, което ту ни запраща в територията на „това не може да бъде“, ту в другата – на „така е, точно така е“. Определят, между другото, Жан-Пиер Допан като привърженик на „популярния театър“, който гради своите драматургични текстове въз основа на действителния, реалния живот и за съжаление, понякога животът, този „навъсен, мръсен, зъл живот“, както го нарича Вапцаров, с цялата си озъбена свирепост потвърждава това: френският актьор Ерик Фардо, който също прави „Даскал“ (на френски „Prof!“), разказва за премиерата на представлението в театър „Ла Фоли“, че през цялото време от публиката срещу него не идвала никаква реакция, нищичко. А това е притеснително за актьора, тъй като не му дава шанс да се ориентира накъде и как върви спектакълът; както казва Ерик Фардо: „Не разбирах“. Оказва се обаче, че обяснение има – трагично: в същия ден, в който излиза премиерата, на улицата в предградие на Париж е обезглавен от ислямски фанатик, чеченец, учителя по история Самюел Пати (16.Х.2020). В българската версия на „Даскал“ е трудно да си представим такова патетично повторение на живота. Не заради това, че такива неща не се случват в България – случват се и още как, дори по-потресаващи, а защото както режисурата, така и актьорското изпълнение фино се измъкват от реалността, за да ни изправят пред ситуация, която е колкото възможна, толкова и призрачна. Сякаш идеи виждаме да се движат и да ни говорят от сцената; съвсем неслучайно Георги Каприев в рецензията си „Валентин Танев в гигантомахията на битието“ (Портал „Култура“, 16.II.2026) се сеща за Платон, философа на идеите.
В подкрепа на това усещане идва и работата с мултимедията на Теодор Киряков и Георги Добрянски: едни фигури-очертания – повече абстрактни, колкото конкретни, изграждащи внушения, създаващи внушения, композиращи внушения. Все едно музика, но не оглушителната и възпламеняваща на Вагнер, а почти недоловимата и осмозираща на Сати (чудесен синхрон на/с музиката на Деян Балев и Иван Драголов). Те биват изрисувани пред очите ни и този акт ни подсказва съвсем ненатрапчиво, че пред и до тия силуети можем и ние да се изправим, нещо повече – тия силуети можем да бъдем и самите ние, които – наблюдавайки двуетапния процес на въздигане-сриване-въздигане-сриване-умиротворяване на Даскала, наблюдаваме всъщност всичките ритми, гърчове, спазми, тектоники, пулсации на съвременната ни цивилизация, която ту се върти около кола на познанието и отговорността, ту е поразена от другия кол – на празноглавието и незаинтересоваността. И ето как „Даскал“ – от спектакъл, който ни поразява и възторгва с високите си театрални качества, се превръща в нещо като огледало на нас самите и на живота ни; огледало, което не е никак ласкаво, но за сметка на това е честно, искрено и обективно.
Толкова обективно, че чак ни втриса…
