И друг път съм обръщал внимание на тези два невероятни парадокса, с които ни поразява (или – би трябвало да ни поразява) случилото се в Страстната седмица, в която встъпваме. Много ми се иска да се постараем да ги осъзнаем в цялата им дълбочина и тази година.
Да си спомним отначало, че вечерта преди иудейската Пасха, в началото на Тайната вечеря Иисус се навежда, за да умие нозете на учениците Си… „Господи, Ти ли ще ми миеш нозете!“ (Иоан. 13:6) – възкликва Петър.
И нека, прочее, си представим изумлението на този галилейски рибар, който същевременно е първият от малцината, познали в Учителя от Назарет „Синът на Живия Бог“ (Мат. 16:16) – Самия Бог. На този Петър сиреч Сам Бог се навежда да мие нозете. Навежда се, както е прието да правят прислужниците за най-високопоставените гости в дома, навежда се, та по най-изразителен начин да почете и възвиси. Навежда се – и Петър буквално изгаря от срам и смущение. Тъкмо в мига, в който Господ му прислужва, в който го умива, той се усеща безкрайно нечист. „Няма да умиеш нозете ми вовек“ (Иоан. 13:8) – извиква Петър.
Защо е така?
Защото в този миг не нещо друго, а мирското самомнение на човека е съкрушено и изпепелено от „пояждащия огън“ на Божието… смирение.
И аз мисля, че в лицето на Петър и учениците хората никога не са усещали Бога по-високо, по-невместимо, по-непостижимо високо над себе си, отколкото в този миг, в който Сам Той ги поставя… по-високо от Себе Си. Защото невероятното място, което Бог им е отредил тази вечер – именно то съкрушаващо им разкрива истинското им място пред Него. Възвисяването им от Господа ги съкрушава – в съкрушението си те се намират на невероятна висота.
В лицето на учениците, събрани нея нощ в Иерусалимската горница, следователно светът е изумен и съкрушен от жеста на Господа, защото от същия този жест той е въздигнат. Всъщност едва ли има друго явление на Бога, в което светът да е почувствал по-непосредствено и с по-болезнена сила безкрайната си дистанция от светостта, отколкото в този акт на Божественото самопринизяване.
Трябва наистина съвсем живо, съвсем непосредствено да си представим цялата изумителност на това Божествено утвърждаване на живота, на това Божествено „да“ на тъмния, на тварния, на „галилейския“ свят. Трябва да се помъчим да се поставим на мястото на ап. Петър и учениците, за да усетим със сърцето си как самопринизяването на Господа е пределно съкрушаващо. То – невъзможно благото утвърждаване на тварта, е същевременно окончателното обезоръжаване на тварта. Да, нека се поставим на мястото на Петър – на този първенец на Църквата, на която и ние – наравно с него – сме членове. Нали, повтарям го, Петър първи измежду нас е узнал кой е Христос – нали той е прозрял, че Христос не е нито обикновен учител, нито обикновен праведник, нито дори пророк. Той е Синът на Живия Бог, Богът. Петър следователно няма как да не е почувствал кой е той пред Христа – да не се е почувствал безкрайно нечист, безкрайно малък пред Светия. „Иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек” (Лук. 5:8), извикал е той по-рано. И ето, знаейки всичко това – знаейки го първи сред нас, – с цялата му непосредственост, лице в лице, той вижда как същият този Христос, Синът на Живия Бог, коленичи пред него, за да умие нозете му – коленичи, повтарям, като прислужник, като роб пред господаря на сърцето Си. Той – Царят, Царят на царете прави Себе Си роб, роб на Своите раби, „раб на рабите Божии“ и с това красноречиво засвидетелства робите Си… като царе. Какво съкрушаващо, какво изпепеляващо възвисяване е това!
Христос утвърждава нашия тъмен, „галилейски“ свят – утвърждава го на една невъзможна за него висота, но с това Той вече възвисява не просто „тъмния“ свят, просто „галилейския“ свят, просто света. Защото чрез Божественото му възвисяване Той го е съкрушил, Той го е победил, Той го е пре-обърнал от отрицанието му. Да – казва Господ на света, – умивам нозете ти, възвисявам те, неизмеримо високо те възвисявам – над Самия Себе Си. И тъкмо от това „да“ светът се потриса и преобръща, пада в нозете на Своя Бог и Спасител и вече не е, не е същият оня свят, който бе преди това – не е свят на „слуги“, а свят на „приятели“. Защото – припомням – „Не ви наричам вече слуги – казва Господ на учениците Си в същата тази вечер – … а ви нарекох приятели“ (Иоан. 15:15).
Другият невероятен парадокс, който би следвало да осъзнаем, зрейки на Разпети петък изнасяния олтарен кръст, е, че християнството е единствената религия, в която Бог – Самият Бог се съзерцава като разпънат на Кръст. А това означава, че християнството е същевременно единствената религия, която, съзерцавайки Бога, съзерцава в Неговото Лице и архигреха на човека; съзерцава потресаващата истина, че човекът е… Бого-убиец.
Същевременно обаче, съзерцавайки така Бога на Кръста, човекът вижда и още нещо: вижда, че Бог е понесъл от него дори това; вижда, че Той го понася – че стои на Кръста – не изпепелява човека, не го унищожава; остава на този Кръст, понася (дори) Бого-убийството.
Защо го прави? Защо не унищожава човека? Защо не го хвърля в съда на Бого-оставлението?
Защото той – и това също е истината за човека, виждана на Кръста на Бога – е Неговият син. А синът остава син дори когато е станал престъпник – дори когато е станал отцеубиец, остава син на баща си. И Бог, като този негов Баща, изпитва на Кръста Си страданието не тъкмо от това, че е разпънат от човека, а от това, че поради престъплението му не може, не може да го има като Свой син, че синът Му не Му дава да го има. Но ето защо Бог продължава да стои на Кръста Си и – нека да го усетим в петък – от Кръста да зове човека: „Обърни се, обърни се и виж къде си приковал баща си, виж какво си сторил! Понеже, ако видиш тази истина за себе си и възридаеш, тутакси ще влезеш отново в своето синовство! Аз неслучайно – казва Бог – стоя и понасям Кръста Си. Аз чакам да съзреш деянието си, да се обърнеш – за да те върна на теб самия. И не даже тъкмо да ти простя, защото Моята любов към теб нито за миг не се е прекратявала. Тя продължава и на Кръста, тя затова го търпи, този Кръст – но за да бъде тя усвоена от теб отново. Да, ти не тъкмо ще бъдеш простен (сякаш в някакъв миг дори си бил отвергван и необичан) – ти, казва Бог от Кръста, просто ще се завърнеш, ще влезеш отново в любовта на баща си, която сам си отхвърлил“.
„Спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в Царството Си“ – възкликнал разбойникът, поглеждайки от кръста, на който грехът му го бил приковал за смърт – поглеждайки от него към Кръста на Онзи, спрямо Когото той сам бил извършил всичко извършено. И чул оттам: още днес, още „днес ще бъдеш с Мене в рая“ (Лук. 23:43).
Ето защо в Него, в Бога – в Бога на християните, Бога на Кръста, ние не сме тъкмо „простени“ („развързани“ от истината за себе си, в което се съблазняват „атлетите“ на съвестта). В Него ние сме с без-пределна, не-прекратяваща се дори за миг любов обичани. Дори на Кръста Си, където от нас е прикован, Бог ни обича, както баща обича сина си, даже когато е станал престъпник.
Затова при осъвестяването (преобръщането) ни, към което сме постоянно призовавани, ние не тъкмо получаваме прошка, сякаш обръщането ни е условие за завръщането ни, а влизаме, просто отново влизаме там, където винаги сме и били – във вечната синовност, във вечно наличната любов, и покаянието ни е не условие за даването на тази любов (тепърва), а за усвояването ѝ отново.
Ние сме в Бога винаги, неизменно о-простени, защото сме просто Негови „синове“, а синът е „син“ – има тази „простота“, независимо от това дали е невинен или грешен.
