Начало Идеи Гледна точка Двата принципа
Гледна точка

Двата принципа

3065

Доминото е забавна настолна игра с плочки. Ефектът на доминото е причинно-следствена верига от събития, всяко от които е и причина за следващото. За разлика от ефекта на пеперудата, където една малка промяна може да доведе до големи разлики в по-късните състояния, ефектът на доминото е верижна реакция, при която едно събитие задейства серия от подобни. Всички от личен опит познаваме и прекия, и метафоричния вариант на този ефект.

Ефект на доминото или Теория за доминото е и термин в политологията, използван от президента на САЩ Дуайт Айзенхауер в една историческа пресконференция на 7 април 1954 г. и по-късно от Збигнев Бжежински. В речта си Айзенхауер казва: „Имате по-широки съображения, които биха могли да следват принципа на „падащото домино“. Имате подредени няколко плочки домино, бутаме първата и това, което ще се случи с последната, е, че със сигурност ще падне много бързо. По същия начин бихме могли да видим как начало на един разпад много бързо би могъл да добие много по-дълбоки влияния“. Опасенията на американския президент се оправдават. Когато падне първата плочка, падането на следващите е неудържимо.

Причината е гравитацията. Може да се обясни и чрез ентропията в широкия смисъл на понятието, което се илюстрира със стъклена чаша, разбиваща се в бетонен под.

Всемирната гравитация е природно явление, в резултат на което всички обекти, притежаващи маса или енергия, се привличат. Тъй като политическите тела притежават и двете, те са подвластни на този всемирен закон. Когато бъде бутната първата плочка, ефектът на доминото е неизбежен, тъй като политическата гравитация е неумолима също като физическата. Както е казал мъдрият Теренций: Mali principii malus finis[1].

У нас ефектът на доминото особено изразено се наблюдава през последните четири години. Държавните институции една по една падат, повечето са с изтекли мандати, повечето работят проформа, повечето са безотговорни, безконтролни и неконтролируеми. Парламентите са краткотрайни, изпълнителната власт е нестабилна, всичко съществува като фасада, дори по-лошо – като декор. Цялостно е разрушена основната спойка на обществото – доверието. Крайният резултат е изгубването на перспектива – ако падането на първите плочки на доминото е предизвиквало еуфория, падането на последните наблюдаваме с безразличие. Едва след падането на последната настъпва отрезвяване.

Това, от което се е опасявал Айзенхауер в средата на миналия век, се е случило. Не е могло да бъде спряно нито с военна сила, нито с дипломация. Комунизмът се разпространява в почти всички далекоизточни страни, като най-зловещия си образ придобива при кървавата диктатура на червените кхмери в „Демократична Кампучия“, където напълно са унищожени институциите, инфраструктурата и интелигенцията.

Ефектът на доминото е песимистична конструкция. Когато се демонстрира с плочките за игра е забавно, но когато обхване цели държави и дори големи части от света е трагично. В нашия случай песимизмът се генерира от събитията в съседните Румъния, Молдова и Украйна.

Процесите, които се развиват у нас, ни поставят в ситуацията на безпомощни наблюдатели. Слушаме многобройните изявления на политиците, които звучат все по-неадекватно. С падането на всяка следваща плочка поведението им става все по-зашеметяващо ненормално. Думите, с които те изразяват загрижеността си, в действителност звучат гротескно. Ако те не съзнават това, е комично, ако го съзнават е трагично.

Не знаем дали всички плочки вече са паднали, или има още. Разпадът на едно ниво води до разпад на следващото ниво. При нас като че ли вече няма следващо ниво. Ние все очакваме спасители и с ентусиазъм се втурваме към тях, но забравяме, че всяка следваща катастрофа започва от поредния спасител. Сега като пореден спасител очакваме този, който лично с юмрука си започна събарянето на доминото.

Наистина ли е изгубена всяка перспектива? Надеждата, която умира последна – и тя ли е вече мъртва?

Изправянето на плочките не може да започне преди да е паднала последната. Ако се опитаме – сигурно ще бъдем смазани под тях.

След като падне и последната плочка, Теорията на доминото е приключена. След това на помощ идва Теорията на счупените прозорци. Тя също е добре позната. Показва ни как обществената среда оказва влияние върху личността и как чрез личността може да се въздейства на цялото общество. Създадена е от американските социолози Уилсън и Келинг през 1982 г, но е популяризирана през 90-те години от кмета на Ню Йорк Руди Джулиани и полицейския комисар Уилям Братън. Авторите привеждат пример, от който са формулирали названието ѝ: „Ако в една сграда е счупен един прозорец и никой не го ремонтира, то след определено време в тази сграда няма да остане нито един здрав прозорец“. Съществуват много реални снимки, които потвърждават теорията. Практическото ѝ приложение се състои в обратния процес. През 1994 г. кметът Джулиани предприема стратегия за предотвратяване на вандализма, като поправя счупените прозорци за кратко време, чрез което обръща тенденцията и в резултат е много по-малко вероятно вандалите да счупят повече прозорци. Почиства тротоарите всеки ден, като тенденцията е да не се натрупват отпадъци. По същия начин постъпва и с драскането на графити, просията, пътуването без билети и всякакви подобни явления. Постепенно настъпва цялостно обновление.

Изводът е прост – лошият пример заразява, но същото се случва и с добрия пример. Пейзажът комуникира с хората, но и хората комуникират с него. Счупеният прозорец излъчва послание, поправеният прозорец – също. Лошият пример влияе деструктивно, добрият пример въздейства съзидателно. Чрез тези закономерности можем да си обясним защо едни общества се развиват възходящо, а други западат.

Тази теория е приложима по целия свят, но дали е приложима и у нас, като се има предвид, че ние сме все наопаки? Като начало трябва да си отговорим на двата основни въпроса – кои са счупените прозорци в нашето общество, но и какво е счупено в самите нас.

Може би Руди Джулиани може да поправи нашите счупени прозорци, но най-вероятно той няма да дойде да стори това. По необходимост трябва да си помогнем сами, като си припомним нашата приказка за двамата братя, които викали неволята да им поправи счупената кола. Викали, викали… Трябва много викане!

Когато е паднала и последната плочка от доминото, от нея трябва да започне изправянето. Падането става лесно и бързо заради гравитацията, а изправянето изисква много усилия, пак заради гравитацията. А политическата гравитация е също толкова голяма сила, колкото физическата. Но няма кой да дойде да ни помогне, освен неволята. Omne principium difficile[2].

–––

[1] От лошо начало, лош край.
[2] Всяко начало е трудно.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора