Великите географски открития, както се знае, представляват част от Ренесанса, от края на Реконкистата и са начало на задморския имперски експанзионизъм. Изначално приносът на Испания и Португалия е най-голям, по-късно в откривателската надпревара се включват Англия и Русия. Континуитетът на явлението обхваща около три века (XV–XVIII). Откриването на нови земи и народи, на други континенти и океани кара изследвачите да погледнат и към забравени етнически групи в самата Европа. Такива са славяните, които са многоброен и обезправен народ в рамките на три империи – Австрийската, Османската и Руската. Най-напред към тях обръщат взор лидерите на немското Просвещение. Сред тях водещо място заема със своята самостоятелна, хуманна и критична позиция Йохан Готфрид фон Хердер (1744–1803), философ, писател, фолклорист и етнолог.
1. Хердер и интересът към славяните
Хердер смята, че многочислените славянските народи притежават няколко специфични особености. Разсеяни са на обширна територия, не са единен народ, имат интересен, богат и непознат фолклор и им предстои голямо политическо и културно бъдеще. Тук Хердер се различава радикално от философи като Хегел, които възприемат славяните като тор на историята, и донякъде предшества позитивните пророчества на Освалд Шпенглер. Славяните и техните народни творения заемат своето място в знаменитата фолклорна антология на Хердер Гласовете на народите в песни (1788–1789).
2. Сблъсъкът на империите и раждането на славистиката като политическа и колониална дисциплина
По същото това време протича пробуждане и възраждане на славяните както в Австрийската, така и в набиращата политическа и военна мощ Руска империя и в линеещата, но неумираща Османска империя. Със създаването на славистиката започва борба между Австрийската и Руската империя (иначе съюзници в антинаполеоновската коалиция) за покровителство на току-що поставените на картата славяни – макар наглед едната империя да се грижи за западните славяни, които и без друго са в нейните държавни граници, а другата – за южните, балканските славяни, намиращи се почти изцяло под османска власт. Така още със създаването си славистиката става политическа и дори колониална дисциплина, обслужваща не само имперските интереси, но и национално-освободителните движения. Това ще се отрази крайно отрицателно върху нейната научна добросъвестност, а в условията на почти постоянни териториални конфликти и верски раздори между вече свободните славянски страни липсата на обективност и нейните уродливи хомункулуси, манипулативността и присвояването на история (аналог на присвояването на територии), ще станат хронични.
3. Предтечи на великите преславски открития. Значението на първите отци на славистиката Йозеф Добровски и Силвестър Медведев
Заслугите на Й. Добровски за създаването и налагането на славистиката и кирилометодиевистиката като дисциплини в европейската научна парадигма са добре известни, вж. за тях в Портал Култура oт 16.02.2023 г. Тук обаче ще засегнем откриването и научното картографиране на една нов феномен – преславската литература и култура – като започнем от неговите предтечи.
Първите сведения за преславски съчинения дава Силвестър Медведев (1641–1691), теолог, поет, библиотекар. Той проектира първия руски университет и участва в богословските дискусии на страната на латинстващите. Причастен е към Стрелецкия бунт. По обвинения в ереси, заговор и държавна измяна е съден, затворен, инквизиран и обезглавен. Силвестър е отличен познавач на старите славянски ръкописи, смятан е за баща на славяноруската библиография. В своето съчинение Оглавление книгъ, кто их сложилъ, той пунктуално отбелязва редица преславски съчинения: Небеса, Шестоднев и За осемте части на речта на Йоан Екзарх, превода на Четири слова против арианите от Атанасий Александрийски, дело на ученика на Методий Константин Преславски, и Послеслова на черноризец Тудор Доксов към този превод, Азбучната молитва на същия Константин, сборника Златоструй, включващ 136 слова и съставен по повелението на княз Симеон. Съчинението е издадено едва през 1846 г. от В. Ундолски, но е било познато в ръкопис на някои слависти.
4. Московският кръжок на канцлера граф Николай Петрович Румянцев (1754–1826)
Граф Румянцев е виден държавник, канцлер (пръв министър) и дипломат, участвал в подписването на много и изгодни мирни договори. По подозрения в тайно съглашателство с французите губи доверието на императора и е предсрочно пенсиониран. Отдава се изцяло на меценатство, организира и финансира културно- исторически кръжок (просъществувал от 1811 до 1826 г.) за издирване и проучване на руската и славянската старина. Неслучайно на родовия му герб е изписан девизът Non solum armis (не само с оръжие). Главното в дейността му е усвояването и запазването на забравени и опустели исторически региони, ценности и периоди. Неговата богата колекция от исторически и литературни материали, от документи, ръкописи и старопечатни книги става основа на сбирката на московския Румянцевски музей, в съветско време назован Библиотека В. И. Ленин, а днес – Руска държавна библиотека (РГБ).
По това време сред аристократите в двете столици процъфтява меценатството, плод на патриотичния подем, настъпил след победата над Наполеон, на честолюбиво евристично съревнование, на мода и на желание с тази културно-благотворителна дейност да се спечели благоволението на императора. Откритията и откривателите играят първостепенна роля в този процес и показателно историкът Николай Карамзин е наречен от Пушкин Колумб на руската история. Откриват се нови и непознати земи, морета и проливи, но същевременно – нови и непознати църкви, манастири, икони, ръкописи, старопечатни книги, документи. В научно-изследваческата дружина на Румянцев влизат не само учени хуманитари, но и пътешественици като прочутия географ, мореплавател и околосветски пътешественик Иван Крузенщерн. За нас в случая е важна книгата на един от членовете на Кръжока – Константин Фьодорович Калайдович, Йоан Екзарх Български, публикувана в Москва през 1824 г. благодарение на подкрепата на граф Румянцев. На практика монографията представлява истинско велико географско откритие на Преслав, на неговите книжовници, творби, преводи и сборници. Тя чертае контурите, първоначалната картография на една потънала, но по своему жива и неумолимо преоткривана и с огромно общославянско бъдеще цивилизация. Първостепенната роля като вдъхновители, участници и крепители в краткото, но ослепително излъчване принадлежи на цар Симеон и Йоан Екзарх. Островите в този малък културен архипелаг ще се увеличават непрекъснато, ще расте броят и на славистите и българистите, които ги изследват, на археолозите, които ще откопават от дъното на забравата потъналите дворци, църкви и крепости. И по-точно техните помръкнали, но горди основания – единственото, което е останало от тях в един царствен мегаполис, превземан повече от десет пъти. Въпреки своята многостранност монографията на Калайдович е принципно посветена на Йоан Екзарх. В резултат от продължителната си и напрегната работа в Московската синодална библиотека (от 1920 г. тя е част от мащабната сбирка от стари славянски ръкописи на Държавния исторически музей, която днес наброява повече от 20 000 ръкописа) и следвайки посочките на Силвестър Медведев, Калайдович намира тук в пълнота основните съчинения на Екзарх. А това са преводът на Богословието (Небеса) на знаменития отец на Църквата Йоан Дамаскин, от чиито 100 глави преславският книжовник превежда 48, и Шестоднев, преводно-компилативен труд, основан най-вече върху Шестоднева на друг патристичен колос, св. Василий Велики. С това Калайдович провижда и спецификата на Преславския литературен кръг, подчертания интерес към патристиката, към преводи на съчиненията на отците на Църквата. Преслав е първият център на славянската патристика. С Небеса е сложено началото на православната славянска догматика, с Шестоднев – на натурфилософията. Ученият публикува предговорите (пролозите) към тези съчинения на Екзарх – безценно свидетелство за стимулиращата роля на държавата в културния процес и за психологическата настройка и колебанията на книжовника, преди да се впусне в отговорното и рисковано начинание да преведе творения на една хилядолетна култура на нов и напълно лишен от терминологични традиции език. Но изказаните в предговорите мисли на Екзарх сочат неговите познания относно системата на християнското учение: ако първоучителите са превели Писанието, Кирил – Новия, а Методий – Стария Завет, Йоан Екзарх логично пристъпва към превода на втория главен компонент на това учение, Преданието, тоест съчиненията на отците на Църквата. При това започва с превода на догматическия труд Богословие на ненадминатия систематизатор на християнството св. Йоан Дамаскин. Калайдович печата откъси от посочените произведения, а изцяло публикува Слово за Възнесение и спорния като авторство труд За осемте части на речта (Граматиката). Но изследвачът публикува и други творби, дело на писатели и преводачи от Преслав, призвани да станат шедьоври на старата българска и славянска литературна класика: трактата За буквите на Черноризец Храбър, послесловите на Презвитер Григорий към неговия превод на старозаветното Осмокнижие и на Тудор Доксов към превода на Четири слова против арианите. Славистът сравнява превода на Небеса с по-късните руски преводи (славянските преводи на това съчинение са общо 14, 9 от тях са руски) и заключава, че въпреки дълбоката си древност, той е чист и ясен. Важен е и друг извод на автора: Екзарх предава цитатите от Библията в свой превод и не използва готови преводи, с каквито очевидно не е и разполагал. По-късно, през 1896 г., друг именит славист, чешкият езиковед Вацлав Вондрак, ще докаже, че въпреки преславската си специфика, лексиката на Екзарх е близка и до лексиката в най-старите глаголически паметници от X век: Зографското и Мариинското евангелие и Клоцовия сборник. С книгата на К. Калайдович прохождащата славистика се сдобива с комплексно изследване за Йоан Екзарх, каквото няма и днес, 200 години след нейното излизане. Издадени са критически изследвания, с привеждане на гръцките оригинали и с подробен коментар на основните трудове на Йоан Екзарх, направени са многобройни частни проучвания, особено на Шестоднева, но комплексно проучване на книжовното му наследство няма. Да не говорим, че книжовникът не е вписан нито в интелектуалната история, нито в историята на идеите на Симеонова България. Впрочем при днешното състояние на нашата теоретична медиевистика, подобна празнина изглежда напълно естествена. Други липси, от езиково-филологически и текстологически характер, бяха донякъде запълнени от участниците в проведения през септември 1979 г. във ВПИ – Шумен Международен симпозиум Йоан Екзарх Български, който събра почти целия старобългаристичен и палеославистичен елит и направи равносметка на постиженията и проблемите. Освен това книгата на Калайдович бе преведена на съвременен български език и издадена през 2021 г., 197 години след обнародването на оригинала.
5. Последователи и продължители на Калайдович през първата половина на XIX в.
След Добровски и Калайдович броят на славистите расте, но трябва първо да изтъкнем Александър Востоков, Павел Шафарик, Спиридон Палаузов. Интензивно се описват големите ръкописни сбирки в Москва и Санкт Петербург. Преславската книжнина намира подобаващо място в археографския епос на Александър Горски и Капитон Невоструев Описание русских и славянских рукописей Московской синодальной библиотеки, и особено в том II, отдел 2 (1859), където са описани подробно не само с извороведска, но и с езиковедско-богословска вещина основните преславски преводни и компилативни съчинения. Като цяло откритията имат чисто книжовен, а не материален характер, можем да говорим за предархеологически период на изследванията. Наблюдават се ламентации пред руините на средновековния Преслав и опити за художествено пресъздаване на неговата история в творения на Георги Раковски и Александър Велтман, на български природни феномени – от Владимир Тепляков в неговата Четвърта тракийска елегия и др. Истинското, научно-археологическо проучване на преславските старини започва в началото на XX в. благодарение на ентусиазма, идеализма и регионалната осведоменост на местния учител Юрдан Господинов (1872–1953), подкрепян от историци от ранга на Васил Златарски.
Александър Христофорович Востоков (1781–1864) е прибалтийски немец, поет и филолог с изключителни заслуги за руската граматика, стихознание, археография. Той издава през 1843 г. най-стария ръкописен паметник в източнославянската книжнина, кирилското Остромирово евангелие от 1056–1057 г. Близък е по идеи с граф Румянцев и след смъртта му, през 1842 г., прави образцово описание на неговата внушителна ръкописна сбирка.
Павел Йозеф Шафарик (1795–1861) е словашки и чешки славист, продължител на делото на Добровски, но вече с акцент върху южните славяни. Шафарик се опира и върху новооткрит ръкописен материал, най-вече върху публикуваните езиковедски и археографски трудове на Востоков и Ундолски. Между многото му славистични трудове (филологически, исторически, етнографски) за нас най-голям интерес представлява студията Разцвет на славянската литература в България (Rozkvět slovanské literatury v Bulharsku, 1848), преведена веднага на руски език от друг известен славист, Осип Максимович Бодянски. Преведена е и на сръбски от Янко Шафарик, а от този превод е осъществен и българският – на дякон Хрисант Йоанович от Калофер през 1849 г. Така тази магистрална студия бързо придобива общославянски характер и разпространение. Самият Шафарик е имал съзнанието за нейната монументалност и бъдеще и я започва с епиграф от латинския класик Овидий, Писма от Понта, IV, 8:49–50.
Tabida consumit ferrum lapidemque vetustas, Nullaque res majus tempore robur habet. Scripta ferunt annos (Всичко – стомана и камък, разяжда нашата старост, времето по-силно е от всемогъщия свят. Трае писмото години).[1]
В студията на Шафарик Кирило-Методиевото дело е представено като увод към славянското Просвещение, като едно не толкова строго и скептично продължение на книгата на Добровски Кирил и Методий – апостоли на славяните (1823). Същинската част е посветена на старобългарската литература от IX–X в., към която Добровски също се отнася подозрително, както и към автентичността на ЖК и ЖМ. Тя е видяна, както сочи и заглавието, като истински разцвет на старата славянска писменост. Но освен разцвет Шафарик въвежда в употреба и други два концепта, които векове наред ще станат определящи за преславския и изобщо за старобългарския културен възход: Векът на Симеон и Златен век. Шафарик е първият, който дава широка трактовка на понятието Златен век, като не го ограничава с времето на цар Симеон (893–927), а включва в него и епохата на цар Петър (927–969). И ако концептът Златен век е познат от стародавните митологически описания в античния литературен мир (Омир, Хезиод, Платон, Вергилий), то само след четири години, през 1852 г., концептът Векът на Симеон ще се появи в заглавието на етапната за славистиката книга Век болгарского царя Симеона, Векът на българския цар Симеон. Издадена е в Санкт Петербург, а неин автор е руският историк с габровски корени Спиридон Палаузов (1818–1872). Авторът поддържа плодотворни научни контакти с видни слависти като В. Григорович, О. Бодянски, И. Срезневски, както и с наши възрожденски дейци, участва в създаването на Априловската гимназия в Габрово. Книгата е композирана в два обособени дяла, в първия е изложена българската история преди царуването на Симеон. Във втория дял Сп. Палаузов разглежда собствено времето на Симеон и дава сведения за съчиненията на Йоан Екзарх, Константин Преславски, Климент Охридски, Презвитер Григорий, Черноризец Храбър. Обобщението на епохата като Век на Симеон е в духа на Павел Шафарик, но Палаузов следва не само него, а и други литературно-исторически образци: през 1832 г. славянофилът Степан Шевирьов защитава дисертация на тема Векът на Данте, а в основата на всички посочени трудове стои книгата на Волтер Векът на Луи XIV, Le Siècle de Luis XIV (1750). Ще добавим и един типологически паралел, характеризиращ доминиращия патос на епохата – в началото на следващата, 1853 г. излиза трудът на швейцарския изкуствовед и културолог Якоб Буркхард Времето на Константин Велики, Die Zeit des Costantins des Grossen. Концептът време в случая е еквивалентен на концепта век, както е при руския превод на книгата, Век Константина Великого. А концептът разцвет е синоним на Златен Симеонов век и е използван също, макар и значително по-късно, от акад. Емил Георгиев в неговата книга Разцветът на българската литература през IX–X век (1962). Но и Златен век напомни за себе си в монографията за цар Симеон на Иван Божилов (1983), същият историк предложи и две други понятия за тази епоха. Преславска цивилизация, което всъщност тръгва от една студия на Вера Иванова-Мавродинова и предизвика отпор у археолози като Рашо Рашев (главен аргумент – Преслав не е полис, град държава). И второто: Pax Simeonica като интенционален конструкт, породен от съществуващите вече плодове на историческата реалност и творческото въображение: Pax Romana, Pax Christiana, Pax Byzantina и Pax Nicephori (последният е резултат от мирен договор, сключен през 803 г. между императорите на Запада и Изтока Карл Велики и Никифор I).
След дълъг период на научно затишие преславската литература намери своите издатели и анализатори в лицето най-вече на немски и австрийски слависти и в поредицата Monumenta linguae slavicae dialecti veteris. Fontes et dissertationes. От нея са публикувани досега 60 тома, а редица чуждестранни слависти и българисти бяха удостоени у нас с високи държавни награди и академични степени. Сред тях трябва да се изтъкне особено Екхард Вайер (1939–2021), дългогодишен директор на Славистичния семинар във Фрайбург, почетен доктор на Шуменския университет, предприел и почти осъществил грандиозен, изглеждащ утопичен проект за издаване на старобългарски и изобщо на стари славянски паметници. Разбира се, в преславските изследвания участваха и други, български, руски, унгарски медиевисти. А през 1977 г. във Висшия педагогически институт в Шумен (днес Шуменски университет „Епископ Константин Преславски“) бе учреден Научен център Преславска книжовна школа. Центърът организира медиевистични конференции и от 1995 г. издава старобългаристичната серия Преславска книжовна школа, от която са излезли досега 22 тома. Самият университет носи името на изтъкнат преславски книжовник и църковен деец, който придоби широка популярност благодарение на смайващите химнографски открития на покойните вече Стефан Кожухаров и Георги Попов и на онези, които вървяха по дирите им. Но да се обяви Константин Преславски за светец, каквато ентусиастка идея се прокрадва тук и там, няма никакви канонични основания. Любопитно е да се отбележи, че предишните опити да бъде именуван Шуменският университет не сполучиха именно по религиозни съображения: Йоан Екзарх – заради титлата екзарх, Васил Друмев – заради трансформирането му в митрополит Климент. И така: от екзарх и митрополит – на епископ.
Великото откритие на Преслав, което прави преди два века Константин Калайдович с книгата си Йоан Екзарх Български, продължава, макар и с различни темпове, да се обогатява с нови ръкописни находки, издания.
[1] Превод Георги Батаклиев.
