Начало Идеи Гледна точка Два града (II)
Гледна точка

Два града (II)

6613


Малко по-иначе е с Балчик, въпреки че и тук, смятам, своето-и-чуждото играят важна роля. Градът е бил значително по-дълго в български ръце, макар че населението му е доста смесено; карашик, дето се вика – българи, гърци, турци, татари, гагаузи, цигани, арменци… По силата обаче на Букурещкия мир (28 юли/10 август 1913 г.) България отстъпва Южна Добруджа на Румъния[1], което за Царството ни е, разбира се, трагедия, но за Балчик сякаш изобщо не е. Изобщо не е, тъй като в града се влюбва румънската кралица Мария Александра Виктория Единбург (ако не от пръв поглед, то от втори, както отбелязва в книгата си „Балчик“ румънският професор по история Лучиан Боя). Родената на 29.Х.1875 г. внучка на английската кралица Виктория и на руския император Александър II, дъщеря на втория син на кралицата Алфред (Афи) – херцог на Сакс-Кобург-Гота и на Единбург, и на Мария Александровна Сакс-Кобург-Гота (Романова, втората и единствена достигнала зряла възраст дъщеря на руския император-освободител [на крепостните] Александър ІІ), се омъжва през 1893 г. за племенника на Карол I, краля на Румъния, Фердинанд. Бракът им не е щастлив – съпругът е шавлив, съпругата отвръща със същото. За Миси (така наричали малката Мария в семейството) първоначално кроели планове да бъде събрана с принца на Уелс, бъдещия крал на Великобритания Джордж V[2] – бащите били ОК, силният монархически глас във фамилията – този на кралица Виктория, също дал своята благословия, но майките се възпротивили решително: тази на момичето – защото не можела да понася нравите в английския кралски двор; тази на момчето – понеже ненавиждала германските корени на кандидат-младоженката (по бащина линия). Година след неуспешното сватосване Мария Единбургска е омъжена за Фердинанд, който се оказал слабоволево, малодушно момченце, пластилин в силните ръце на своя чичо Карол. Британската историчка Миранда Картър (съпруга на Джон Ланчестър, написал един от най-хубавите постмодерни романи, които съм чел, „Дългът към удоволствието“) разказва в своето изследване „Тримата императори“ за това пропаднало сгодяване: „Докато е базиран в Средиземно море, Джордж се влюбва в блестящата си дружелюбна братовчедка Миси, една от най-красивите и богати принцеси в Европа. Неговите родители предприемат опити за преговори, но са отхвърлени от майката на Миси. Изглежда Мария, която е нещастна в Англия, не може да понесе мисълта нейната дъщеря да попадне под властното влияние на кралица Виктория. Вместо това омъжва Миси за скучния (бъдещ) крал Фердинанд на Румъния“. Както излиза обаче, намесата на майката е мечешка услуга. Разочарована от неудачния си брак, дъщерята, станала вече съпруга, търси утеха в силни и властни мъже, купонджии като баща ѝ. Един от първите ѝ любовници е лейтенант Георге Кантакузин, потомък на влиятелната фанариотска фамилия Кантакузини (Кантакузино), чийто родоначалник е владетелят на Влашко Щербан Кантакузин – участник в състава на османските войски при обсадата на Виена (1683)[3]. Георге е представителен, самоуверен и макар не красавец, отличавал се с чувство за хумор. Прекрасен ездач. Влиятелните роднини се намесват, разбира се, за да прекратят скандалния роман, но връзката не остава без последствия: през 1897 г. принцесата спешно заминава в Кобург при майка си, където според слуховете ражда (следите на бебето се губят – или е мъртвородено, или веднага е дадено за осиновяване). Носели се клюки чак, че и втората дъщеря на монархическата особа Мариоара, на галено Миньон, също била от Кантакузин, не от Фердинанд. Съпругът обаче чинно признавал децата на жена си, независимо от подозренията. Нататък сърдечните афери на Миси не престанали – с великия руски княз Борис Владимирович, внук на Александър ІІ (тоест, ако изчислявам правилно, неин втори братовчед) и Походен атаман на казашките войски по време на Първата световна война; с Уолдорф Астор, собственик на знаменития в края на ХІХ и началото на ХХ век нюйоркски хотел „Уолдорф-Астор“; с Барбу Щърбя, министър-председател през 1927 г., за когото предполагат, че е баща на последното дете на Мария, принц Мирча, а някои даже шушукали, че и принцеса Илеана била негова дъщеря; с Джо Бойл, канадски златотърсач и авантюрист, крупен предприемач, помагач на болшевиките, съдействал на Румъния да сключи примирие с войските на Съветска Русия през 1918 г. в Бесарабия; с адютанта ѝ генерал Звиденек, „останал ѝ верен до последния момент“ (Лучиан Боя)… Бурният живот на принцесата (по-късно вече кралица) не ѝ попречил да се превърне в любимка на румънците, особено след като през Първата световна война тя всъщност се оказала силният и храбър човек, задал външнополитическата ориентация на кралството. Пресата – и национална, и международна, с възхита и преклонение я наричала „Принцесата-воин“. Нейната намеса е например решаваща страната да се присъедини към Антантата. И дори когато Букурещ бил превзет от армиите на Централните сили, а тя заедно с правителството трябвало да се оттегли в Яш, старата столица на Румъния, дори тогава войнственият плам не я напуска, смелостта ѝ не се изчерпва. След края на войната това ѝ поведение е възнаградено богато: Мария, Принцесата-воин, отива в Париж, когато се закучват преговорите за компенсации за страната след края на войната, и в резултат територията на кралството се увеличава с почти 60 %. Така на политическата карта на Европа се появява Велика Румъния. Придобити са земи предимно от Унгария, но и от Русия, а вече завоюваните Южна Добруджа, Трансилвания, Бесарабия, Буковина, част от Банат и част от Кришана (Северозападна Румъния, на унгарски Бихор), и от Марамуреш (Югоизточното Закарпатие, на украински Мараморщина) Мария съхранява за кралството си. Благодарение на нея Велика Румъния става факт, населението на страната след разширението наброява вече над 10 млн. човека. Великата княгиня Мария Павловна, внучка на император Александър ІІ (нейният брат Дмитрий участва в убийството на Григорий Распутин), намерила за кратко убежище в Румъния след Октомврийската революция, коментира действията на своята властваща посестрима с неподправен респект: „Благодарение на своя чар, красота и остроумие, Мария успя да получи всичко, което искаше“.

Не всичко обаче, не всичко. През 30-те години тя преживява сътресения, свързани със сина ѝ Карол, престолонаследника, който първоначално се отказва от властта, за да забегне с любовницата си Елена Лупеску (наричана „червенокосата еврейка“, тъй като е дъщеря на аптекар-евреин), но след това се връща и си отвоюва трона от своя невръстен син Михай. Отношенията между майка и син се обтягат, има чак кратък миг, в който той ѝ забранява да стъпи на румънска земя, и някъде май тогава Мария Единбургска решава да избере тишината на Балчик пред врявата на дворцовите интриги, където да си построи истинско райско кътче. 

Кралицата стъпва за пръв път в градчето на 3.VІІІ.1915 г. „в четири и половина следобед“, както посочва Лучиан Боя. Забелязва, разбира се, красотата му, но някак рутинно, отгоре-отгоре – повече като владетелка, отколкото като поклонничка. Пише: „Балчик е живописно градче, което все едно ще се прекатури във вълните“. Но при второто ѝ идване, почти десетилетие след първото (9.Х.1924), булото пада. Поканена е с големи надежди от художника Александру Сатмари и съпругата му Ортанса, които вече са си построили къща на Сребърния бряг (така нарича заради белите му варовикови скали района около града румънският учен геолог Георге Мунтяну-Мургоч). Семейната двойка описва Балчик като истински „зелен оазис“. И да, пристигнала, кралицата определено е изненадана. Приятно изненадана. Тя много е пътешествала из Европа, Италия е сред любимите ѝ дестинации и е била убедена, че единствено там, в bella Italia, могат да се намерят такива фантастични места: „Цял живот съм си мечтала за такова място, и съм си мислела, че мога да го намеря само в Италия, а ето ти го тук, в Балчик”. Мястото, което си харесва за Двореца обаче, не е нейно, а на богатия букурещки търговец и банкер Жан Крисовелони[4]. Спазарява се с него да ѝ го продаде. На владетелка не се отказва: строителните работи започват в средата на 20-те години на миналия век и продължават с различни темпове, пристройки и доусъвършенствания повече от десетилетие. На 17.ІХ.1926 г. дворецът е практически завършен и кралицата се мести там: „Къщата е готова, а „терасите са се превърнали в привлекателни и необикновени крепости, които се качват по хълма високо, все по-високо, докато стигнат до мястото на граничарите. Малки каменни стълбища водят от едно към друго, понякога в нещо като малки тунели и навред виждаш тераси и малки градинки на различни нива“, описва мястото тя. Нарича го по турски „Тихото гнездо“[5] („Тенха юва“). Вероятно с почит към неговия строител – румънския архитект от турски произход Емил Гунеш (Emil Guneş), виден представител на румънския модернизъм.  

Чечилия Куцеску-Щорк, „Тераса в Балчик“

За турското име на комплекса може да е „виновна“ и нейната съседката Шефика – „очарователна възрастна туркиня с черен кафтан, бяла забрадка на главата и панталони“, която се отнасяла към кралицата като към равностойна ѝ комшийка, не като към царстваща особа. Лучиан Боя допълва:

Старата туркиня на име Шефика често попада в записките на кралицата. Посрещала я, когато отивала в Балчик, и я посещавала – понякога неочаквано, без никакъв протокол, като съседка, на която чукаш на вратата, носела ѝ цветя, плодове, пресни яйца… Разбирали се чудесно, не с думи – Шефика знаела само турски, език, който кралицата не говорела – а с поглед и жестове (това е то отличното разбирателство, отвъд думите!)

Самуел Мюнцер, „Минаре в Балчик“

Самият комплекс е разносъставен, напълно в съответствие с ширещите се хорски мълви за вярата на Мария (според тях в края на живота тя приела бахаизма). Бахаите са последователи на мирза Хюсеин-Али-и-Нури, персиец от Техеран, наричан Бахаулла (в превод „Слава на Господа“, 1817–1892). За бахаите той е последното превъплъщение на Бога, преди него такива били Авраам, Мойсей, Буда, Кришна, Заратрустра, Иисус Христос, Мохамед и Баб[6]. Според Бахаулла съществува само една религия – „неизменната вяра Божия, вечна в миналото, вечна в бъдещето“. Бахаите провъзгласяват своеобразно триединство – единство на Бога, единство на религията, единство на човечеството. Божията истина се разкрива постепенно на хората чрез Божиите пратеници като за всеки вярващ Бахаулла се явявал във вид на пророк конкретно за неговата общност: на индийците като Кришна, на будистите като Буда, на християните като Иисус, на мюсюлманите като Мохамед. Самият Бог е недостъпен, за Него знаем единствено чрез тези Негови човешки инкарнации. Животът на земята е само пред-живот, нещо като съществуването на зародиша в корема на майката; истинският живот на душата започва след смъртта на тялото. Символ на бахаизма е деветлъчната звезда, понеже думата  Baháʼ (слава, великолепие) има числова стойност 9. Затова Нимфеумът (Храмът на водата) в Балчик е осветяван от девет лъча светлина. В някаква степен целият комплекс е архитектурен манифест на бахайската вяра, еклектична и мистична. Затова не е странно, че в „Тихото гнездо“ срещаме Градина на Аллах, Гетсиманска градина, Градина с кръстовидно водно огледало, Градина „Мави дълга“ („Синята вълна“)… Цялата площ на Двореца е осеяна с кръстове с надписи на черковнославянски, донесени от Молдова; параклисът „Стела Марис“ („Морска звезда“) пък е точно копие на черквица от ХV век в селцето Йени Искеле (Yeni Iskele) или Трикомо (Trikomo), разположено в северната част на Кипър, на 20 км от Фамагуста (същата онази Фамагуста от стихотворението на Вапцаров: „Ти помниш ли морето и машините и трюмовете, пълни с лепкав мрак? И онзи див копнеж по Филипините, по едрите звезди над Фамагуста?“). Мраморният трон, на който кралицата обичала да седи и да гледа морето, ѝ бил доставен от Флоренция, колонадите са в мавритански стил, а в двора всеки посетител може да види как съжителстват езически барелефи с чалмообразни каменни надгробни изваяния с наредени покрай тях огромни глинени делви от Мароко. А на върха на джамията вместо обичайния полумесец е поставена еолова арфа, издаваща почти небесни звуци при най-малкия полъх на вятъра. Изобщо прекрасно място, неслучайно кралицата пише в завещанието си, че когато умре, иска сърцето ѝ да бъде погребано там, в Балчик, в параклиса „Стела Марис“. Изпълняват заръката ѝ, но когато през 1940 г. по силата на Крайовската спогодба Южна Добруджа е върната на България, преместват сърцето ѝ в замъка Бран. През 1968 г. комунистите оскверняват реликвата, отваряйки сребърното ковчеже, но по-късно се сапикясват и през 1971 г. вземат решение да бъде преместено в Националния исторически музей в Букурещ. Там е сърцето ѝ и до днес.

Николае Тоница, „Уличен ъгъл в Балчик“

Балчик следователно – не само с „Тихото гнездо“ на кралица Мария, но и с дейността на други румънски интелектуалци и водещи обществени фигури (като художника Александру Сатмари[7], да речем) е идилично място, където те откриват онази своя естетическа Аркадия, в която да се отдадат на умствени и артистични занимания. В цитираната вече неведнъж книга „Балчик, малкият рай на Велика Румъния“, преведена на български от Стилиян Деянов (2014), проф. Лучиян Боя констатира: „Това, което се случва, е поразително. Тези „морско-ориенталски“ теми, които отсъстват толкова време в автохтонното изкуство и след това свенливо се прокрадват преди Балканските войни, изведнъж се разпространяват изключително много след 1913–1914 г. Изведнъж стават предпочитана тема и дават силен отпечатък върху цялата румънска живопис. Това е първото последствие от присъединяването на Южна Добруджа – кой ли е можел да го предвиди? – почти една художествена революция“. Тази „революция“ продължава и след Първата световна, Лучиан Боя описва така дейността на един влюбен в Сребърния бряг румънски интелектуалец:

Междувременно след Свободния университет и след кметството Октавиан Мошеску си намира друго поприще, започвайки да работи в пресгрупата „Адевърул-Диминяца“ като директор на ново списание – „Лумя Туристика“ (Lumea turistică – Светът на туризма). Първият брой излиза от печат през август 1934 г. и е посветен на две теми близнаци: Балчик и Морето. Уводната статия е на кралица Мария, следвана от друга, написана от принцеса Илеана. Има, естествено, снимки от Балчик (който по този начин е рекламиран като туристическа дестинация номер едно), включително премиерно представяне на вилите, проектирани от Хенриета Делавранча-Жибори.

Бившето българско морско градче, изостаналият ориенталски Балчик, благодарение на Мария Единбургска, на Александру Сатмари, на армията от художници и артисти, както и на архитектката Хенриета Делавранча-Жибори[8], се превръща за румънския елит в онова, което става Созопол за българския, след като Александър Мутафов се премества да живее там[9] – място за купон, за артистично общуване и за изкуство. Изкуствоведката от Констанца Дойна Пауляну потвърждава извода: „Нашите художници между двете световни войни дойдоха в Балчик (тогава най-южната точка на румънската граница) и със страст, любов и увлечение рисуваха този уникален град. Те изпитваха възбуждащ интерес към оригиналния релеф, морето, варовиковите скали, към своеобразната светлина, превърнала се в индивидуалност за всяка картина“. Балчик остава трайно в легендарната номенклатура на румънските художници, рисуват го мнозина, особено до средата на ХХ век: Константин Артакино (1870–1954), Иполит Стръмбулеску (1871–1934), Теодор Палади (1871–1956), Георге Петрашку (1872–1949), Щефан Попеску (1872–1948), Кимон Логи (1873–1952), Чечелиа Куцеску-Щорк (1879–1973), Александру Сатмари (1880–1962), Жан Александър Стериади (1880–1956), Ари Мурну (1881–1971), Йосиф Исер (1881–1958), Мариус Бунеску (1881–1971), Йон Теодореску-Сион (1882–1939), Николае Дараску (1883–1959), Василе Попеску (1884–1944), Еустациу Стоенеску (1884–1957), Самуел Мюцнер (1884–1959), Марин Хараламби Джорджеску (1886–1933), Николае Тоница (1886–1940), Щефан Димитреску (1886–1933), Думитру Гиаца (1888–1972), Петре Йоргулеску-Йор (1890–1939), Родика Маниу (1890–1958), Анри Катарджи (1894–1976), Лучиан Григореску (1894–1965), Нуци Аконц (1894–1957), Лучия Деметриаде Балаческу (1895–1979), Север Бурада (1896–1963), Маргарета Стериан (1879–1992), Дан Баженару (1900-1988), Микаела Елеутериаде (1900-1982), Магдалена Радулеску (1902–1983), Виктор Браунер (1903–1966), Паул Миракович (1906–1973), Меди Векслер Дину (1908–2016), Спиру Чинчиля (1921–1985), Елена Шервачиус (1932–2015), Корнелиу Василеску (1934), Думитру Икодин (1939), Емил Чиочою (1948), Михай Поткоава (1948), Щербана Дръгуеску (1943-2013), Павел Торони (1953), Аликсандрина Строе (1954), Михаил Гаврил (1961), Адам Сорин (1968)… Всички тези имена, особено родените по-рано, служат като доказателство за думите на проф. Боя, че: „Като великолепно място с безкраен митологически заряд Балчик успява да съсредоточи различни символи. Един от тях е морето. Морето в Балчик не било повече, отколкото в Констанца или Мангалия, но било екзотично, привидно отдалечено море, завоюван морски бряг, който би могъл да илюстрира началото на една румънска морска „експанзия“; тоест, допълваме професора, Балчик е „крайната точка“ на една „начална процесия“. И поради това, както Боя изчислява, в Балчик „през всеки летен сезон има по 150 художника“. Градът сиреч също е другост, която трябва да бъде присвоена и усвоена, както и Созопол е другост, която трябва да бъде присвоена и усвоена – и то не как да е, а именно художествено; неслучайно в по-късни времена, когато сътрудничеството и съвместната работа между български и румънски художници се отливат в регулярни интензивни срещи в изпълнение на повелята за дружба между „социалистическите народи“, нашите северни съседи рисуват Созопол също толкова усилено, колкото навремето Балчик. Макар че в съзнанието на българи и румънци има известни нюанси в разбирането за двата града: Созопол за българите е наистина другост, древна цивилизация, гръцко селище, в което те трябва да се наместят, вместят, поместят и то колкото по-органично, по-естествено и неподправено, толкова по-добре; за румънците Созопол е просто екстравагантно място, към което нямат кой знае какво отношение, а само по каприз и прищявка на българските си колеги идват и го рисуват. Туристи и пришълци, не местничари и завареници. Но Балчик, ех, Балчик!; Балчик е за тях съвсем друга история: първоначално екзотика, те си го присвояват с интензивни темпове благодарение на Двореца на кралица Мария (неслучайно завещава тя сърцето ѝ да намери вечен покой в параклиса „Стела Марис“), с многобройните вили на аристократи, политици, артисти, художници и богаташи, със сградите на забележителен архитект като Хенриета Делавранча-Жибури; но през 1940 г. по силата на Крайовската спогодба те губят Сребърния бряг и оттук насетне им остава само трепетната носталгия по това някога свое, а сега чуждо място[10]. За българите е инак: Балчик е наш дълго, но когато си го връщаме, откриваме съвсем ново градче, модернизирано и облагородено, и тази новост ни възхищава и привлича; българите рисуват Балчик не като вътрешното друго, което трябва да бъде усвоено – какъвто е случаят със Созопол, българите рисуват Балчик като някогашното свое, преобразувано от чужденци, но въпреки това оставащо си свое. Наше. Балчик е свое-чуждото, Созопол е вътре-чуждото. Но и двата града привличат тъкмо с елементите си на различност, на инаквост, на другост: българските художници рисуват най-всеотдайно Созопол и Балчик, защото усещат в тях в най-силна степен онова чувство на странност, на особеност, на извънрамковост, на екзотичност и очарователност, без които никое изкуство не би могло да се случи като достатъчно изкуство, като голямо изкуство…   

Йосиф Исер, „Балчишки търговец“

[1] Румънците наричат Южна Добруджа Кадрилитер (Cadriliater), което значи „фигура с четири стени“, но не точно квадрат, хеле пък черния на Малевич.
[2] Двамата, Миси и Джордж, се срещат за пръв път в Малта в началото на 90-те години на ХІХ век, когато корабът на престолонаследника, на който той служи, акостира на острова. А там е била резиденцията на неговия чичо Афи, бащата на Мария, командващ британския Средиземноморски флот. Семейството на принца се разтревожило от породилата се между двамата млади симпатия, тъй като било убедено, че в Малта цари истински разгул: „чичо Афи“ твърде много си падал по чашката и по забавленията. Джордж силно се увлякъл по Миси – жизнерадостна и красива девойка, десет години по-млада от него, дори я целунал. Но флиртът бил прекъснат: по ходатайство на родителите младежът получава от Адмиралтейството ново назначение – капитан на малка канонерка, патрулираща в Северния Атлантик покрай бреговете на Канада. Джордж, между другото, не обичал флота – морската болест, от която започвал да страда още щом стъпел на палубата, напълно го изтощавала, и за годините си, прекарани в морето, не хранел добра памет. Което е парадоксално, доколкото едно от големите противоречия между Англия и Прусия, довело до Първата световна война, е желанието на Вилхелм ІІ да създаде германски флот, който да е ако не по-голям, то поне равен на английския. Срещу което желание категорично и с ярост се възпротивил Джордж V – монархът, който не обичал морето… 
[3] Тази обсада завършва злощастно за османците – обединените християнски армии под предводителството на полския крал и велик херцог на Литва Ян Собиески на 12 септември 1683 г. разбиват 200-хилядните еничарски пълчища на великия везир Кара-Мустафа Мерзифонлу. Султан Мехмед ІV не му прощава погрома – везирът е удушен с копринено въже в Белград, три месеца след бягството му от Виена, на 25 декември. Християнската победа е знаменателна: след нея Османската империя не се оправя никога и бавно, но сигурно се превръща в „болния човек край Босфора“. Смъртта точно на Коледа на Мерзифонлу изглежда някак символна за християните – предзнаменование за отхвърлянето на османската заплаха срещу Централна Европа и Балканите.
[4] Внукът на Жан Крисовелони, носещ същото име, през 2015 г. откри в Букурещ една от най-големите книжарници в света, „Cărturești Carusel“ („Въртележка от светлина“). Наследникът на банкера води дълги съдебни битки, докато си възвърне собствеността и я превърне в артистично място, разположено на цели 6 етажа, пълно с книги, плочи, дискове и всякакви други културни изкушения. За различието в приоритетите на благородника и на работническо-селската власт говори фактът, че когато през 1945 г. сградата е национализирана, комунистите съоръжили там магазин. Да-а-а, много магазини имаше през социализма – и ЦУМ-ове, и ГУМ-ове, и хоремази, и смесени, всичките полупразни… Само Корекомите бяха пълни, ама не бяха за всички.  
[5] Проектът, твърдят туристическите брошури, бил възложен на двама италианци – архитектите Америго и Августино. Но според бившия директор на комплекса арх. Ивелина Радилова това не е вярно, историята на градежа е съвсем различна: италианците Америго и Августино изобщо не били архитекти: първият бил по професия строител, вторият – каменоделец, които просто имали за задача да надзирават работата. Истинският архитект на двореца, според арх. Радилова, била Мария. Тя описвала мечтаното здание на художника Александру Сатмари, той го скицирал, след което предавал рисунката на Емил Гунеш. Към строежа били прикрепени войници, дислоцирани в района, под командата на полковник Сион. Всъщност простите солдати опъвали жили за: „Дай тухли, дай вар…!“ Върховният контрол всичко да бъде сторено според желанията на кралицата осъществявал личният ѝ секретар Гаетан Дениз, който заради честите неразбории гледал като „разярен булдог“. На 17.ІХ.1926 г. „Тенха юва“ е завършен, Гаетан Дениз е „на върха на щастието“. За благодарност Мария му дава почетното име „Свети Балчик“. Дворецът пък наричала „моят малък артистичен каприз“. Така че нека туроператорите малко се поразмърдат и да си поправят фалшивата информация…   
[6] Баб (Саид Али Мухаммад Ширази, 1819–1850) е предшественик на Бахаулла, създател на бабизма. Осенен през 1844 г., той приема прозвището Баб, тоест „врата, двер“. Обявява се за посланик на Бога и предвещател на Махди, последния от пророците. Това не се харесало на иранските улеми, както и на шаха – Баб е екзекутиран през 1850 г. заедно с повече от хиляда свои сподвижници. За бахаите Баб изпълнява аналогична роля, каквато изпълнява пророкът Йоан Кръстител за Спасителя Иисус Христос – предвестник.  
[7] Александру Сатмари е син на придворния фотограф на Карол І Карол поп де Сатмари (1912–1887). Бащата е плътно свързан с българската история: през 1868 г. в Букурещ прави знаменитата снимка на Апостола с венгерката, чизмите и сабята (тази венгерка, сиреч унгарска куртка, е реквизит от ателието на Де Сатмари). През 1872 г. прави нова снимка на Левски в цивилни дрехи – същата, която попада в ръцете на турските власти и по която той бива издирван. Карол поп де Сатмари е смятан за първия румънски фотограф, рожденият му ден (11 януари) е обявен за Ден на румънската фотография. Най-напред учи живопис в Рим и Виена, но романтично увлечение (към знатната дама Мария Вакареску, която обаче не го отрупвала с внимание за дълго) го довежда в Букурещ. Духът му е неуморен – пътешества, рисува, снима… Такъв е духът и на сина му: разказват, че първото си идване в Балчик Александру извършил с велосипед. През 1853–56 г., по време на Кримската война, бащата е на фронта и прави своите фотографии. Според някои той дори е първият военен фотограф в света. Придружава своя покровител Карол І и по време на Руско-турската война от 1877–78 г., снима и прави гравюри от обсадата на Плевен. Заедно с това изпълнява ролята на кореспондент на английския вестник „Лондонски новости”(London News) и на немския „Илюстрован вестник” (Illustrierte Zeitung). Плод на тази му дейност е албумът „Спомен от въстанието 1877–1878“ (Suvenir din Resbelul 1877–78).     
[8] Хенриета Делавранча-Жибури (1897–1987) е забележителна румънска архитектка, изповядваща принципите на школата „Баухаус“, която само за четири години построява едни от най-емблематичните за Балчик сгради: Бялата къща, вила „Избънда“ в Двореца, днешния Дом на филмовите дейци, бившия Детски комплекс… 24 са зданията, създадени от нея в Балчик, преброяват експертите, повечето от които, за съжаление, безвъзвратно изгубени. Тя изгражда и Двореца „Снагов“, на около 40 км от Букурещ на едноименното езеро, за принц Николай – четвъртото дете на Мария Единбургска и Фердинанд. Дворецът по-късно е конфискуван, защото Николай бива лишен от привилегиите си от крал Карол ІІ, след като се жени за разведената Йоана Думитреску-Долети. Владетелят изгонва брат си от Румъния. Николай първоначално се установява в Испания, а до живот – в Швейцария.
[9] Интересно съвпадение: двама художници с еднакви имена – Александру и Александър, превръщат Балчик и Созопол в места възвишени, обласкавани, артистично предпочитани. Дали тук няма някаква космическа закономерност; примерно, ако не можеш да завоюваш света като съименника си Александър Македонски, поне да намериш мястото, откъдето да съзерцаваш неговата необятност? А какъв по-добър израз на тази необятност от морето, от необозримата и привлекателна морска шир?
[10] Между другото, в годините на социализма в Румъния е забранено да се произнася името Балчик, замествали го с най-различни евфемизми: „живописното селище край морето“, „фантастичният добруджански град“, „на морето в бялата къща“, „градчето, покатерено на хълма“… А картините, в наименованията на които се среща Балчик, били преименувани на „Морски пейзаж“, „Изглед от морето“, „Залив“ и т.н. Както отбелязва проф. Боя: „В крайна сметка това не било никак трудно“. Не е, разбира се, никак трудно не е, за безпардонници като комунистите никоя безсъвестна и безвкусна постъпка не е трудна…  

Още по темата
Митко Новков, „Два града (I)“

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Бил е директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).

Свързани статии

Още от автора