Има две морски градчета на територията на България, които като че ли са рисувани повече от всички други – Созопол и Балчик. В съзнанието на българските художници Созопол (или Аполония) – този древен съперник на другата перла на българското южно Черноморие, Несебър (или Месемврия), е спечелил двубоя; надмогнал е над разположената на малко повече от 69 км друга гръцка колония. Гръцка, вярно, но в стара Елада противопоставянето между полисите е пословично, така че фактът, че и двете селища са гръцки не ги прави дружелюбни едно на друго. Напротив, създаденият от преселници от йонийски Милет град, наречен първоначално Антеа, а след като го посветили на слънчевия бог Аполон, станал Аполония, се е намирал в непрестанна люта схватка с основания от дорийска Мегара северен съсед Месамбрия[1]. Днешният Несебър е имал наистина нелеката съдба да бъде едно от малкото дорийски поселища всред изпъстреното с йонийски преселници крайбрежие на Евксински Понт. Аполония Понтика между другото е една от първите колонии на бреговете на Черно море (първа на югозападния му бряг), след което йонийците се разпръскват по цялата му акватория и територия. Точно 36 са новообразуваните йонийски полиси, сред тях селищата на дорийците се броят на пръсти – едва шест. Но пък какви: освен Месамбрия, това са небеизвестният Хераклион (Хераклея) и зареденият с бъдеща слава Бизантион – градът на Босфора, превърнал се в Константинопол, столицата на Византийската империя (в днешно време 16-милионен мегаполис). Още една прочута колония е Херсон (Херсонес) на Таврическия полуостров (Крим), на 3 км от Севастопол, създадена от друга мегарска/дорийска колония – споменатия вече Хераклион. Освен съперничещите си мегарски и милетски населени места по евксинските брегове срещаме само още едни колонисти – емигранти от Теос, град, разположен в държавата Лидия. Лидия е царството, управлявано от несметно богатия Крез, който – когато попитал Солон, произхождащия от Атина мъдрец, дали има човек, по-щастлив от него на земята, получил отговор, че е рано да се каже. Наистина било рано: макар в езика като идиом да е влязла фразата „богат като Крез“, всичките му съкровища са разпилени на пух и прах, след като във владенията му нахлува персийският цар Дарий II. Крез е осъден на смърт, но когато персиецът чул окаяното му напяване: „О, Солоне! О, Солоне!“, заинтригувал се и лидиецът му разказал историята: как се хвалел и пъчел пред мъдреца и как оня го предупреждавал да не избързва, тъй като имал още дни до смъртта си и не се знаело какво би могло да му се случи. С жалбата си Крез отървал смъртта – не искал да се покаже вероятно цар Дарий ІІ слабоинтелигентен, опонирайки с екзекуторски методи на мъдростта на Солона. Бежанците от Теос, Лидия, не искали да споделят робската участ на Крез, а избягали и създали две важни колонии: едната в Тракия, Абдера[2], където се родил и живял знаменитият философ-материалист Демокрит, когото Платон от дъното на безсмъртната си душа ненавиждал и даже настоявал съчиненията му да бъдат изгорени; другата теоска колония, разположена на Керченския пролив на Таманския полуостров, е Фанагория, столица на Кубратова Велика България[3]. Фанагория бил вторият по големина град от разположените на Евксински Понт, името си получил от своя основател Фанагор, един от предводителите на побягналите от персийските пълчища лидийци. Градът е сред ключовите в Боспорското царство на Митридат VI Евпатор – малоазийския пълководец, причинил толкова главоболия на римляните, когото чак Помпей Велики – и то с върхово напрежение на ресурсите и легионите, успял да победи.             

Де да знам, може би преданата обвързаност на българските художници със Созопол за сметка на Несебър да е следствие тъкмо от различния произход на двата града – строгата изчистеност на дорийската колона едва ли може да се мери с изящната чувственост на йонийската, да речем. Това, което следва, е, разбира се, чиста спекулация, но дали пък да рисуваш месамбрийското вероятно не е изисквало да го виждаш тъкмо в неговата суровост и неприязненост към човека, не в неговата уютност и гостоприемство?! Та нали, ако погледнем обективно, повечето от българските художници, изобразявали морето (и Созопол, разбира се), рисуват предимно (от) брега, не сред стихията, те не са Търнър, нито Айвазовски: „Но то (морето – б.м., М.Н.) най-често е фон на брега, където се случва сюжетът“, отбелязва Валерий Пощаров, преди да заяви, че за Христо Каварналиев, неговия живописен герой, това не било така. А брегът е уютност, не развилнели се вълни. Единственият български художник, който – бидейки и маринист, предпочита Несебър пред Созопол, е Юрдан Кювлиев (1877–1910)[4]. И се съгласявам, да, че „Кеят на Месемврия“ е картина определено брегова, тоест създадена повече по аполонийски маниер, отколкото да е чиста неподправена маринистика, ала има той два морски пейзажа, които са образци за/на морско изкуство. На единия виждаме в далечината Несебър – вдал се навътре в морето, а току пред нас е очарователното синьо на водата и едни деликатно обагрени в светлокафяво скали, леко зеленясали под въздействието на водораслите. Особено забележително е морето: светлосиня глъб, спокойна и умиротворена, с едва наблюдаеми вълнички по повърхността. На другото платно морето е по-буйно, разбива се ò брега от червено-кафяви скали, бялата пяна бушува и се вълнува. Юрдан Кювлиев, този виртуоз на светлината[5], ако не беше трагично изгубил живота си (удавя се край Несебър на 15 август 1910 г., докато се опитва да помогне на друг някакъв давещ се), вероятно щеше да стори така, че и Несебър (както Созопол) да се превърне в любима дестинация за българските художници. Имал е всички дадености да го стори: безспорни артистични таланти, организационни умения (нещо твърде рядко по нашите земи), обаятелна личност. Той например е човекът, сложил началото на градската галерия в Сливен, когато – след смъртта на Димитър Добрович (1816–1905), урежда изложба със завещаните от престарелия художник на земляците си 14 творби (в читалището „Зора“); в града под Сините камъка авторитетът на Юрдан Кювлиев е солиден и непререкаем – толстоист, винаги елегантно облечен, с бастун (или бастон, както са викали тогава) и пенсне, с мека шапка и изискана жилетка. По спомените на неговия квартирант Панайот Георгиев, цитирани от Борис Колев в монографията му за художника, водел редовен живот без месо, цигари и алкохол: „Мразеше и презираше лошите пороци. Той винаги ме учеше да бъда добър, честен, скромен и трудолюбив“. Високо културен – владеел фламандски[6], френски, немски и руски, притежавал огромна библиотека и е първият, подкарал собствен автомобил в Сливен. Бил е следователно богат човек, след като можел да си го позволи. Дори се „изхитрява“ да заформи първата катастрофа в града: не успял да вземе някакъв завой и за да не се бухне в някаква стара круша, изпречила се на пътя му, завива рязко и счупва витрината на местната сладкарница. Падал си е изглежда по техническите новости (в Антверпен най-напред се обучава в инженерно-строителна специалност, така искал баща му), защото сам си построил ателието по всичките закони на това как трябва да бъде уредено едно добро ателие. Най-важното – светлината да влиза от север, което и изпълнил. За таланта и реномето му красноречиво говори фактът, че посмъртно е приет в Дружеството на южнобългарските художници. Без съмнение, ако не беше печалният инцидент, със своите обаяние и качества Юрдан Кювлиев със сигурност би поставил Несебър редом със Созопол по важност върху българската художническа карта. Не, не ме разбирайте криво, че не е рисувана Месамбрия: Марио Жеков създава тъкмо „Месемврия“; Борис Денев и Дечко Узунов също са изпробвали четката си върху прелестите на някогашната дорийска колония; не така познатият като тях софийски художник Петър Тодоров (1894–1989) – и той, но значителна част от големите ни маринисти – Александър Мутафов, Георги Велчев, Христо Каварналиев хич не са го забелязвали. Особено характерно е това за Георги Велчев, който – изръшкал кажи-речи половината свят, откъде ли не завърнал се с рисунки, ескизи и платна, заобикаля Несебър сякаш нарочно. Едва ли е така, но че Созопол има приоритет в очите на българските художници пред древния си съперник Несебър – две мнения няма…

Но не е едноличен лидер Созопол, не е. Има си градът достоен конкурент в картините на нашите художници – град, който също идва от дълбините на вековете, град Балчик. Вярно, в отколешните епохи той е нямал ключовото значение, което имала Аполония за колонизирането на западния бряг на Черно море – Одесос (днешна Варна) е изпълнявал тази роля с много по-голям успех и – по-важното – със значително по-добро акваториално разположение за акостирането и отплаването на древните търговски флоти; но това не значи, че историята му е по-малко забележителна от тази на Аполония. Балчик е създаден също от милетци[7], първоначално градът приема името Круни (Krunoi), но след като морето (според легендата) изхвърля на брега статуя на бога на виното Дионисий, бива посветен нему – Дионисополис. Между другото, две чужди, вмъкнати в гръцкия пантеон божества, се оказват покровители на Дионисополис/Балчик, йонийската колония – Дионис е единият, другата е Кибела, която има светилище почти в центъра на града с множество запазени антични статуи. И двамата са с произход от Фригия, област в централна Мала Азия, и двамата с усилие утвърждават култа си сред елините, и двамата изискват екстатичност и оргиастичност от своите поклонници, и двамата са свързани по някакъв начин с плодородието и раждането – Кибела се слави още с името Великата майка, а символ на Дионис е фалосът, органът на необузданото природно изобилие. Ако се позовем на Ницше (пък и не само нему, старите гърци също са наясно с това разграничение) за Аполоновото и Дионисиевото начало в културата на древна Елада, то ще се окаже, че Аполония и Дионисополис са два града, противоположни един на друг по божествен характер[8]. Разбира се, в древността градовете не са съперници: Дионисополис се крие в сянката на близко разположения Одесос, Аполония пък си има грижи с Месамбрия и дори създава своя колония до дорийския град, Анхиало (Поморие), която да пречи на дорийците да търгуват с траките. Така че връзките между колониите, ако изобщо е имало такива, са спорадични и инцидентни: двата града са търгували предимно с тракийските племена, разположени в съседство. Балчик дори влиза по някое време в пределите на силното Одриско царство. Колкото до монетите, сечени в Дионисополис, няма сведения да са откривани в Аполония, нито пък такива от Аполония да са намирани в Дионисополис, поне засега. В хода на историческото развитие съдбата на двата града също се разминава: ако Балчик трайно влиза в пределите на българската държава[9], то Созопол – завоюван за първи път от хан Крум, периодично преминава ту в едни, ту в други ръце – български, византийски, че понякога и пиратски, докато през 1366 г. граф Амедей VI Савойски, Зеления граф[10], не го превзема и впоследствие окончателно предава на своя братовчед по майчина линия Йоан V Палеолог, император на Византия. Срещу тлъста сума, разбира се, да не си помислите, че ей-така безвъзмездно, от добро сърце, щото са роднини?! По силата на историческите обстоятелства пък (случайност; закономерност?) Созопол и Несебър, някогашните люти градове-съперници, се оказват две от последните значими византийски крепости, покорени от османците през 1453 г. – същата година, когато пада Константинопол.

Струва ми се, че точно този изконен, гръцки облик на Созопол е фундаментът, привлякъл към себе българските художници все едно са ято гларуси. Васил Митаков, министър на правосъдието в правителствата на Георги Кьосеиванов и Богдан Филов, убит от комунистите на 1 февруари 1945 г., когато са погубени мнозина от елита на нацията, в началото на кариерата си е съдия в Созопол и ето какво разказва:

Населението е много добро, макар че като гръцко беше твърде фанатично настроено към нас, българите. Те се смятаха за потомци на един по-благороден народ, с голямо минало, с голяма култура, а на нас гледаха като на селяни, като на орачи и овчари. Обличаха се не като нашите мъже и жени, винаги с по-добър вкус. Тон вземаха не от тук, а от Цариград, Атина, Волос и Пирея.             

И си представям как Александър Мутафов, този прекрасен български художник, е заобиколен от гръцките бараби[11], обръщащи се на своята високомерна „катаревуса“ на ти с морето, за разлика от българите, „настоящи или бивши чиновници“ (Васил Митаков), тепърва позасричващи морския език, как е рисувал града като онова чуждо, друго, различно сред своето, какъвто е бил той за нашите сухоземни чиновници. Тоест за него, както и за другите ни художници, да рисуваш Созопол, е все едно да рисуваш Другото, Различното; чуждото, станало свое. Свое, но не докрай – трябва да бъде още мъничко усвоено, трябва да бъде още повече присвоено. Всяка картина на Созопол е етап от този процес; превръщането на чуждия Созопол в нашия Созопол…

––––––––––––––––––––––––––––––––

[1] За произхода на първото название на Несебър – Месамбрия Понтика (Понтика, за да се различава от друг град със същото име на Егейско (Бяло) море, Месимбрия Зони, разположен близо до Александруполис (Дедеагач), съществуват няколко хипотези. Една от най-популярните е, че наименованието идва от тракийската дума за град „брия“ и името на предводителя на местното тракийско племе Мелс, Мелса = град на Мелса. Месамбрия е последната създадена гръцка колония на западното крайбрежие на Черно море и единствената дорийска (мегарска) там. Освен мегарци, в основаването ѝ участвали и жителите на други две по-ранни дорийски колонии – Бизантиум и Калхедон. Два са колонизаторските прилива, довели до вдигането на Месамбрия – през 519 и 493 г. пр.н.е. Тук и нататък ще използвам древното име Месамбрия, макар че по-популярно – включително сред художниците, рисували града, е името Месемврия. Но Месамбрия сякаш фонетично и аудиално е по-съответно по звучене на дорийския произход на града.
[2] Това не е първото основаване на Абдера: градът е построен около 656 г. пр.н.е. от преселници от йонийския град Клезомена, един от най-големите през архаичния период, предвождани от някой си Тимезий. Тракийските племена в околността обаче не били въодушевени под носа им да се извисява гръцки град и вследствие непрестанните им нападения успяват да го сринат. Споменът за него обаче се запазил и когато Лидия била покорена, жителите на Теос, който се намирал съвсем близо до Клезомена, възстановили някогашната колония някъде около 545 г. пр.н.е. Сред бежанците от Теос, между другото, бил и поетът Анакреон, благодарение на когото е създаден терминът „лирика“ (понеже изпълнението на стиховете му се съпровождало с изпълнение на лира). На български Анакреон е превеждан от Александър Балабанов, Георги Батаклиев, Богдан Богданов, Борислав Георгиев…      
[3] Според Веселин Игнатов обаче, фолклорист, историограф и културолог от Добрич, Фанагория няма нищо общо с Кубратова България. В „101 мита от българската история“ (2018) той пише: „Археологическите проучвания я установяват (българската градоустройствена традиция – б.м., М.Н.), изясняват редица нейни характеристики, респ. т.нар. „квадрово строителство (Димитров 1987, 225). Във Фанагория не са разкрити квадрови строежи и съоръжения от времето на хан Курт [Кубрат]“. И още: „Видимо българските територии не са по бреговете на морски басейни, от тях ги отделят земите на други общности. На това обръщат внимание изследователите Н. Я. Мерперт, А. П. Новосельцев, А. В. Гадло (Тортика 2006, 55). Уместно е да бъде повторен въпросът на проф. Василка Тъпкова-Заимова „къде е флотата на прабългарите, ако столицата им е на море“ (ТЗ 1992, 48)?“ (с. 13). Аргументите са внушителни, въпросите основателни, изводите като че ли логични: „Въпреки неподкрепено с никакъв довод, това твърдение (че Фанагория е столица на Кубратова България – б.м., М.Н.) се разпространява епидемично“ (с. 12). Погрешното мнение, твърди Веселин Игнатов, тръгнало от руския професор от Санк-Петербургския университет Керопе Патканов (1834–1889). Така че трябва да имаме едно на ум, когато говорим за първата българска столица, древната Фанагория, основана от бежанци от Теос, Лидия, на Керченския пролив на Таманския полуостров.  
[4] Ако не броим Марио Жеков, който, изглежда, рисува равноценно и в еднакви пропорции и двата града.
[5] Виждам картината му „Бащин дом“ и се сещам за „Карловския двор“ на Никола Танев в Старозагорската галерия; за платната на Юрдан Кювлиев „Рибар“ и „Момиче на слънце“ дори няма нужда дума да отварям – толкова те са илюминантни и пленерни.
[6] Фламандският усвоява при обучението си по инженерните дисциплини в Гент, а след това изобразително изкуство в Антверпен (или Анверс, както по френски маниер произнасяли името на белгийското пристанище) в Академията по изкуствата при проф. Жулиан де Вринт. Първи директор на Академията бил братът на Жулиан, след смъртта му през 1900 г. Албрехт го наследява. Учителят на Юрдан е от видна белгийска художническа фамилия, в която всички – и бащата Жан Бернар, и сестрата Клементин, и двамата братя са художници. Братята са привърженици на романтично-историческата школа с картини с исторически сюжети („Папа Павел III пред портрета на Мартин Лутер“ от Жулиан или „Филип I връчва ордена на Златното руно на сина си Карл“ от Албрехт), докато сестрата Клементин се отдавала предимно на рисуването на цветя, натюрморти сиреч.   
[7] Според Херодот някъде между 585–550 г. пр.Хр., в годините на управление на последния мидийски цар Астиаг. Мидия е завладяна от Персия в изпълнение, както разказва Херодот, на пророчески сън: сънувал Астиаг, че неговият внук Кир II, син от брака на дъщеря му Мандане със знатния персиец от рода на Ахеменидите Камбис, ще отнеме трона му. Затова заповядал на своя доверен велможа Харпаг да вземе детето от родителите и да го убие. Харпаг изпълнява заповедта наполовина: прибира младенеца, но не го убива, а поръчва на говедаря Митридат да го стори. Той обаче не извършва престъплението, а дава бебето на съкрушената си от скръб съпруга, родила мъртво дете. Митридат осиновява царския потомък, а с дрехите му облича своя мъртъв младенец и го предава на Харпаг за погребение. След около десетина години обаче измамата е разкрита и Астиаг, ще не ще, признава Кир за наследник. Но наказва жестоко Харпаг: убива 13-годишния му син и нарежда от него да се приготви ястие, което поднася на баща му (впрочем чест мотив в древногръцките митове). И след това му разкрива с какво го е нагостил. Харпаг затаява в сърцето си жажда за мъст и когато след няколко години е изпратен начело на мидийските войски да спрат Кир, заплашващ царството, преминава на негова страна. Изменник сиреч. Обединени, Харпаг и Кир разбиват Астиаг най-напред близо до първата столица на персийското Ахеменидско царство Пасаргад, а след това и до столицата на Мидия Екбатана. Версиите за сетнешната съдба на Астиаг са различни: първата гласи, че бил затворен в тъмница, където умира (това според „История“ на Херодот); втората – Кир си спомнил, че Астиаг все пак му е дядо и го назначил управител на Партия (това според книгата „Персика“ на книдеца Ктезий, личен лекар на Артаксеркс); третата – че първо бил заточен в Хиркания, Страната на вълците – област по югоизточните брегове на Каспийско море, но после бил отведен в пустинята и оставен там да умре от глад и жажда.  
[8] Макар че според мен Ницше малко е объркал антагонизмите, поставяйки Аполон срещу Дионисий; ако търсим олимпийското опако на бога на виното, това няма да е Аполон, също изпадащ (макар и само от време на време) в екстатичен бяс, а Атина Палада, родената от главата на Зевс богиня на мъдростта, която дори когато наказва, наказва промислено и с разум, без изстъпления.
[9] Едно от най-старите прабългарски укрепления се намира точно в Балчик, там е открит и прабългарски некропол с шест гроба от времето на хан Аспарух. През Второто българско царство градът носи името Круна, Карвуна и дълго време е център на областта Добруджа, докато боляринът Балик не премества столицата в Калиакра. Една от етимологическите хипотези за произхода на названието Балчик, между другото, е, че идва тъкмо от Балик – османците го нарекли на неговия бивш управител.  
[10] Казвали му го Зеления граф, понеже доспехите му били изцяло зелени. През Средновековието такива екстравагантности не са изненада (вж. книгата на Йохан Хьойзинха „Залезът на Средновековието“): най-големия син на Едуард III, крал на Англия, Едуард Черния принц, наричали така заради черния цвят на доспехите му. Двамата рицари живеят почти по едно и също време: Амедей е роден през 1334 г., умира в 1383 г., Едуард – съответно 1343 г. и 1376 г. Савойският граф превзема редица български градове на Черно море (Агатопол/Ахтопол, Скафида/Димчево, Аполония/Созопол, Месемврия/Несебър, Анхиало/Поморие – Анхиало дори разрушава до основи) в опит да принуди българския цар Иван Александър да освободи Йоан V Палеолог, пленен при завръщането му от дипломатическа мисия в Буда при унгарския крал Лайош I Велики. Там Йоан дирел помощ срещу османците. И въпреки че при обсадата на Одесос (Варна) Зеленият граф претърпява несполука – българските войскари устояли, цар Иван Александър все пак пуснал императора. През януари 1367 г. той пристига в Созопол, където зимувал флотът на Амедей. В българската литература животът на Зеления граф е описан в приключенския роман за юноши на варненския писател Йордан Тодоров, един от създателите на небезизвестното издателство „Георги Бакалов“ и дългогодишен директор на Варненския куклен театър. Романът носи прозвището на героя си – „Зеленият граф“ (1978).
[11] Бараба, тоест барба – барба Яни, барба Йоргос, барба Микос, барба Атанасиу, че и барба Александрос (Мутафов) може би…