„Когато снимам, се опитвам да уловя това, което аз самата не съм.
Това, което много бих искала да бъда.”
Лилиан Басман
Дори съвсем бърз поглед върху богатото творчество на Лилиан Басман и Пол Химел ще накара всяка жена да се съгласи веднага с цитираните думи. Защото онова, което ще види в техните фотографии, е едно нейно може би желано, но несбъдното и невъзможно женско аз. Само с няколко проблясъка на светкавицата ще се освети един свят на мъчително непостижима красота и стил, на уязвима изящност, но и сила – свят, който дори някога да го е имало, сега вече е само нечий спомен или нечия мечта.
Този спомен-мечта е във фокуса на ретроспективната изложба „Два живота за фотографията” в Кунстхаус във Виена, представяща творби на една от най-известните двойки в историята на фотографията и модата – Лилиан Басман (1917 – 2012) и нейният съпруг Пол Химел (1914 – 2009). Експозицията е създадена в сътрудничество с Haus der Photographie, Хамбург.
Лилиан и Пол са родени в приятелски семейства на украински интелектуалци, които в началото на ХХ век емигрират в САЩ. Срещат се за първи път, когато тя е едва на 6 години. Когато става на 15, а той на 18, родителите им се принуждават да им разрешат да живеят заедно, макар още да не са женени. Така се заплита тази жизнена и артистична осмоза, която продължава цели 77 години до смъртта на Химел през 2009 г.
Фотоизложбата във Виена е интимен разказ за тяхната съвместна работа, за личния им живот, романс, семейство, за трудностите, за успехите, но най-вече – за удивителното допълване между двама.
Лилиан Басман учи текстилен дизайн и работи като моден илюстратор преди да бъде забелязана от тогавашния влиятелен директор на Harper’s Bazaar Алексей Бродович, който я открива за фотографията. От края на 40-те до началото на 60-те години на ХХ век Басман създава голяма част от своите най-известни фотографии, които я нареждат до Ричард Ейвдън, Ървинг Пен и Сесил Бийтън. В продължение на десетилетия тя непрекъснато експериментира с камерата и налага свой стил, който трудно би могъл да бъде сбъркан.
„В един момент от живота си открих Ел Греко и тези красиви удължени форми се превърнаха в начина, по който виждам света около себе си…. Източените вратове, извъртането на главата в определена поза, движението на пръстите, на платовете – всичко това бе свързано с годините, когато рисувах… Често карах моделите, които ми позират, да ми покажат красотата си само чрез ръцете си – все едно тези ръце държат един необикновен, удивителен момент. Винаги ми е било интересно да наблюдавам най-простите и директни начини на изразяване, а ръцете правят точно това, те говорят точно по този начин.” – споделя по-късно Басман.
В нейните фотографии изящните женски фигури сякаш плуват в пространството с леко размитите си контури. Фонът нерядко е допълнително манипулиран и избелван ръчно, като всички ненужни детайли в него са отстранени. Общото впечатление и усещане е за една особена черно-бяла акварелност – подобно на йероглиф, излязъл изпод калиграфската четка на средновековен японски художник.
Образите във фотографиите на Басман представят овладяни и самоуверени в своята елегантност жени, които изглеждат недостижими за обикновеното работещо момиче и недостъпни за обикновения мъж. Дрехите са с релефна, почти скулптурна красота, ръкавиците са задължителни, деколтета – екстравагантни в своята геометрия, талиите – умопомрачително тънки. От време на време в кадър се появява мъж с мека шапка и цигара между пръстите, който без съмнение идва от Медисън авеню. Той така и не успява да излезе на преден план, а остава само като част от декора. По думите на Джина Белафанте (Ню Йорк Таймс, 16/7/2009) „силата на фотографиите на Басман е силата на жената, която няма да помръдне, за да се опита да ви впечатли.” Именно това усещане за провокативна самодостатъчност едновременно привлича и отблъсква зрителя, но в крайна сметка го кара да се върне отново към тези образи. Тяхната самоувереност визуализира блестящо идеята за независимата жена далеч преди втората вълна на феминизъм да залее западния свят в края на 60-те години. И може би точно този дух на свобода, а не изящните профили и красиви до неприличност шапки, прави тези фотографии така магнетични и днес.
Освен модната фотография изложбата представя и лични снимки на семейството. Част от тях запечатват интимни моменти на физическа и емоционална близост. Посетителят вижда Лилиан Басман през погледа на нейния съпруг на плажа, в леглото, бременна до саксиите с цветя, гола в очертанията на вратата, загърната в кожено палто и перли. Той самият присъства в много от нейните фотографии наред с децата и приятелите им. Размяната на ролите на модел и фотограф прилича на игра, която двамата играят през годините с неувяхващо удоволствие, любов и преданост. За тях няма табута и няма правила – има любопитство и желание непрекъснато да се търси и изпробва нещо ново.
В това отношение Пол Химел определено има добрия и лошия късмет да снима по начин, който далеч изпреварва времето си. Професионалната му кариера започва още в края на 40-те, но първото голямо признание идва с участието му в изложбата „Човешкият род” (The Family of Man), организирана през 1955 г. от директора на МОМА в Ню Йорк – известния фотограф, художник и куратор Едуард Щайхен. Макар че е професионален фотограф за Vogue и Harper’s Bazaar, Химел работи и върху свои артистични проекти. Както сам казва: „Аз не се интересувам от мода. Интересувам се от красота.”
За един дълъг период от време красивото за него се асоциира основно с движението на тялото, което той старателно изследва в поредици от фотографии, посветени на балета, цирка и бокса. Химел експериментира непрекъснато с контраста и със зърнестата структура на негативите и копията. Работите му пресъздават формите на човешкото тяло с минимализъм, характерен за американското визуалното изкуство десетилетие по-късно. В друга поредица от снимки, посветени на танца, движението се наслагва така, че създава илюзията за тела, които рисуват в пространството фигури от пара и дим.
Химел прави последната си професионална фотография през 1967 г., след което се връща към практиката си на психотерапевт и от 1969 г. се занимава единствено с това.
В средата на 90-те семейството отново е в прожектора на обществения интерес. Лилиан открива и обработва отново някои свои забравени негативи, а това я връща на работа във водещите модни списания. Тя вече е прехвърлила 80 години. Фотографиите на Пол Химел са представени в поредица от изложби и са високо ценени както от критиците, така и от публиката.
В една от последните витрини на ретроспективната изложба в Кунстхаус е изложена и камерата, с която семейството обича да работи – миниатюрна за времето си, дискретна Rolleiflex. Целта е всеки модел, който застава пред обектива, да забрави, че е на снимки, и да се държи непринудено. Лилиан Басман е убедена, че така на бял свят се появяват най-красивите фотографии. „В природата на жената е да бъде несъзнателно грациозна. Ръцете й, бедрата й, всичко в нея се движи плавно и меко. Независимо дали чисти с прахосмукачка, слага фиба в косата си или гледа през прозореца, всяко нейно движение е заредено с грация, която често остава незабелязана във всекидневието. Моята задача е да я покажа с камерата.”
Няма съмнение, че успява. Така както няма съмнение, че всяка жена си тръгва от изложбата с желанието да вдигне леко брадичка и да изпъне гръб. Защото усеща, че е научила нещо ново за себе си. Защото сред десетките фотографии е открила едно свое може би още несбъднато, но все пак възможно аз.
