0
3983

Два имейла

Напоследък получих два имейла. Ще ги цитирам и двата. Преди да прочетете първия, няколко предварителни думи.

Една от най-големите беди на нашето време е фактът, че не беше поставен знак на равенство между кафявата и червената чума, между Хитлер и Сталин. И първият имейл буди голяма тревога тъкмо в това отношение. На практика срещу руския народ и изобщо срещу народите от бившия Съветски съюз се водеха две войни – войната на Хитлер и войната на Сталин. И по кръвожадност историята като че ли дава превес на Сталин. Но като победител той успя да се отскубне от нейната присъда; от същата присъда, която застигна Хитлер. И така е и до днес.

Ето първият имейл:

Уважаеми г-н Енев, 

Накратко поводът за моята молба.
Имам двама внука – близнаци по на 13 години.
Напоследък забелязвам прехласването им по Ленин, Сталин, Путин. По СССР.
Единият е принтирал на бялата си тениска герба на СССР.
От разказите им разбирам, че в тази посока е
залитането на всичките им приятели от класа. Вчера им прочетох разказа ви Сърцето на Сталин.
Истината за времето, в което живя нашето поколение, не трябва да се подменя.
Не трябва да оставим да се героизират, уж невинно, образите  на Хитл
ер и Сталин,  да се подменя историята. Дължим го на тези след нас.
Оставам с уважение към Вас
и с благодарност за Калуня Каля”.

Дора Ангелова

Сега ще отпечатам наново този свой текст, „Сърцето на Сталин”.

Сърцето на Сталин

В този текст ще стане дума и за сърцето на Сталин. Но този текст е главно и преди всичко за пътя на книгите.

В колонката си от 22 януари тази година (2014 – бел. авторът), озаглавена „Паметникът на нашето време”, (публикувана в книгата „Малката домашна църква”), разказах за срещата си с един клошар до парка „Оборище”, който мъкнеше бебешка количка, пълна със стари книги. В текста си тогава не разказах обаче продължението – че клошарят спря с количката до бившата редакция на сп. „Родна реч” на „Мадрид” 62, сега офис на застрахователи, и подреди стоката си върху една бетонна издатина. (Той няма как да е знаел, че това е било редакцията на „Родна реч”. Но ето, тъкмо до нея, до бившата редакция на средношколското списание подреди той своите книги.) Аз спрях и се порових в тях. В крайна сметка си избрах две – „Когато Господ ходеше по земята” на Никола Радев и „Събеседници” на Сергей Залигин. Можех да купя обаче само едната, клошарят продаваше скъпо книгите. Избрах българската, на Кольо Радев. Бях пропуснал да я прочета навремето, макар да знаех шумната й слава и че има няколко издания. Все пак погледнах извинително към Сергей Залигин и му обещах при първа възможност да си купя и неговите „Събеседници”. Защото те не бяха кои да е, а бяха Андрей Платонов, Василий Шукшин, Виктор Астафиев, Валентин Распутин…

Слушайте нататък.

Прочетох книгата на Никола Радев на един дъх. Вътре писателят, възпитаник на Литературния институт „Максим Горки”, е пресовал книжовния си опит под голямо налягане, създал е четиво-батискаф, с което да слезеш до най-дълбокото на литературата.

Нещо повече. От книгата му научих, че като студент в Москва той е бил тъкмо в семинара по проза на Сергей Залигин, който заместил починалия титуляр Константин Паустовски. Обадих му се на бай Кольо да се видим (това ми е досега файдата от членството в Писателския съюз, тефтерчето с телефоните). Видяхме се. Той пристигна с две изненади – книгата на Сергей Залигин „На Иртиш”, (откъде ли знаеше, че съм се колебал между неговата книга и тази на Залигин?; а и аз, докато се колебаех, откъде ли знаех, че единият е бил учителят на другия?), повест за разкулачването, по която навремето снимат даже филм, в който главна роля играе не друг, а младият Василий Шукшин. Филмът, в скоби, има тъжна съдба. Лентата потъва безследно, явно по нареждане отвисоко и даже след промените от него не е намерено никакво копие.

Втората изненада, която извади от чантата си бай Кольо, беше историческият роман на Стоян Бойчев за кърджалийските времена „Отровно биле омайно” – четиво, което в моята вътрешна класация почти се доближи до „Цената на златото” на Генчо Стоев по неподражаемата си старинна поетичност и хиперточната, направо невъобразима възстановка на времето и живота отпреди два века.

А самият бай Кольо Радев беше третата изненада. В негово лице видях писател, който говори за другите, а не за себе си. Това се среща твърде рядко и заслужава адмирации.

Но да продължим. Днес, 5 март, е официалната дата на смъртта на Сталин.

Сосело, Сосо, Коба, Стопанина, Хазяина, Мустакатия, Бащицата, Върховния.

Йосиф Висарионович Сталин.

С рождено име Джугашвили. Или на грузински – Йосеб Бесарионис дзе Джугашвили.

Сянката на този човек прекрачи двайсетия век.

Той вкара законите на подземния свят в управлението на държава, разположена върху една шеста от земното кълбо. И го направи добре. Атестатът му е милионите отнети човешки животи.

Варлам Шаламов пише, че когато през кратката пролет планините от труповете на загиналите лагерници се размразели в Колима, започвало нещо като втори ледоход, на сушата. И това се повтаряло всяка пролет, пролет след пролет.

На един друг писател обаче бе дадено да повдигне пръв пред света страшната, подгизнала от кръв завеса на сталиновото управление – на Солженицин. Все пак Юрий Домбровски, в желанието си да е максимално справедлив, пише: „В лагерната проза Шаламов е пръв, аз съм втори, а Солженицин – трети.”

Най-вероятно Сталин е умрял няколко дни преди официално обявената дата. Получил е инсулт и е лежал вцепенен на пода в спалнята си във вилата в Кунцево, а котараците от Политбюро са притичвали от Кремъл и са гледали през ключалката дали още е жив. Никой не смеел да влезе в спалнята. Само Берия май дръзнал и в една от версиите дори го налагал по главата с пясъчна торба, за да усили ефекта от инсулта, без да оставя следи.

Лежал на пода, потънал в пикня и лайна. Нямало кой да му обърше с мокра кърпа лицето. Дали тогава пред взора му не са преминавали полковете от мъртъвци, един невъобразим, несвършващ парад. Дали тъкмо тогава не си е спомнил клетвите на майките и не е разбрал тъкмо тогава, че майчините клетви винаги застигат. Не за това ли той не смеел и своята майка да посети, вижда я май само един-единствен път, след като става върховен управник на страната.

В началото на своя „Реквием” Анна Ахматова пише:

В страшните години на ежовщината прекарах седемнадесет месеца на опашки пред затворите в Ленинград. Веднъж някой ме “позна”. Тогава жената зад мен, която, разбира се, никога не беше чувала името ми, се пробуди от присъщото на всички нас вцепенение и ме попита на ухото (там всички говорехме шепнешком):

– Можете ли да опишете това?

И аз казах:

– Мога.

Тогава нещо като усмивка се прокрадна по онова, което някога е било нейното лице.

И когато тук в България днес продължаваме да говорим за мутри, а и двете десетилетия на прехода минаха под техния знак, не трябва да забравяме, че това са издънките на една посткомунистическа действителност, чийто корени през същинската комунистическа действителност стигат право до каменното сърце на сталиновото управление.

Ленин забърка течността в колбата. Но Сталин приготви по лъжичка за всеки.

Отечествената война по чудодеен начин оздравява нравите в затиснатата под тежката чугунена сталинска плоча страна. Когато гледаш смъртта в очите, страхът изчезва. И Сталин бързо разбира това. Съветските военопленници в Германия отново стават военопленници, само че в Сибир. Но какво да прави с инвалидите? Те заливат гарите, пазарите, волнодумстват, пият. Те са стотици хиляди, милион.

Без ръце, без крака. Но гръмогласни. Само гласът им е останал.

Какво да прави ли? През 1948 г. за една нощ инвалидите изчезват. Няма ги. Край. Това е фасулска работа за НКВД, или както там се нарича тази организация по това време. Та те преместват за една нощ цели народи, безкраките и безногите няма как да ги стреснат.

Владимир Тендряков има една страшна повест за тези неприличащи на хора същества от гарите.

Докато управлява страната, Сталин, както казах, вижда само веднъж майка си до смъртта ѝ. Посещението е широко разгласено, направена е снимка, която е отпечатана във вестниците. Майката живее добре, тя е осигурена, в двора на къщата даже има малък параклис, където да се моли. Майката обаче е стиснала устата си и мълчи, това се вижда добре на снимката. Дали се е страхувала, че ако си отвори устата, ще го прокълне?

В книгата на Никола Радев прочетох една потресаваща история за Сталин. Която казва много за диктатора. За всички диктатори. И понеже клошарят с книгите може да го няма вече на булевард „Мадрид”, а и да го има, може да няма друга бройка от книгата, а и вие, в крайна сметка, може да нямате път оттам, сега ще я предложа на вашето внимание тъй, както я преписах ред по ред от книгата. Самият Никола Радев споделя, че историята му е разказана от друг писател, от известния ни драматург Кольо Георгиев:

„В годината, когато умира Сталин, Кольо Георгиев е бил последна година студент в Ленинград – следвал икономически науки. Предавам разказа му телеграфно.

… Последните дни на октомври 1941 г. Германците са пред Москва, обкръжават я. Тежки дни за Съветска Русия.

Полунощ. Сталин слуша радио. По радиото – старинна руска песен. Пее народната артистка на Съветския съюз Надежда Обухова, певица с рядък по красота и богатство на тембъра мецосопран.

След като е почукал няколко пъти и не получил отговор, в кабинета влиза Берия и замръзва: пред радиоапарата е застанал Сталин, а лицето му е обляно в сълзи. Песента свършва и той, хълцайки, се устремява към Берия: „Каква песен, а!?… Какво изпълнение, а!?… Не мога ли да имам плоча с тази песен и понякога да си я пускам, а!?”

За Берия желанието на Сталин е заповед. Но нито плоча има, нито магнетофонен запис. По време на войната цялата радиопрограма върви на живо.

Веднага, в два след полунощ е задействана операцията. Целият личен състав на завода за грамофонни плочи, от директора до чистачката, е дигнат от домовете и извозен с коли до предприятието. Докаран е и оркестърът на радиото. И певицата. В четири часа всички са по местата си.

Първата плоча – дефектна. Втората – също. Третата.

В шест часа сутринта Берия се появява в кабинета на Сталин и носи плочата – топла-топла…

Сталин отново слуша изпълнението на Надежда Обухова, отново същото емоционално въздействие – сълзите му текат, сълзи на очищението. След тях душата ти олеква и усещаш как силите ти се събуждат, готов си да действаш, да побеждаваш.

Развълнуваният Сталин сяда и написва благодарствено писмо. Лично. „Скъпа Надежда Андреевна!” След обръщението следват високите думи на благодарността: „…в този тежък за Русия час вашето прекрасно изпълнение вля в мене нови сили и упование, за да мога да взема важни решения…” И пр., и пр. Накрая Сталин й написва закодиран адрес, на който тя може да прати писмо и ако има някакви проблеми в личния и творческия живот, да смята, че са решени.

Надежда Обухова получава писмото. Само че нейната душа е вече изгорена. Трима души от най-близките й – баща, брат и съпруг – са арестувани от НКВД и разстреляни по късата процедура – без съд и присъди. И отговаря: „Убиецо! Бъди трижди проклет! Ако знаех, че ме слушаш, щях да си изтръгна езика от гърлото. Знам какво ще последва. Но отивайки към ешафода, на всяка крачка ще произнасям по едно проклятие към тебе. Поне едно от тях да те настигне!”

И Сталин получава писмото…

Надежда Обухова го надживява с осем години и умира на седемдесет и пет, без да падне косъм от главата й. Казват, че великият вожд на народите бил суеверен и изпитвал животински страх от религиозните клетви още в семинарията…”

Ето какъв беше пътят на една единствена книга от 22 януари до днес, 5 март, три след полунощ. Как всичко си дойде на мястото.

От нея разбрахме нещо много важно.

Наградата за диктаторите винаги е била една – наместо молитви те получават клетви. А клетвите, майчините клетви, са страшно нещо. И приживе. Но особено след смъртта.

Ако не вярвате в това, питайте сърцето на Сталин.

А за тези от вас, които имаха търпението да прочетат отново и да си припомнят публикуван вече текст, е вторият имейл. Той представлява кратък спомен за писателя Георги Божинов. Написан е от съсед на Георги Божинов в Благоевград, тогава, около промените, млад човек, на име Георги Якимов. Дължим това на Георги Божинов, защото, както многократно вече ставаше дума досега, той е първият писател в нашата литература, който посочи с пръст, макар и само на няколко странички, но какви странички!, страшната истина за сталинските лагери.

Спомен за Георги Божинов 

Георги Якимов 

Какво нещо е животът. Отиде си човекът, няма го вече и чак тогава го преоткрием. Случайно възкресен от един кашон със забравени книги, Георги Божинов изгря с пълната си мощ, благодарение на Деян Енев. С Деян се запознахме случайно чрез мой приятел. И той ме помоли да разкажа нещичко за моя съсед и близък познат Георги Божинов. Едва ли бих се определил като негов приятел. Той трудно създаваше нови приятелства. А разликата ни в годините беше доста голяма. Познавал се е добре с татко ми, били са близки в литературната група на Благоевград. Повод за запознанството ни беше името ми. Вече беше прехвърлил седемдесетте години, но все още беше на крак, в добра форма. По цял ден обикаляше баирите около града и привечер идваше в кварталната каравана. С тежки туристически обувки, в които пъхаше крачолите на клина, с обрулен от ветрове, дъжд и много слънце планинарски анорак и сигурно още повехта брезентова раница. Пълнеше я с чай, диви плодове, гъби. Имаше силни ръце и носеше обелена и излъскана, като полирана, здрава тояга. Така го помня от онова време. Лицето му беше като кован бакър, загоряло от слънцето, с дълбоки бръчки, по които са текли много пот, а сигурно и мъжки сълзи. Сваляше раницата от гърба си и сядаше сам на някоя масичка. Рядко влизаше в приказка с редовните посетители, да не говорим за непознати. По баирите май си общуваше на воля с овчари, козари, селски хора. Тук си седеше тихо, замислен за негови си работи пред чашка мастика, побеляла от водата, с която я разреждаше. През цялото време съм знаел, че е пишещ човек, но винаги го причислявах към дописниците на аграрно-селскостопански вестници на свободна практика. Така си бях втълпил. За работата му не говорехме, разказваше ми за билки, за плодни дръвчета, дивачки, за риболов. Някак си ми приличаше на Хемингуей – влюбен в природата, обичащ риболова, не си падаше по сбирки с литературни колеги, с които да ровичка някаква тема, идея или мисъл. Или вкупом с тях да се прехласва по някоя нова, но не толкова добра творба. По-скоро беше единак. Много близък беше с поета Валери Копралев. Не знам кой кого беше запалил по риболова, но двамата често ходеха с въдиците по реката и водоемите. Така тихо прекарваше част от времето си на масичка до караваната пред чашка, пълна с бяла мъгла, а мисълта му е прелитала някъде през времето, през баирите и горите на нашия край, който беше приел като свой. Никога не се оплакваше, не се впускаше в разкази за себе си. Не понасяше литературни и исторически грешки. А това беше времето в средата и края на деветдесетте години, всеки разбираше от политика и правеше анализи. Безцеремонно режеше всяка изречена глупост или измислица. Малко време прекарах с този вече възрастен, а както разбрах по-късно, и много препатил мъж. Не го опознах, както не опознах и татко си. Но той винаги мълчаливо изучаваше нас, провокираше ни с различни въпроси. Имаше свое мнение за много неща от живота, за историята, за хората и събитията. Но не налагаше нищо. Мъдър човек, който не успяхме да чуем, да разберем, забързани в младостта си, подгонени от интересното време на промените. Изчезна за доста време, не го бях срещал много отдавна. Чух, че си счупил крак и заминал за София. Повече не го видях. До момента, в който не излезе на бял свят от стария кашон книгата на живота му „Калуня-каля“. А трябваше да го прочетем много по-рано, за да го оценим приживе. Този мъдър мъж заслужаваше. Но той си отиде без да ни позволи да го опознаем, да надникнем в неговия свят, да го усетим. Получи признание, награди, почитатели, но след смъртта си.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статия„Аз като съм бил роб и синът ми ли трябва да бъде?”
Следваща статияКотарашки и дъждовните му кучета