Струва ми се, че ако се опитаме да погледнем към историята с, така да се каже, максимално широкоъгълен изследователски обектив, който ни позволява да включим „в кадър“ нейната цялостна панорама, ние ще забележим една фундаментална разлика между всички векове на по-стария свят и наченалото се примерно от 1492 г. (откриването на Америка и началото на глобализацията на европеизма) Ново време.
Не можем да не си дадем сметка (дори базирайки се върху най-общите си исторически познания), че в инак тъй привично разграничаваните от нас векове на Античността, Средновековието и Ренесанса съдържанието на индивидуалния и обществения човешки живот би могло по един и същ начин да бъде описано (през целия този период) за една продължителност от поне няколко десетки поколения. Каквато и отправна точка за гледането си към времето да вземем – вътре в границите на този Стар свят – съдържанието на човешкия живот може да бъде описано по идентичен начин, както за пет-шест поколения назад, така и за пет-шест поколения напред от тази отправна точка. Което означава, че през целия този период (независимо от подразделянето му от нас на „Античност“, „Средновековие“, „Ренесанс“) все още именно светът е онзи, който разполага върху себе си човешките общности; той е – тъй да се каже – субектът, даващ им живот, а не човекът, човешката общност има света като обект на своите жизнени активности.
Но ето защо – и това най-добре знаят именно историците на всекидневието, икономическия живот и бита – ние спокойно можем да описваме живота, присъщ на хората например през X в., и да бъдем уверени, че описанието ни с почти пълна сила ще важи за живота на хората, живеещи в тези ширини през VIII в., а пък това на хората от VIII в. с много малко уговорки може да се приложи и за хората, живеещи през V в. И това, макар Х в. ние да разполагаме в “Средновековието”, а V в. – най-често в „Античността“.
Колкото и да се разделят хората в този Стар свят на различни класи и съсловия, поне вътре в пределите на тези съсловия съдържанието на живота е описуемо по един и същ начин за една поредица от десет и повече поколения. Направо може да се каже, че „средновековният” селянин в Европа живее, общо взето, по един и същ начин и в VIII, и в IX, и в X, и сигурно дори в XI в. и животът му в тези „средни векове“ не се различава особено от този, който е живял „античният“ му предшественик в полята на северна Галия или южна Италия. Нещо повече, би могло с увереност да се каже, че ако бихме били спуснати по чудодеен начин с някаква „машина на времето“ в едно село в южна Италия или в Галия, ние едва ли бихме успели да познаем твърде скоро от наблюдението си над жителите дали се намираме в епохата на „Античността“ след приемането на християнството или на „Средновековието“ (и аз съм сигурен, че не бихме познали това, ако не можем да чуем езика, на който говорят селяните, дори да сме добре специализирани „историци на всекидневието“).
Но и животът и битът на „античния“ гражданин (особено ако той е жител на някоя от по-провинциалните civitates на елино-римската империя) също е, общо взето, идентичен за поколения наред. Дълбоко се съмнявам, че лесно бихме могли да разберем дори дали се намираме в античната римска Масилия или в раннофранкската (а значи „средновековна“) Марсилия, ако не сме скрупульозни познавачи на микроизмененията, настъпили в градския приморски ландшафт за един период от повече от 500 години. Освен че лавките на търговците ще са станали малко повече и ще са изпълнили по-рано по-обширните площади на града, а около тия лавки ще обикалят малко повече галски селяни, отколкото галски моряци, нищо друго няма да ни даде знак, че се намираме в 650 г. сл. Хр., а не в 150 г., в дните на славната Траяново-Антонинова династия. И, разбира се, християнските базилики. А да не би да мислите, че бихте могли да различите по нещо кой знае какво един тежковъоръжен франкски или бургундски воин от края на IV в. (когато той е само наемник на римски латифундист в Галия и значи животът му според познатите ни исторически разделения протича в „Античността”) от един също такъв воин от началото на IX в. (когото старите историци вече именуват „френски рицар“ и когато тук вече със сигурност е „Средновековие“). До тежката желязна броня, която лесно може да ги различи, има още дълго-дълго време.
Искам да кажа, че трябва да бъдем въоръжени с изключително скрупульозни изследователски инструменти, за да забележим всички микроизменения в живота и бита, в навиците на всички тези жители на Стария свят, което показва, че всички те в края на краищата живеят в един „по-дълъг“ период, обединяващ в себе си както вековете на „Античността“, така и тези на „Средновековието“ и „Ренесанса“, който – по-дълбоко от тяхното различие – е период, характеризиращ се с бавно, „тектонично“ изменение на живота.
Второ: от перспективата на максимално отдалечения (а значи и максимално обзиращ) исторически окуляр както т.нар. „античен“, така и т.нар. „средновековен“ свят ще лежат в полето на една по-обща времева епоха, в един по-„дълъг период“, в който усещането за история и за времетечение въобще – където и доколкото то изобщо е налице – е по-скоро усет за един „общ план“ на времето, за една обща „схема“ на неговото протичане. Времето – съвсем еднакво и за „античния“, и за „средновековния“ човек – е време, в което по-скоро се усеща общото, генералното „направление“, базисната „форма“ (било кръговратна, било линейна), но „ритъмът“, „темпът“ – „времената и сроковете“ – убягват на човешкото съзнание. Те са наистина така бавни (и така независими от човешкото действие), че рядко биват улавяни освен далеч post factum. Ритъмът и темпът на „ставането“ на историческия свят убягват на вътрешното сетиво на човека.
Така християните през Средновековието знаят добре общата схематика на историческото време – знаят „направлението“ на историята. Те биха могли да опишат историческото време в неговата най-обща форма: времето от началото на света (или от грехопадението на прародителите), което подготвя централния „кайрос“ на историята – Въплъщението на Сина Божий; след това – времето от това централно събитие до края на „този свят“, в което пък се извършва спасението на човешкия род – съзряването му за Царството Божие. Ето това е най-общата „схема“ на историята. Тя върви от създаването на света до Въплъщението на Сина и от Въплъщението и подвига Му до края. Това всички през Средновековието знаят и ясно осъзнават в коя „отсечка“ от траекторията ѝ се намират (между другото, на това знание, а не на някакво особено изострено апокалиптично сетиво и на усет за стремително „изтичане“ на времето се дължи общото убеждение на средновековните, че „светът е вече стар“). Но ритъмът на „ставането“ на този „план“ се губи – както казах, не се улавя темпът, не се виждат „сроковете“, историята е въобще реалност, „съдена“ на човека, и тя се „изпълнява“ през него и край него, но човекът не усеща да е неин „автор“, неин „субект“. Историята не е стихия на „проекта“, а на „съдбата“.
Още повече е „съдба“ историческото време за „античните“. Те живеят в неговия „кръг“, но този кръг е онтологически – той е нещо „отсъдено“ на всички живеещи, а не е нещо, което те извършват – при това с осъзнат, съзнателен ритъм и темп.
И ето – примерно откъм 1492 г. насетне – след като европейците започват да заселват Америка и, фигуративно казано, да обгръщат вече цялата планета в обятията на своите исторически деяния, светът във вътрешното сетиво на човека коренно се променя. Ние не можем да не си дадем сметка, че от края на XV в. до днес все повече се усилва едно усещане, че светът е взет „в ръце“ от хората, които го обитават. Това е вече не свят-съсъд, какъвто е бил дотогава, а свят-обект – свят, „правен“ от деянията на един по природата си homo faber; свят, ставащ благодарение на перманентното и определящо действие на човека. Колко дълбока е разликата между това усещане за „свят-в-ръката“, за свят, който по същността си е поле на човешката „фаберичност“, нарастващо непрестанно от XVI в. насам, и усещането за света, който „ни носи“ в себе си, каквото е било то при всичките промени на цветовете на историята от началото на Античността, та до края на Средновековието и Ренесанса!
Пак казвам – базисната човешка интуиция през целия период на Стария свят (почти до прага на т.нар. „индустриална революция“ и качествения скок в медицината, довел до частично контролирана от човека по-голяма продължителност на живота) е по-скоро тази за едно само по себе си съществуващо и бликащо лоно на Хронос – времево течение, което ни носи в себе си. Ние сме потопени в него и той, този времеви свят сам по себе си, бавно, органично – тектонично почти, се изменя, а хората се подчиняват на неговите изменения.
Откъм 1492 г. не светът ни „носи“ в себе си, а ние го държим в ръцете си – ние го изменяме и правим като всеобемащ артефакт.
В този нов свят след 1492 г. съдържанието на типичния човешки живот все повече и повече не може да бъде описано дори в рамките на едно единствено поколение по простата причина, че е проектна (проектирана от субекта), а не дадена, съдбовно определена реалност. Ако трябва да намерим термини да го изразим, бихме казали, че както античният, така – без разлика – и средновековният човек живеят в един общ дълъг период, в който човешкият живот е, било индивидуален, било общностен сервитут (някакво онтологично „служение“, зададено му по „чин“ в битието), докато едва в новоевропейския настъпва време, в което животът в голяма степен става вече личен проект – личен живот в точния смисъл на тази дума. Ние не можем да не си даваме сметка, че в настоящия етап на този последен период, в който живеем, съдържанието на всеки индивидуален живот (и предвид обществената демократизация на общественото битие) е въобще трудно предсказуема възможност: изпробване и отхвърляне на частни „проекти“, неизвестно докъде достигаща varieta. Ние започваме да живеем и в началото на живота ни съдържанието на предстоящото ни в света ни се очертава едно; в средата на пътя сме изненадани – всичко е доста различно от вижданото в началото и ние не можем да си представим ясно с какво съдържание ще бъде изпълнен „типичният“ живот, когато той ще приключва за нас. Ние сме в „царството на свободата“, но поради това… не знаем вече какво можем да направим с живота си дори до края на настоящото поколение. Това усещане за непредсказуемост се усилва експоненциално от края на XV в. насетне и променя самата природа на личностността.
Пак в противовес на казаното по-рано – не можем да не признаем също така, че в Новия свят (тоест едва след края на XV в.) за разлика от цялото време преди това – усещането за времето е и все повече става тъкмо усещане за ритъм, за темп – при това в мярата, в която усещането за този ускоряващ се ритъм се отпечатва в нас, в същата мяра ние губим общата представа за историческо направление. Казано донякъде афористично, в днешно време ние усещаме как вървим и че вървим, но все по-обезпокоително нямаме дори идея накъде вървим.
Това е, както се вижда, точно обратното на времевото „чувство“ както на т.нар. „античен“, така и на т.нар. „средновековен“ човек. Той, както вече казах, знае общото направление на онтологически независимия от него Хронос, знае историческата „съдба“, знае накъде върви светът, но как върви – ритмите, „сроковете“ на това вървене му убягват; те не са в негова власт, ведоми са само на Създателя на самия свят. Защото човекът изобщо бива носен, разполаган от света в себе си, а не го „прави“.
В периода на Новото време ние усещаме ставането, но все по-малко посоката; усещаме темпа, но вече не и направлението. Направлението ни се губи в мярата, в която нараства усещането за ритъм и темп. Това е една базисна разлика, която дълбинно антропологически обединява живота в Стария свят, за да го противопостави на живота през Новото време, и от нейната перспектива пред нас се разкриват не вече различните „социално-исторически“ формации, а две епохи (или два „дълги периода“) на историческия живот.
Бих казал и така: в цялото време от гръко-персийските войни до откриването на Америка властва едно съкрушаващо, но и успокояващо усещане за непроменима съдба. Тя и само тя определя скоростта на крачките ни, но и ограничава личностността ни. Днес ние вървим напълно самостоятелно и сякаш нищо не ограничава това, че сме личности, но „съдбата“, която сме изключили от светогледа си, непрекъснато ни изненадва – от неизменна и ясна тя е станала „капризна”; следва зад гърба на решенията и почините ни (и не тъкмо тя е „сляпа“, а по-скоро ние сме станали слепи за нея).
