Годината 2020 е не само високосна, не само уникална (няма никога вече да го има това повторение 2020 в този век – векът, между другото, в който ще умрем), но и – ако се аргументираме тъкмо с повторението, тя е и музикална година. Повторението е същностен момент от всяко музикално произведение, нещо повече – стои в основата му; разбира се, в различни те (му) вариации. Френският композитор и музиколог от български произход Андрè Букурещлиев справедливо отбелязва, че музикалният език „работи с чисти различия“ (както, прочее, всеки език, ако следваме Фердинанд дьо Сосюр), че няма нещо, „идентично с повторното си излъчване във времето“, но – следвайки същото темпорално измерение, уточнява: „Повторно завръщащата се звукова фигура обаче, разпозната и свежа, може да причини остра до болка радост, ако е съумяла да извика носталгия“. Бихме могли да предположим, че тази носталгия, за която говори Букурещлиев, е носталгия по музиката на небесните сфери, която, както изрича Платон в „Държавата“ (616b-617d): „образува една хармония“. Тъй че за годината 2020 може да кажем още, че обещава да бъде и хармонична, но за последното засега ще се въздържим, нека все пак преди това изтече последният ѝ ден…
В първия ѝ ден обаче всеки, който искаше, можеше да се превърне в слушател на два концерта, и двата традиционни. Първият е знаменитият Новогодишен концерт във Виена с творби на фамилията Щраус (Йохан Щраус-баща и синовете му Йохан Щраус-син, Йозеф Щраус и Едуард Щраус) и на други, предимно виенски композитори, изпълняван всяка година в залата „Мюзикферайн“. Концертът се е състоял за първи път на 31 декември 1939 г. Инициативата, между другото, е на националсоциалистите, събитието е част от благотворителната програма „Зимна помощ“, целяща да осигури на по-бедните германци и австрийци огрев за зимата. Вторият концерт през 1941 г. вече е на 1 януари и оттогава традицията се запазва. Диригент и на двата първи концерта е Клеменс Краус, за малко заместен от Йозеф Крипс след края на Втората световна война, тъй като Краус е разследван за сътрудничество с НСДАП. След като се разбира обаче, че е помагал на евреи да напуснат страната, за да се спасят от унищожение, той се връща на диригентския пулт през 1949 г. Клеменс Краус е близък приятел с Рихард Щраус, но няма никаква роднинска връзка с виенските Щраус, пък и в музикален план е далече от тях.
Виенският концерт е изгубил благотворителната си първоначално мисия, не е изгубил обаче усещането, което внушава, за пищност и изобилие. И тази година беше така: валсовете, маршовете и полките се редуваха едни след други; фамилията Щраус добре се е погрижила да няма усещане за дефицит. Те са били толкова плодовити, че сатиричните вестници ги наричали (за да ги уязвят, разбира се): „Фирма Щраус. Търговци на музика на едро и дребно“. В книгата си за Йохан Щраус-син руският музиковед Евгений Мейлих разказва: „Щраус бил от онези композитори, за които създаването на музика е такава жизнена потребност, както дишането, яденето, спането. Не случайно в това отношение го сравняват с Моцарт или Шуберт, творческият процес на които бил неудържимо бурен, раждащ като че ли неспирен поток от произведения. Понякога Щраус сам се учудвал, когато [се] виждал на сън да дирижира на естрадата и при това да изпълнява още неизвестна на самия него музика. Събуждайки се, притичвал до инструмента, фантазирал върху темата на току-що чутата на сън музика и веднага я записвал. Ако в момента, когато Щраус изпадал във вдъхновение и в неговото съзнание се зараждала нова мелодия, нямал под ръка хартия, с нотния запис се покривали маншетите, покривките, полетата на книгите, дори нощните ризи на композитора“. Цялата тази трескава дейност се въплътила в 496 произведения – повече от всичките други Щраус, взети заедно. Като се прибавят и техните опуси, се получава завидно число, трудно за изчерпване. Това, разбира се, не спира организаторите на концерта да включват творби и на други композитори, тази година например с честта бяха удостоени съгражданите на семейство Щраус Карл Михаел Цирер с увертюра към оперетата „Скитниците“, Йозеф Хелмесбергер-син с „Гавот“, виенчанинът от Бон Лудвиг ван Бетовен с 12 контраданса, както и датчанинът Ханс Кристиян Лумбю с „Галоп на пощальона“. Всички те се изпълняват за първи път на 1 януари, а общо тазгодишните „дебюти“ бяха девет: + 3 на Йозеф Щраус – валсът „Любовни поздрави“, „Лихтенщайн-марш“ и „Френска полка“, + 2 два на Едуард Щраус – „Бърза полка“ и „Полка-мазурка Леденото цвете“. В паузата се разходихме из Бетовеновите места във и край Виена с филм по случай 250-годишнината от рождението на композитора (16.ХІІ. 1770 г.), за да разберем защо австрийската столица за сетен път е най-хубавият град за живеене на планетата.
София, за съжаление, все още е далеч от туй хабитатно първо място, но пък за сметка на това традиционният концерт на 1 януари в НДК е не по-малко атрактивен. Разбира се, по разкош и разточителство на вложените средства той не може да се мери с Виенския (само като сравниш изисканите и еднакви като униформи бляскави официални костюми на тамошните музиканти и тукашните тоалети – не по-малко бляскави, но най-различни: вижда се, че всеки изпълнител е подбрал най-представителния си костюм/рокля, подчертавайки с този свой индивидуален избор хаотичната пъстрота на облеклото на Фестивалния оркестър), но пък по артистичност и майсторство с нищо не му отстъпваше. Интересно беше да се сравнят стиловете на двамата диригенти: по-сангвиничния и комуникативен на латвиеца Андринс Нелсонс, носител на „Грами“ (2016) за изпълнението на симфонията „Под сянката на Сталин“ (1953) от Дмитрий Шостакович, музикален директор на Бостънския симфоничен оркестър и на Гевендхаус оркестър – Лайпциг; и по-холеричния и отривист на маестро Емил Табаков, ръководещ Фестивалния симфоничен оркестър с вещина и авторитет. Маестро Табаков, за разлика от маестро Нелсонс, е и доста повече свободен в избора на репертоар – едно безспорно преимущество, използвано от него умело и предвидливо. Във Виенския концерт по традиция преобладава семейство Щраус, които през ХІХ век превръщат музиката си в почти всеобщ масов вкус. Някой дори беше подметнал някъде, че валсовете на Щраус за ХІХ век били същото каквото дискомузиката за ХХ, а българският писател Чавдар Ценов – използвайки тази популярност, решава да си поиграе с нея, назовавайки третата си книга с разкази „Щраусовете на Валс“ (2001). Прочее, самият Йохан Щраус-син осъзнава лековатостта на произведенията си, но заедно с това се не пропуска да се погордее и с признанието, с което го удостояват смятаните за „сериозни“ композитори: радва се на откровението на Вагнер, засвидетелствал му любовта си към неговите валсове, а приятелят му Йоханес Брамс го възхвалява: „Струва ми се, че в нашето изкуство най-трудното е да се пише лека музика, без да се изпада в баналност и посредственост. Вие сте постигнали това умение“. В подбора на маестро Табаков от фамилията Щраус присъства Йозеф с полката „Зимно удоволствие“, а по традиция – каквато е и във Виена, концертът приключи с „Радецки марш“ на Йохан Щраус-баща (едно момиченце на излизане си го подсвиркваше – въодушевяващо изживяване). От австро-унгарската музикална съкровищница слушахме още родения в Прага виолончелист-виртуоз Давид Попер (1843-1913) – „Унгарска рапсодия за виолончело и оркестър“ със солист Михаил Петров. Това е още едно предимство на концерта в НДК – възможността да се канят солисти; освен челиста Михаил Петров, който впечатли с мекотата и пластичността на стила си (той изпълни по забележителен начин и пиесата „Лебедът“ от „Карнавалът на животните“ на Камий Сен-Санс), чухме и младата, но вече достатъчно прочута цигуларка Лия Петрова („Любовен поздрав“ от Едуард Елгар и „Цигански напеви“ на Пабло де Сарасате) с нейния изразителен и отчетлив звук, който безрезервно спечели публиката, изпратила я с оглушителни аплодисменти. Още оттук се вижда разнообразието на музикалната селекция, черпела от различни школи: английска – Елгар (1857-1934) и валиеца (уелсец) Карл Дженкинс (р. 1944); френска – Сен-Санс (1835-1921), Емил Валтдойфел (1837-1915), Жак Офенбах (1819-1880); испанска – Сарасате (1844-1908) и мексиканеца Хувентино Росас (1868-1894); руска – Михаил Глинка (1804-1857), Георгий Свиридов (1915-1998) и молдовеца Евгений Дога (р. 1937); българска – Марин Големинов (1908-2000) с „Жътва“ и „Танц“. Така Софийският концерт освен забавлението (което е в основата на Виенския), извършва и своеобразна педагогическа задача, събирайки в едно много известни имена (и произведения) с по-малко популярни – и така да запознава публиката с композитори и творби, не твърде често изпълнявани в концертните зали. Има и още един бонус – сравнението между различните школи: просто беше смайващ контрастът между неравноделните български тактове и широко разгръщащия се сякаш из руската степ „Валс-фантазия“ на Михаил Глинка. Както и някак по-техничната и отстранена музика на Елгар (въпреки наименованието си „Любовен поздрав“) до страстните и изпълнени с пламъци „Цигански напеви“ на Сарасате. Удоволствие не само от произведенията и от блестящите изпълнители, но и от музикалните открития – щедри, малки, лични, уникални и високосни…
Като годината 2020 – уникална и високосна, а и, да се надяваме, хармонична и благозвучна!…