Никой и нищо…

Болестта алцхаймер е наречена епидемията на XXI век. В България са диагностицирани над 60 000 души. За близките болният от алцхаймер е трудно изпитание. Когато човек изгуби паметта си, изгубва и личността си. Той не знае това, а близките му се опитват да установят контакт с него за последен път.

Това е темата на много добрия български игрален филм „Преди да забравя“. Тя е важна и за съжаление, актуална. Навсякъде по света, не само у нас. Героинята Илиана (Александра Димитрова) води обречена битка да провокира спомени у баща си Стоян (Иван Савов). Той е с алцхаймер и не помни никого и нищо. Празнотата в съзнанието му е като черна космическа дупка и от нея няма излизане. Дъщеря му знае всичко това, но е с борбен характер. Бори се с мрака в главата му, за да преодолее поне малко неговата безпаметност и да го върне ментално още веднъж в семейството. Тя започва напрегнато пътуване с него и с малкия си син. Надява се Стоян да види и да си припомни хора, които е обичал. Дали те ще му донесат просветление, дали мракът в главата ще отстъпи макар и за малко? Илиана отказва да мисли за неизбежния край. Какво ще се случи, ако той за малко си спомни своите близки? Нищо съществено, и в същото време за Илиана – много. В това е смисълът на филма. В подтекста разчитам важно послание – всеки миг ни е подарен свише, трябва да го ценим и да се борим за него. Защото времето ни тук е преброено, а оттатък не знаем какво ни очаква. Илиана се бори за тези няколко мига, в които баща ѝ да си спомни за нея, за сина ѝ и близките им. Какво може да се изрече за един миг, за една минута, за няколко минути? Тя не знае, но чувства вина поради това, което е пропуснала да му каже, преди той да забрави всичко. А в живота е така – преследвайки някакви професионални или материални цели, не обръщаме внимание на хората около нас, често ги нагрубяваме или дори не ги забелязваме. Потърпевши почти винаги са родителите ни. Сега, когато е безнадеждно късно, Илиана преследва невъзможното, за да компенсира всички пропуснати мигове за общуване с баща си. На път е да загуби работата си, да се раздели със съпруга си заради обсебилата я идея да възвърне за малко паметта на Стоян.

Проследявайки пътуването, авторите (Станислав Дончев и Теодора Стоилова-Дончева) проследяват и начина, по който протича нейната битка срещу мрака на болестта. Фабулата е изградена като смесица от романтика и хумор. Стоян ги наблюдава с неразбиране и дори с раздразнение. На Илиана и нейния съпруг Николай (Никола Мутафов) не им е до смях. За сина им Веско (Васил Кънев) това пътуване е последна възможност да установи отново близост с дядо си.

Второ ниво на филма са проблемите на съвременното семейство. Илиана и Николай  работят в изтощаващ ритъм и под перманентно напрежение, след работа вкъщи са напълно изтощени. Те са високообразовани представители на поколение, въвлечено в един нечовешки ритъм на работа, наложен от глобализацията и цифровизацията, от състезанието с компютрите. Авторите рисуват деликатно, но ясно картината на един семеен живот, в който непосилният ритъм на живот, умората и изтощението бавно са отчуждили съпрузите един от друг. А за детето (както в повечето случаи) никога не остава достатъчно време.

В момента обществото сякаш е оставило възпитанието на децата на инфлуенсъри със съмнителни послания, оглупяващи компютърни игри, смартфони и всякакви екрани, които водят до тежки зависимости, липса на ценностна система и изкривена представа за човешките отношения. Цяло поколение расте така и последиците са трудно предвидими.

За Николай Стоян вече не е личност, а непоносима тежест. Струва му се, че старческият дом е единственото решение на този проблем. За Илиана Стоян все още е нейният баща и заслужава уважение и грижа. Болният човек се превръща в допълнителен, но вече основен повод за напрежение, отчуждение и кавги между двамата. Николай е с опънати до предел нерви и свръхнапрегнат ум, понеже се бори за спечелване на важен IT проект. Няма време за никого и нищо извън проекта. Според Илиана това е липса на подкрепа. Пътят към успеха е сложен и цената му е почти винаги непосилно висока внушават авторите. Героинята е пред психически срив поради напрегнатия режим на работа в колцентър и угризенията, че не отделя достатъчно време за детето и семейството си. А дементният Стоян се нуждае също от ежечасна грижа… Как да се съчетае всичко това? Големият въпрос във филма е въпросът за семейството. Има ли място за него в ерата на цифровизацията и гонитбата на пари и успех?

На финала Стоян лежи в болница след поредното си загубване, този път в непознати гори. С черно-бели кадри авторите дават знак, че може би той си е припомнил за последен път щастливи мигове от живота си. Както и имената на близките си. А това означава, че Илиана е успяла в главната си цел, въпреки че е уволнена заради това пътуване.

И всеки, и всички…

Режисьорският дебют на Бойко Боянов „Клас 90“ е също успех за българското кино. Имаме вече няколко филма, посветени на взаимоотношенията между ученици, учители и училищна администрация, но този е различен. „Клас 90“ е посветен на поколението, което през 1990 г. завърши гимназия и челно се сблъска с кардиналните промени, настъпили в България. Затова контекстът трябва да се припомни. Никой не е възпитавал абитуриентите от випуск ’90 на свобода на изразяването, граждански права, демокрация и пазарна икономика. Никой не бе подготвен за тези промени. Всички трябваше в движение, на бегом да се впишат в новите икономически и политически условия. Част от номенклатурата и отделни структури на Държавна сигурност, които бяха подготвяли от години тези промени, знаеха какво ще последва, ловко оглавиха процеса на демократизация и отново застанаха начело на държавата. Те и техните отрочета, добре образовани в елитни университети в САЩ и Европа. През 90-те години на миналия век т.нар. мутри (бивши спортисти от „Олимпийски надежди“), закриляни от техните всемогъщи покровители от ДС, брутално смазаха опитите на обикновени предприемчиви хора да изградят средна класа в България. Вече е видимо, че целта на промяната е била да се изгради олигархична, а не демократична държава. Тези, които я замислиха и проведоха, донякъде успяха. Появиха се внезапно персонажи с неодухотворено излъчване, но със скъпи костюми, (които манталитетно, да не кажа антропологично, не им отиваха), с луксозни лимузини и охрана. Някои ги убиха. Тези персонажи, страховитите мутри, и (не)видимите кукловоди на прехода, изкопаха пропаст между бедни и богати. Днес тя е видима с просто око. Всяка промяна освен цел, има и цена, и някой трябва да я плати. Плащат я момчетата и момичетата от „Клас 90“ и почти всички почтени хора.

Сценаристите Бойко Боянов и Станислав Тодоров-Роги градят интригата, като събират съученици (вече около 50-годишни) по повод 30 години от абитуриентския бал. Филмът е моментна снимка на това събиране, групов портрет на един клас. Драматургичната задача е на този празник да се видят и да се опитат да разберат (не)видимите промени у всеки един. Видимите са заявени още в началото, когато се представят един на друг – кой кой е, как се е вписал в новите условия. В центъра са виден адвокат, министър (който е в беда, но това другите не знаят), актьор, зъболекарка, бизнес дама, телевизионна водеща и т.н. Режисьорът е направил забележителен подбор на актьори. Темпоритъмът на филма е динамичен, с къси монтажни фрази, заснет ефектно и с много добри портрети на героите (оператор е Мартин Балкански). Навремето големият оператор проф. Венец Димитров казваше: „Портретът е визитната картичка на оператора“. Тази на Мартин Балкански е много добра. Режисьорът постепенно въвежда героите си и гради образите им. Домакини на очаквания празник (в хотел под аренда) са семейна двойка съученици – Гюлето и Стефка – в чудесното изпълнение на Любомир Нейков и Людмила Митева-Даскалова – двойка ученически Ромео и Жулиета. Те набързо сключват ранен брак по любов, бързо се появяват две деца и животът ги повлича с битовите проблеми на делника. (Всички актьори и актриси се справят истински въодушевено с ролите си). Гюлето и Стефка са борбени, предприемчиви хора, вече поочукани от живота и поредицата неуспехи. Те не знаят, че за такива като тях не е предопределено от кукловодите на прехода да успеят. Капитализмът в България съвсем не бе замислен за всички. Както и преди, някои имат невидими предимства и привилегии и успяват по необясним начин, а на други бизнесът залинява или фалира. Почти всички герои от „Клас 90“ са от вторите.

Още с първите кадри режисьорът загатва за скрито напрежение, което се засилва с всеки новопристигнал. Всички те очакват съученика си Добри. Всички се надяват той да им реши проблемите – нали е министър. Домакините са вложили последните си пари, за да организират празника, с тайната надежда министър Добри да ги кредитира, за да не фалират. Трудолюбиви, добродушни хора, които като правило са от губещите…

Корнелия (Биляна Петринска) е успяла (по външни показатели) бизнес дама. Обикаля по световните курорти, има печеливш бизнес, но е сама и парите ѝ не я правят щастлива. Сприхава, язвителна, злопаметна, на моменти проклета, тя се заяжда с всеки и с всички свои съученици. Може би и затова е дошла…

Бившата гимнастичка Елена (Надя Конакчиева) е неудовлетворена от скучния си живот на банков служител. Живее с успехите в гимнастиката през ученическите си години, когато е била „звезда“ в училище и е била щастлива. Надява се на тази среща тя и всички отново да преживеят мигове на щастие. Уви, възкръсват съвсем други спомени.  

Комсомолският секретар Митко (Георги Златарев) се представя публично като успешен адвокат, но знае добре, че не е. Стреми се към политическа кариера в партията на министър Добри. От ученически години е кариерист. Министърът все не идва и всички са в очакване на Годо – в случая на Добри.

Най-приповдигната е Ваня (Параскева Джукелова), известна телевизионна водеща на актуално предаване. На пръв поглед тя изгражда или пък руши публичния образ на важни персони от т.нар. български елит и е фактор в обществения живот. Актрисата деликатно, с пестелива жестомимика обаче загатва, че животът ѝ не е градина с рози и радостта ѝ от тази среща е по-скоро маска, а не незабравимо преживяване. Тя е двигател на развръзката в драматургията на филма.

Накрая идва Добри (Роберт Янакиев). Скъп джип, казионен черен костюм, излъчването му на министър внушава превъзходство над всеки и всички, но и при него се долавя скрито напрежение и притеснение. Преиграната веселост у всички бързо угасва, когато избухва първото сбиване между него и Борислав (Юлиан Вергов). От крясъците на двамата се разбира, че проблемът е имотна измама, търсене на сметка за разбити животи в сянката на могъщия баща на Борислав и тъст на Добри – безскрупулен циник, висш офицер от Държавна сигурност, след промените – бизнесмен. Той е класически пример на назначените милионери в България. Този конфликт отключва нова насока в сюжета. Вместо радост и удоволствие от тази среща, между бившите съученици излизат наяве с десетилетия прикривани напрежения, граничещи с ненавист и омраза, незабравени обиди, огорчения от несподелена любов през ученически години, потискана тревожност от самота и/или пореден неуспех. След яростната размяна на обиди Класната (Стефка Янорова) ще каже: „Не сте пораснали“. Наистина не са според авторите.

Приятелката на Борислав, германката Софи (Катрин Йене), не разбира причините за тези бурни трапезни скандали, характерни за нашите географски ширини, но бързо се досеща за неизживяната любов между Класната и Борислав, която сякаш продължава да тлее.

Напразно звездата от телевизионен сериал Кирил (Стефан Денолюбов) се опитва да успокои съучениците си. Той изрича очевидното: „Минали са тридесет години и никой вече не е същият…“. Той също.

Режисьорът гради внимателно поредицата конфликти, в които всеки и всички търсят вина в другите за неща отпреди тридесет години. Те не се замислят, че първо трябва да се вгледат в себе си и повече в изминалите тридесет години, отколкото в ученическите. Но не го правят и това издава непреодолян инфантилизъм.

А нощта напредва. Токът спира и последвалата тъмнина е сякаш метафора на техните отношения.

Завръзката е, когато министър Добри обявява, че е изкупителна жертва за нечисти сделки, сметките му още тази нощ са запорирани и е пред съд. Всички са смразени. Само Гюлето ще си сипе една ракия (забранено му е да пие и яде месо заради подагра), ще сипе и на германката Софи, която не пие и не яде месо, но го прави от съчувствие към Гюлето. А той ще се опита да окуражи Стефка и себе си, че пак ще се справят. Кой знае?

Кулминацията е изградена по всички правила, които режисьорът владее. Телевизионната водеща Ваня убеждава Добри да разкаже пред камера истинските причини за обвиненията в корупция срещу него и защо само той трябва да изкупува чужди вини. Неочаквано, покрай неговите важни откровения, разкриващи мръсни сделки с подкупи и злоупотреби с влияние, излиза още едно признание. За драматургията на филма то е ключово. Като ученик Добри е доносничил на директора на училището за тайната любовна връзка между тяхната класна, другарката Великова, и съученика им Борислав. Това е станало повод за разправа на училищната управа с двамата. Кулминацията и развръзката е, че неочаквано, като верижна реакция,  всички заявяват, че и те са правили същото. Били са принуждавани от системата да доносничат за съучениците си, за всеки и всички, от страх да не пострадат. И за всеки от тях системата е имала компрометиращи улики. След публичната разправа на управата с двамата влюбени Борислав, уплашен от директора и страховития си баща, зарязва любимата си и бяга в Германия, което тя не може да забрави…

Това признание носи на всички огромно облекчение. На финала режисьорът ги показва отново безгрижни и щастливи както преди 30 години, когато училището (тогава бе колкото образователна, толкова и наказателна система) е било зад тях, а животът пред тях. След дългата тъмна нощ без ток, след признания за неща, които са ги мъчили тридесет години, те отново могат да се радват заедно, лудуващи под очистващия дъжд. Както в ученическите си години. Междувременно токът идва, но кой се интересува вече от това. Празникът, за който са дошли, е започнал…