Двата филма на Шейн Блек – „Целувки с неочакван край“ и „Любезните пичове“, са любопитен пример за това как един режисьор успява да се придържа към сходен формат интрига и стил, без реално да се повтори.
Помните ли „Целувки с неочакван край“ (или „Целувки и куршуми“, защото по стара българска традиция някои филмови заглавия си имат по 2-3 превода) – най-изобретателното намигване към film noir за последните десетина години? Един изненадващ дебют зад камерата, но режисьорът Шейн Блек е в сценарния бизнес още от 1987 г. и е отговорен за написването на превърналата се в класика поредица „Смъртоносно оръжие“, за „Последният екшън герой“ и „Дълга целувка за лека нощ“. Дочакахме възраждането на въображението му („Железният човек 3“ не се брои) и сега можем да се порадваме на „Любезните пичове“ – нов изблик на пародия на noir плюс още нещо.
През 2005 г. на мушката беше Реймънд Чандлър – „Целувки с неочакван край“ е разделен на пет глави и всяка носи заглавие на произведение от „гуруто“ на „черния“ роман. Интригата от своя страна смесваше по любопитен начин детективско разследване, холивудски background и любовна история. А финалът изсветляваше noir-а. През 2016 г. литературата и киномитологията са оставени на мира (порно бизнесът и „експерименталните” филми са просто „аксесоар” за фабулата) и остава само реалността. Сюжетът на „Любезните пичове“ безспорно е вдъхновен от същия жанр, насмешката е на лице, но историята вече не звучи ретро, а някак грубиянски съвременно (въпреки че действието се развива доста преди това в първия филм, а именно през 1977 г.). Сам по себе си noir-ът е достатъчно брутален, но този път Шейн Блек му придава някакво модерно отчуждение, граничещо с непукизъм, което започва и свършва с централните персонажи.
През 2005 г. заигравката между реалност и (филмова) илюзия се бе просмукала навсякъде, в резултат на което се срещнахме с крадеца Хари – кандидат-актьор, и с частния детектив Пери – консултант във филмово студио. Както подобава на „черния“ роман, имахме си разказвач, но също стоп-кадър и превъртане на историята. Основното правило на Марлоу за детектива, който работи сам, бе нарушено и „главната роля“ беше раздвоена. През 2016 г. реалността на film noir е белязана от насмешлива незаинтересованост и натуралистичен цинизъм като от XXI век, и отвъд нея няма нищо. „Любезните пичове“ са биячът Джаксън и детективът Холанд, и както преди десет години единият е здравеняк, а другият постоянно го бият.
След като се позабавлява за сметка на класическия жанр, развенчавайки до дъно мита за частния детектив със събирателния образ на хомосексуалния Пери и бъбривия неудачник Хари, Шейн Блек се връща да „довърши започнатото“. Иронията е все така подострена, а общият тон на филма звучи като „ние знаем, че „черният“ сюжет излезе в пенсия, но вижте какво би се получило, ако на някой му хрумне да го телепортира в края на 70-те”. Подобно на „Целувки с неочакван край“, крими фабулата от „Любезните пичове“ е занимателна, но не е от съществено значение, а е по-скоро претекст за разгръщането на взаимоотношенията между протагонистите. Издирването на изчезнало момиче събира двама неудачници, следват тупаници, порно парти, протестни действия срещу замърсяването на въздуха, семейни отношения, манипулация и измяна. Нововъведението в „черния” сюжет е 13-годишната дъщеря на детектива, която на моменти е по-трезвомислеща от тандема. Несериозният тон е зададен в самото начало със среднощното нахлуване на автомобил с мъртва порнозвезда в хола на тийнейджър, който е неин почитател. Но пародийният ключ и някои абсурдни стечения на обстоятелствата не омаловажават очарователната бруталност на сценария. Разнопосочните сигнали, които подава филмът, са умело дирижирани и така разпределени, че във всеки един момент, когато зрителят се заблуди, че е попаднал в класическо криминале, някой „гаф” (из)скача изневиделица, за да му напомни, че във въображението на Шейн Блек нищо не е каквото изглежда.
Робърт Дауни-син и Вал Килмър бяха перфектен избор за ролите си през 2005 г. Днес Райън Гослинг и Ръсел Кроу по нищо не им отстъпват. Бонусът в случая е, че и двамата попадат в нещо като контраамплоа, защото в преобладаващите случаи Кроу е благородният защитник, а Гослинг – лошото момче, докато тук им се получава приблизително обратното. Персонажите им заформят екип с обещаващо бъдеще и можем само да се надяваме, че „любезните пичове” ще се завърнат с ново разследване.
Двата филма на Шейн Блек са любопитен пример за това как един режисьор успява да се придържа към сходен формат интрига и стил, без реално да се повтори. А на създателя на „смъртоносния” тандем Ригс&Мърто явно може да се разчита при създаването на образи, чиято ефикасност надвишава потенциала на фабулата. Постмодерният подход „знам, че това е клише, но вижте как изглежда то пречупено през моето знание”, съпроводен с подобаваща доза (само)ирония, действа безотказно и е в състояние да прероди всеки жанр, стига да се намери достатъчно „непочтителен” разказвач. Нотките горчив битовизъм само освежават рецептата и я пазят от капана на запазената марка „американска дебилна комедия”.
