Начало Книги Два превода, един сюжет
Книги

Два превода, един сюжет

4862
Константинос Кавафис

Преводаческият сюжет, за който отварям дума, ме занимава от 1984-та – годината на второто издание на Кавафис („Народна култура“, редактор Георги Белев, подбор и превод Стефан Гечев). Гечев същевременно е и преводач на повечето от стихотворенията, 138 на брой, от които 15 са на Георги Мицков, 15 на Далчев и Муратов, 14 на Кръстьо Станишев и 3 (три) само на Далчев.

Още тогава подхвърлих устно намерението си на един от главните редактори на наш литературен вестник, но той ме възпря: „Защо да наливаш вода в чужда мелница“. И все пак в частен разговор изразих учудването си пред редактора как е могъл да пренебрегне Далчевия превод на „В очакване на варварите“, познат ми от „Балкон“ (БП, 1972), и да предпочете превода на Ст. Гечев на същото стихотворение.

За учудването си имах основания и ги излагам чак сега.

Не, причината не е в навика, в свикването с определен текст. Причината е от качествен характер и ще се опитам да се аргументирам.

Още първият стих не те оставя равнодушен в избора:

Събрани на стъгдата, що очакваме? – Ат. Д.

Какво очакваме, стълпени на площада? – Ст. Г.

Предимствата на Далчевия превод не са само в краткостта, ритмиката, придаваща динамика и внезапност в запридането на „сюжета“, които веднага приковават вниманието, но и в лексиката, леко архаична, съответна на темата – стъгда и що.

Тя е очебийна още при избора на понятието за законодателен орган: при Далчев сенат от латинското senatus вместо по-новото и близко до нас народно събрание при Гечев. Още повече че сенат съответства и на епохата, от която е извлечен сюжетът на Кавафис – епохата на упадъка, в която Гърция е под владичеството на Рим. Защо закони не създават мъдрите? – пита поетът чрез Далчев, а колко тромаво, особено с ненужната инверсия, е при Гечев: Защо народните избраници закони не създават? С мъдрите е казано много повече от двудумието народните избраници, което е по-близко до днешната ни представа за политика и законодателство, но ни отдалечава от древността. Далчев също употребява избраници, но в контекста това понятие има много по-синтетичен, качествен смисъл:

Защото варварите ще пристигнат днес
и те, наместо нашите избраници,
ще изковават занапред законите.

Отколкото при Гечев:

Какви закони да създават народните избраници?
Когато дойдат варварите, ще донесат закони.

Колко неритмично, прозаизирано и описателно подробно в сравнение с добилия дълголетна гражданственост народен израз коват закони.

Тромавостта, описателността, подробностността, удължаващи излишно и затормозяващи стиха, са характерен белег в структурата на изречението стих при Гечев, те създават впечатление, че не четем поезия, а дословен превод. Нека сравним отново:

Защо е станал рано императорът
и пред вратите градски върху трона си
с корона на глава седи тържествено? – Ат. Д.

Защо ли императорът е станал толкоз рано,
пред най-големите врати тържествено е седнал
на трона си замислен, със корона на главата? – Ст. Г.

Освен усложнено изречение, усложнено е и възприятието кой, къде, с какво е седнал: защо ли, толкоз, най-големите, замислен са думи твърде общи, прилягащи почти за всичко. Те не прибавят нещо съществено за състоянието, звучат като ритмически пълнежи, нарушават, макар и позволено при поезията, граматиката със със, което при по-добра стихотворна сръчност може да се избегне и трябва да се избегне, особено днес, когато поезията е натрупала доста по-голям арсенал от изразни средства.

Но да продължим по-нататък.

И императорът очаква вожда им. – Ат. Д.

И императорът очаква да приеме водача им. – Ст. Г.

Въобще не е въпрос на дискусия предимството на вожда пред водача, особено при видното за всеки многословие във варианта на Гечев, което е довело и до ненужния анжамбан.

Анжамбан има и при Далчев:

Дори приготвил е
за него писан пергамент, където
му дава много титли и названия.

Но с каква лекота го преодоляваме, за разлика от уж граматическата правилност на Гечев, довела до фонетични зевове:

Дори му е приготвил
да му даде държавен пергамент. Във него
му е написал много титли и названия.

Подчертаното е от мен, не от преводача, но с цел да се види трудноизговоримостта на многото гласни една до друга, както и двукратно, почти съседно повтореното лично местоимение му. И колко по-точно е писан пергамент, вместо по-претенциозното държавен; колко пò ускорява действието и скъсява времето между представа и реалност глаголната форма дава вместо тромавото да му даде и му е написал. Дори минавам метър неоправданото, заради ритъма, във. Както със преди това.

Пълното поетическо безсилие на Гечев личи най-вече в употребата на прилагателните, които най-често са общи – блестящи, лъскави, или с количествен характер – много. Прилагателни банални, първохрумващи на всеки, заел се със стихотворство отскоро, и в края на краищата не добавящи нищо качествено ново.

Защо са гривни сложили със много аметисти
и пръстени блестящи, лъскави смарагди? – Ст. Г.

И колко по-строен и пестелив е Далчевият стих, даващ ни възможност, според въображението, да си представим блясъка:

Защо са гривни с аметисти сложили
и украсени със смарагди пръстени?

Но пълният художествен провал на Гечев в употребата на прилагателното е по-надолу:

Защо са взели своите най-скъпоценни жезли,
със злато и сребро прекрасно украсени?

Кой начинаещ стихотворец би устоял на съблазънта да не употреби прословутото, преупотребявано и от това вече нищо незначещо, стане ли дума за изключително красив – прекрасно, или най-скъпоценни?

А ето как е при Далчев:

Защо държат в ръцете тежки жезъли,
от чисто злато и сребро изваяни?

Той пак избягва епитета качество, за да даде простор на въображението. Той акцентува на съществителното, съдържащо материалността – злато, сребро, а какво е качеството на жезлите, ние се досещаме от определенията тежки, чисто и тази уж мъничка подробност – изваяни. Далчев открехва, показва ни част от цялото, най-представителната! – за да доизградим в мисълта си самото цяло. При него определящ е детайлът, а не коментарът – общ, всеприложим, убиващ въображението.

Дори и тези, вече немалко на брой примери са достатъчни, за да се уверим, че става дума за две поетически системи – едната по класически завършена и пестелива, другата – разточителна и обстоятелствено обяснителна, неспособна да вникне в същността на предмета.

Защо сега прочутите оратори
не дойдат тука да си кажат мислите? – Ат. Д.

Защо прочутите оратори не идват както друг път,
за да изложат свойте мисли в красиви, дълги речи? – Ст. Г.

Не, ще кажете, причината е друга: Гечев знае езика и така е в оригинала, Далчев е превеждал по подстрочник и е пропуснал доста от реалиите на оригинала. Не знам дали Далчев е превеждал по подстрочник, дали е знаел гръцки, но при него се е получила поезия, а знаещият гръцки е постигнал ефекта на подстрочника. Дори за реалиите той не е намерил понятийния адекват според нашия език, съответен на сюжета на епохата, визирана от Кавафис. Неговият „компромис“ да предаде точно оригинала (не знам гръцки и за него не мога да съдя) е довел до ритмически неправилности, удължаване и тромавост на стиха, общи, неакцентиращи епитети, смесване на исторически пластове, граматически неправилности, неблагозвучия – все неща, говорещи за поетическа несръчност, която ме кара да се съмнявам и в качеството на останалите му преводи. Как звучи оригиналът на български – това е критерият за оценка на един превод. Как звучи, но с оглед на идеята. А когато средствата за изразяването ѝ не са на равнището на поетическата техника на съвременната поезия, то затормозено е и възприятието ни за съдържанието ѝ. Въпросът става още по-значим, когато по-добрият вариант се замества от по-лошия, защото това нарушава ценностната система на една поезия, пожертвана от преводаческите съперничества. И на мястото на образеца се настанява подобието, несполучливият вариант копие, който може да бъде възпроизвеждан от все нови и нови кохорти преводачи, забравили, че и преводът, както оригиналното творчество, не е лъжица за всяка уста. Сравнението на тези два превода на едно и също стихотворение не е случайно, а нарочно. Направих го, защото частният случай в последните години се превърна в правило. Бяха пожертвани не един и не два образци, които бих определил като класически по майсторство в името на „новия“, уж по-съвременен език, а всъщност от това губи националната ни култура, печели – и то само пари – поредният „смелчага“, който най-често ни предлага безпомощно художествен, но филологически (може би?) верен вариант. Умението и неумението, дарбата и занаятчийството бих сравнил с нещо от личния си опит. Почти всички знаем и сме виждали морска мида. Онзи, който не умее да извади съдържанието ѝ, удря с камъка, счупва черупката и пред нас е пихтия, смесена с парчета от твърдата ѝ обвивка. А какво прави „специалистът“? Вътрешната страна на всяка мида притежава остатък от хоботчето ѝ, с което мидата се впива в скалата. Този израстък, подобен на пъпната връв, е разковничето за отварянето ѝ: дръпнеш ли го и мидата се разпуква, разкрехва сърцевината си, съхранила целостта и на твърдото, и на мекото. Ето тъкмо това умение притежава Атанас Далчев и всеки истински преводач, с което много от днешните филолози, знаещи езици, са се разминали завинаги. Защото не го притежават.

* * *

В очакване на варварите

Константинос Кавафис

превод Атанас Далчев

Събрани на стъгдата, що очакваме?                  

Та варварите трябва да пристигнат днес.

Защо синклитът мъдър наш бездействува?
Защо закони не създават мъдрите?

Защото варварите ще пристигнат днес
и те наместо нашите избраници
ще изковават занапред законите.

Защо е станал рано императорът
и пред вратите градски върху трона си,
с корона на глава, седи тържествено?

Защото варварите ще пристигнат днес.
И императорът очаква вожда им
да дойде всеки миг. Дори приготвил е
за него писан пергамент, където той
му дава много титли и названия.

Защо днес наште претори излязоха
във тогите си златоткани, алени;
защо са гривни с аметисти сложили
и украсени със смарагди пръстени;
защо държат в ръцете тежки жезъли,
от чисто злато и сребро изваяни?

Защото варварите ще пристигнат днес.
А смайват им очите тия работи.

Защо сега прочутите оратори
не дойдат тука да си кажат мислите?

Защото варварите ще пристигнат днес,
а те се отегчават от витийна реч.

Защо настъпи мигом безпокойствие
и смут? (Как изведнъж помръкна всеки лик!)
Защо затихнаха стъгди и улици
и всички връщат се дома замислени?

Защото над вратите градски падна нощ,
а чаканите варвари не дойдоха.
Дошли от границите хора казаха,
че вече варвари изобщо нямало.

Сега какво ще правиме без варвари?
За нас все пак те бяха разрешение.

Марин Георгиев е завършил българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ през 1971 г. Автор е на повече от 20 книги – поезия, проза, литературна критика, преводи. За заслуги в популяризирането на унгарската култура получава четири отличия на Унгария: „Про Култура Хунгарика“ (2001), ордена на президента на Унгария (2016), международната награда почетна сабя „Балинт Балаши“ (2018), а през 2019 г. става пръв чуждестранен носител на наградата за поезия на Фондация „Йожеф Уташи“. През 2015 г. в издателството на Дьорд Сонди „Напкут“, Будапеща, излиза сборникът с избрани негови стихове „Ни Бог, ни дявол“, а през 2019 г. в издателството на Съюза на унгарските писатели „Мадяр напло“ – „Някой винаги гледа“, том с избрана проза и поезия. През 2016 г. получава почетния знак на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”.

Свързани статии

Още от автора

No posts to display