Преводаческият сюжет, за който отварям дума, ме занимава от 1984-та – годината на второто издание на Кавафис („Народна култура“, редактор Георги Белев, подбор и превод Стефан Гечев). Гечев същевременно е и преводач на повечето от стихотворенията, 138 на брой, от които 15 са на Георги Мицков, 15 на Далчев и Муратов, 14 на Кръстьо Станишев и 3 (три) само на Далчев.

Още тогава подхвърлих устно намерението си на един от главните редактори на наш литературен вестник, но той ме възпря: „Защо да наливаш вода в чужда мелница“. И все пак в частен разговор изразих учудването си пред редактора как е могъл да пренебрегне Далчевия превод на „В очакване на варварите“, познат ми от „Балкон“ (БП, 1972), и да предпочете превода на Ст. Гечев на същото стихотворение.

За учудването си имах основания и ги излагам чак сега.

Не, причината не е в навика, в свикването с определен текст. Причината е от качествен характер и ще се опитам да се аргументирам.

Още първият стих не те оставя равнодушен в избора:

Събрани на стъгдата, що очакваме? – Ат. Д.

Какво очакваме, стълпени на площада? – Ст. Г.

Предимствата на Далчевия превод не са само в краткостта, ритмиката, придаваща динамика и внезапност в запридането на „сюжета“, които веднага приковават вниманието, но и в лексиката, леко архаична, съответна на темата – стъгда и що.

Тя е очебийна още при избора на понятието за законодателен орган: при Далчев сенат от латинското senatus вместо по-новото и близко до нас народно събрание при Гечев. Още повече че сенат съответства и на епохата, от която е извлечен сюжетът на Кавафис – епохата на упадъка, в която Гърция е под владичеството на Рим. Защо закони не създават мъдрите? – пита поетът чрез Далчев, а колко тромаво, особено с ненужната инверсия, е при Гечев: Защо народните избраници закони не създават? С мъдрите е казано много повече от двудумието народните избраници, което е по-близко до днешната ни представа за политика и законодателство, но ни отдалечава от древността. Далчев също употребява избраници, но в контекста това понятие има много по-синтетичен, качествен смисъл:

Защото варварите ще пристигнат днес
и те, наместо нашите избраници,
ще изковават занапред законите.

Отколкото при Гечев:

Какви закони да създават народните избраници?
Когато дойдат варварите, ще донесат закони.

Колко неритмично, прозаизирано и описателно подробно в сравнение с добилия дълголетна гражданственост народен израз коват закони.

Тромавостта, описателността, подробностността, удължаващи излишно и затормозяващи стиха, са характерен белег в структурата на изречението стих при Гечев, те създават впечатление, че не четем поезия, а дословен превод. Нека сравним отново:

Защо е станал рано императорът
и пред вратите градски върху трона си
с корона на глава седи тържествено? – Ат. Д.

Защо ли императорът е станал толкоз рано,
пред най-големите врати тържествено е седнал
на трона си замислен, със корона на главата? – Ст. Г.

Освен усложнено изречение, усложнено е и възприятието кой, къде, с какво е седнал: защо ли, толкоз, най-големите, замислен са думи твърде общи, прилягащи почти за всичко. Те не прибавят нещо съществено за състоянието, звучат като ритмически пълнежи, нарушават, макар и позволено при поезията, граматиката със със, което при по-добра стихотворна сръчност може да се избегне и трябва да се избегне, особено днес, когато поезията е натрупала доста по-голям арсенал от изразни средства.

Но да продължим по-нататък.

И императорът очаква вожда им. – Ат. Д.

И императорът очаква да приеме водача им. – Ст. Г.

Въобще не е въпрос на дискусия предимството на вожда пред водача, особено при видното за всеки многословие във варианта на Гечев, което е довело и до ненужния анжамбан.

Анжамбан има и при Далчев:

Дори приготвил е
за него писан пергамент, където
му дава много титли и названия.

Но с каква лекота го преодоляваме, за разлика от уж граматическата правилност на Гечев, довела до фонетични зевове:

Дори му е приготвил
да му даде държавен пергамент. Във него
му е написал много титли и названия.

Подчертаното е от мен, не от преводача, но с цел да се види трудноизговоримостта на многото гласни една до друга, както и двукратно, почти съседно повтореното лично местоимение му. И колко по-точно е писан пергамент, вместо по-претенциозното държавен; колко пò ускорява действието и скъсява времето между представа и реалност глаголната форма дава вместо тромавото да му даде и му е написал. Дори минавам метър неоправданото, заради ритъма, във. Както със преди това.

Пълното поетическо безсилие на Гечев личи най-вече в употребата на прилагателните, които най-често са общи – блестящи, лъскави, или с количествен характер – много. Прилагателни банални, първохрумващи на всеки, заел се със стихотворство отскоро, и в края на краищата не добавящи нищо качествено ново.

Защо са гривни сложили със много аметисти
и пръстени блестящи, лъскави смарагди? – Ст. Г.

И колко по-строен и пестелив е Далчевият стих, даващ ни възможност, според въображението, да си представим блясъка:

Защо са гривни с аметисти сложили
и украсени със смарагди пръстени?

Но пълният художествен провал на Гечев в употребата на прилагателното е по-надолу:

Защо са взели своите най-скъпоценни жезли,
със злато и сребро прекрасно украсени?

Кой начинаещ стихотворец би устоял на съблазънта да не употреби прословутото, преупотребявано и от това вече нищо незначещо, стане ли дума за изключително красив – прекрасно, или най-скъпоценни?

А ето как е при Далчев:

Защо държат в ръцете тежки жезъли,
от чисто злато и сребро изваяни?

Той пак избягва епитета качество, за да даде простор на въображението. Той акцентува на съществителното, съдържащо материалността – злато, сребро, а какво е качеството на жезлите, ние се досещаме от определенията тежки, чисто и тази уж мъничка подробност – изваяни. Далчев открехва, показва ни част от цялото, най-представителната! – за да доизградим в мисълта си самото цяло. При него определящ е детайлът, а не коментарът – общ, всеприложим, убиващ въображението.

Дори и тези, вече немалко на брой примери са достатъчни, за да се уверим, че става дума за две поетически системи – едната по класически завършена и пестелива, другата – разточителна и обстоятелствено обяснителна, неспособна да вникне в същността на предмета.

Защо сега прочутите оратори
не дойдат тука да си кажат мислите? – Ат. Д.

Защо прочутите оратори не идват както друг път,
за да изложат свойте мисли в красиви, дълги речи? – Ст. Г.

Не, ще кажете, причината е друга: Гечев знае езика и така е в оригинала, Далчев е превеждал по подстрочник и е пропуснал доста от реалиите на оригинала. Не знам дали Далчев е превеждал по подстрочник, дали е знаел гръцки, но при него се е получила поезия, а знаещият гръцки е постигнал ефекта на подстрочника. Дори за реалиите той не е намерил понятийния адекват според нашия език, съответен на сюжета на епохата, визирана от Кавафис. Неговият „компромис“ да предаде точно оригинала (не знам гръцки и за него не мога да съдя) е довел до ритмически неправилности, удължаване и тромавост на стиха, общи, неакцентиращи епитети, смесване на исторически пластове, граматически неправилности, неблагозвучия – все неща, говорещи за поетическа несръчност, която ме кара да се съмнявам и в качеството на останалите му преводи. Как звучи оригиналът на български – това е критерият за оценка на един превод. Как звучи, но с оглед на идеята. А когато средствата за изразяването ѝ не са на равнището на поетическата техника на съвременната поезия, то затормозено е и възприятието ни за съдържанието ѝ. Въпросът става още по-значим, когато по-добрият вариант се замества от по-лошия, защото това нарушава ценностната система на една поезия, пожертвана от преводаческите съперничества. И на мястото на образеца се настанява подобието, несполучливият вариант копие, който може да бъде възпроизвеждан от все нови и нови кохорти преводачи, забравили, че и преводът, както оригиналното творчество, не е лъжица за всяка уста. Сравнението на тези два превода на едно и също стихотворение не е случайно, а нарочно. Направих го, защото частният случай в последните години се превърна в правило. Бяха пожертвани не един и не два образци, които бих определил като класически по майсторство в името на „новия“, уж по-съвременен език, а всъщност от това губи националната ни култура, печели – и то само пари – поредният „смелчага“, който най-често ни предлага безпомощно художествен, но филологически (може би?) верен вариант. Умението и неумението, дарбата и занаятчийството бих сравнил с нещо от личния си опит. Почти всички знаем и сме виждали морска мида. Онзи, който не умее да извади съдържанието ѝ, удря с камъка, счупва черупката и пред нас е пихтия, смесена с парчета от твърдата ѝ обвивка. А какво прави „специалистът“? Вътрешната страна на всяка мида притежава остатък от хоботчето ѝ, с което мидата се впива в скалата. Този израстък, подобен на пъпната връв, е разковничето за отварянето ѝ: дръпнеш ли го и мидата се разпуква, разкрехва сърцевината си, съхранила целостта и на твърдото, и на мекото. Ето тъкмо това умение притежава Атанас Далчев и всеки истински преводач, с което много от днешните филолози, знаещи езици, са се разминали завинаги. Защото не го притежават.

* * *

В очакване на варварите