0
3314

Два часа с двамата папи

„Двамата папи“ ©Netflix

Когато човек чуе прозаичното заглавие „Двамата папи“, в главата му неволно биха изплували асоциации за нещо нравоучително и догматично. Но този енергичен, забавен и топъл филм на всяка крачка оборва предварителните очаквания благодарение на сценария и режисурата си, както и двете изпълнения на Антъни Хопкинс и Джонатан Прайс.

„Двамата папи“ ознаменува завръщането в киното на бразилския режисьор Фернандо Мейрелес след няколко години, в които той работеше за телевизията. През 2002 г. той изгря с бруталната драма за фавелите на Рио де Жанейро „Градът на Бога“, по скромното ми мнение един от най-добрите филми за последните двайсет години. Последваха „Вечният градинар“ и недооцененият „360“, в който Мейрелес и Антъни Хопкинс за първи път работят заедно. Да се надяваме, че „Двамата папи“ ще го върне обратно в орбитата на киното.

Сценарият е дело на трикратно номинирания за Оскар Антъни Макартън, който е известен с биографичните си драми. Негови са сценариите на „Най-мрачният час“, „Теорията на всичко“ и „Бохемска рапсодия“. Без да омаловажавам предишните му постижения, които донесоха номинации и награди за участвалите в тях актьори (Гари Олдман спечели Оскар за образа си на Уинстън Чърчил), в този филм той прави чудеса със сценария, който в по-неумели ръце несъмнено щеше да доведе до творчески крах.

Най-готиният папа в историята

Годината е 2005-а, а майсторски проследяващ кадър на оператора Сезар Чарлоне, напомнящ за „Града на Бога“ (също заснет от него), плавно се промъква през колоритните улици на известното гето на Буенос Айрес „Вила 31“. Накрая стълпотворението от хора достига огромно отворено пространство, където кардинал Берголио изнася литургия, демонстрирайки вроденият си талант да достига до сърцата на хората, както и любовта си към тангото и футбола. Малко по-късно го виждаме да си подсвирква Dancing Queen на ABBA, докато в същото време кардиналите се готвят да изберат наследник на папа Йоан Павел II. С тази игрива нотка сценарият на Макартън постига две неща едновременно – от една страна, визуална заигравка с текста на Dancing Queen и пременените в алени одежди кардинали, а от друга, ни показва колко земен е бъдещият папа Франциск. Благодарение на множество такива моменти следващите два часа от филма отлитат неусетно.

„Двамата папи“ ©Netflix

На конклава през 2005 г. за наследник на Йоан Павел II очаквано е избран консервативният германски кардинал Йозеф Ратцингер – папа Бенедикт XVI. Изненадващо съперник за второто място в първоначалното гласуване е прогресивният кардинал от Аржентина Хорхе Берголио. Няколко години по-късно, на фона на ескалиращи скандали в Католическата църква и Ватикана, Берголио решава да се оттегли от позицията си на кардинал. Сценаристът умело втъкава във фактологията един предполагаем сюжет – Берголио е извикан лично от папата във Ватикана и е въвлечен в поредица от срещи и разговори с главата на Католическата църква. Аржентинецът се надява да получи възможно най-бързо разрешение за своето оттегляне, но папа Бенедикт очевидно има съвсем различни планове за идеологическия си опонент.  

Сблъсък на миналото и бъдещето

Характерите, както и убежденията на двамата мъже, от които в крайна сметка зависи бъдещето на Католическата църква, не биха могли да са по-различни. Антъни Хопкинс играе догматичния и суховат традиционалист Бенедикт XVI, докато Джонатан Прайс е духовитият йезуит Хорхе Берголио, чието смирение е примесено с непоколебимото му убеждение, че Църквата трябва да се развива, за да остане вярна на своето призвание. Майсторският трик в сценария е да представи изключителната значимост на прехвърлянето на властта и промяната в курса на Католическата църква просто като поредица от разговори между двама много различни, но взаимно уважаващи се мъже.

Словесните дуели са сърцевината на филма, а фундаменталното различие между двамата папи ги прави толкова вълнуващи. В това отношение динамиката на филма е близка до класиката Going My Way от 1944 г., в която младият и прогресивен свещеник на Бинг Кросби се сблъсква с възрастния консервативен мърморко на Бари Фицджералд.

„Двамата папи“ не пропуска нито една възможност да подчертае, че Ратцингер и Берголио са формирани в различни светове и обстоятелства. Докато кардинал Берголио обитава скромно жилище, Бенедикт XVI е показан първо в пищната обстановка на Ватикана, а после и в лятната папска резиденция Кастел Гандолфо. Мейрелес и неговият сценарист не крият възхищението си от Берголио. Бъдещият папа Франциск не държи на етикета и официалностите. Той не обича да се храни сам, носи си куфара, сяда до шофьора, за да може да говори с него, и бързо се сприятелява с градинаря на Ватикана. Скованият Бенедикт наблюдава всичко това и пита Берголио как успява да е толкова популярен. „Просто се старая да бъда себе си“, отбелязва той. Бенедикт на свой ред изстрелва горчивия коментар: „Когато аз се опитвам да бъда себе си, хората не ме харесват особено“.

Постепенно, прекарвайки все повече време заедно, двамата мъже започват да се радват на компанията си и дори гледат заедно любимия телевизионен сериал на папа Бенедикт – „Комисар Рекс“, за немска овчарка, която разплита криминални случаи.

Среща на две актьорски величия

Макар че в основата на филма са разговорите между двамата персонажи, един малък триумф в режисурата на Мейрелес е, че филмът никога не изглежда статичен. Умело се сменят локациите, като освен във Ватикана и Кастел Гандолфо, една ключова сцена се развива и в Сикстинската капела. Тъй като снимки в истинската Сикстинска капела не са възможни, тя е построена изцяло в римското студио „Чинечита“, единствено фреските са добавени с компютърни ефекти.

Голяма част от действието е предадена посредством изразителни крупни планове. Няма да ви омръзне да се взирате в експресивните лица на актьорите, за да доловите и най-дискретните емоционални детайли. Разбира се, този подход още повече обвързва филма с играта на двамата.

Джонатан Прайс е харизматичен актьор, който по необясними причини досега никога не е бил номиниран за Оскар. Внимателните киномани помнят по-ранните му превъплъщения като Хуан Перон в „Евита“, както и по-скорошното му изпълнение в „Съпругата“, където обаче голяма част от вниманието беше фокусирано в Глен Клоуз. В „Двамата папи“ Прайс безспорно прави най-забележителната роля в своята кариера. Поразителна е приликата му с истинския папа Франциск, но по-важното е, че успява да улови дълбоката човечност на Берголио, неговата святост, както и болезнената рана от собствените му провали. За изпълнението си той получи номинация за Оскар за водеща мъжка роля.

„Двамата папи“ ©Netflix

С голямо внимание и задълбоченост е обрисуван и папа Бенедикт XVI. Антъни Хопкинс играе този по-труден за харесване персонаж с резервираност и психологическа дълбочина. Резултатът е, че накрая не само успяваме да оценим суровия аристократичен интелект на Бенедикт, но и да разберем неговите съмнения, страданията му на човек, който не е сигурен какво Бог очаква от него. Тази комплексна и завладяваща роля е пореден успех за Хопкинс в една кариера, започнала преди повече от половин век с „Лъвът през зимата“. Той също получи номинация за Оскар за поддържаща роля. За съжаление, „Двамата папи“ не е сред заглавията в най-важните категории – за най-добър филм и режисьор. Дали това е опит да се ограничи влиянието на Нетфликс, който вече участва с две предложения („Ирландецът“ и „Брачна история“), или има политически мотиви, няма как да разберем.

Действието в „Двамата папи“ е накъсано от реминисценции, които показват младия Берголио от момента, в който за първи път решава, че призванието му е да облече расото, до най-спорния период в неговата ранна кариера, по време на диктатурата на военната хунта в Аржентина през 70-те. Берголио е критикуван остро от събратята си от Ордена на йезуитите и от други свещеници в Аржентина, че не е заел достатъчно решителна позиция срещу режима. Именно това е една от причините той да изпитва чувство за вина и да смята, че не е достоен за папския престол.

В крайна сметка обаче „Двамата папи“ е филм за настоящето, затова фокусът е върху папа Франциск, това е и причината „Двамата папи“ на моменти да напомня негова биография, нещо като допълнение към документалния филм на Вендерс „Папа Франциск: човек на думата си“. Филмът недвусмислено показва и нещо друго, с което и двамата папи, въпреки различията помежду си, биха се съгласили, а именно, че пътят напред е неразривно свързан с безкрайния процес на прегрешение, смирение и покаяние. И дори никога да не изгладят всички неразбирателства, те стигат до един и същи извод за бъдещето на Църквата.