Начало Идеи Гледна точка Двете освобождения
Гледна точка

Двете освобождения

5539

Националната ни съдба е заключена между две огледални дати. Те са сред основните причини нашето развитие да се осъществява трудно, нещо непрестанно да го дърпа назад. Нашият път напред е неравен, на тласъци, успехите са последвани от покруси, което ни дава усещането, че някаква зла съдба тегне над нас и ни пречи да сме равни с другите европейски народи, а националните ни идеали да се превръщат в неосъществими блянове. Нашите национални доктрини сменят посоките си, което прави пътя ни лъкатушещ, а българската меланхолия се превръща в народна участ.

Двете огледални дати, които имам предвид, са Трети март 1878 г. и Десети ноември 1989 г. Това са нашите две освобождения. И двете са осъществени с решаваща руска намеса. Колкото и да сме били подготвени, да сме ги желаели и очаквали, последната дума за тяхното осъществяване идва от Русия. А когато една страна освобождава друга, тя полага всички усилия, за да я запази в своята сфера на влияние. В резултат имаме пробита държава.

Документалният филм „Второто освобождение“, който неотдавна гледахме, показва реалистично и добросъвестно събитията на 9 септември 1944 г. и следващите години след установяването на комунистическата власт. Филмът, в който са използвани само документи, предизвика огромен интерес, защото показва потресаващи кадри, скривани и премълчавани десетилетия, а голяма част непознати дори на специалистите.

Знаем, че два пъти Живков предлага България да се присъедини към СССР като 16-а република. Предложението е отклонено от съветското ръководство. Не е било необходимо, тъй като съветизацията беше наложена на всички нива в обществото, а България реално се управляваше от Кремъл. Всичко се решаваше от Москва – свалянето и качването на партийните ръководители, икономическото развитие, въоръжените сили, външната и вътрешната политика, културата…

Ето един пример от културата – „Руските очи“. Стихотворението е съчинено от поета, който през следващите години съчиняваше речите на Живков.

Синеят на Русия небесата,
окъпани от пролетни лъчи,
и сякаш отразени са в росата
не небесата – руските очи.

Така е радостно, така е светло,
просторът е така безкрай голям,
че ми се ще с възторг свещена клетва
за вечна вярност и любов да дам.

Не е до времената на годината –
нима е пролетен тоз порив? Нов?
Отдавна в мен Русия и Родината
навеки слети са в една любов.

И аз мълча и крача из полето.
Мълчи земята. Ехото мълчи.
Синеят с тиха ласка от небето,
добри и родни, руските очи.

Руското влияние тече по ефира, през тръби, през банки, но най-силен съветският контрол е чрез МВР. Във всички отдели на министерството и най-вече в Комитета за държавна сигурност над всеки български началник е стоял съветски офицер, който е осъществявал методическото ръководство. Кабинетът на главния чекист е бил непосредствено до кабинета на министъра. Съветските посланици в страната са наблюдавали и контролирали с огромния апарат на посолството всичко, което се случва в партията и държавата. Това дава основание на Георги Марков да е категоричен: „Моето лично впечатление е, че Държавна сигурност е прекият и най-непосредствен представител на Съветския съюз. От всичко, което знам, мисля, че мога да твърдя, че българската Държавна сигурност не е нищо друго освен силната, властна ръка на Съветския съюз“.

Колко здрава е била съветската примка можем да съдим и косвено чрез събитията в Чехословакия през 1968 г., където опитът за отклоняване от съветския курс беше смазан жестоко и съветският контрол над страната беше възстановен в още по-драстичен вариант. Споменавам бегло тези общоизвестни факти, за да отстраня всякакви съмнения, че случилото се на партийния пленум на 10 ноември 1989 г. е извършено по съветски план и под съветско ръководство.

На 9 ноември никой от нас – обикновените български граждани, нямаше представа какво ще се случи на следващия ден. В същото време едва ли някой се съмнява, че случилото се не е спонтанно, а планирано и подготвено. И едва ли някой има съмнение, че е подготвено в Москва, а не в София. Ние можем да спорим дали е вътрешнопартиен преврат, осъществен от партийните функционери, или от ДС, дали Живков е подал оставката си доброволно, или под натиск, с какви средства му е въздействано и пр. Това са второстепенни въпроси. Никой от преките участници не отговаря на тези въпроси, но с годините много неща се изясниха.

Когато Горбачов започна в СССР перестройка, бай Тошо казваше да се снишаваме, докато отмине бурята. Този път обаче го надхитриха. Едва ли можем да допуснем, че политбюро извършва рокадата с цел да установи демократично управление. Още по-далеч от истината би било, ако допуснем, че партийното ръководство е имало за цел България да стане член на Европейския съюз и на НАТО. Или пък на някого да е минало през ума, че деветгодишният тогава Делян Пеевски ще управлява страната. Но днес всичко това е факт. Само в теориите на конспирацията нещата се случват по предначертан план. В реалния живот е различно. Основната цел на БКП и на ДС е била да не изпуска волана, защото пътят завива ту наляво, ту надясно, има и дупки, които трябва да се заобикалят. За 34 години бяхме свидетели на бурни събития – граждански протести, стачки, източване и фалити на банки, опожаряване на партийния дом, хиперинфлация, Луканова и Виденова зими, мутренски произвол и какво ли още не. Събитията не се развиха по плановете на ДС. Но можем ли да твърдим, че ДС е изпуснала контрола? Руското влияние в нашия обществен и икономически живот вече не е явно, но не е намаляло. КГБ с ДС са разформировани, но създаваните от десетилетия връзки между техните служители остават. Изгонихме 60 служители от руското посолство, но всеки от тях е изградил и работил с българска агентура.

Всичко това – и свободата, която получихме, и това, че останахме най-бедната страна в ЕС, и това, че там ни считат за троянски кон, и това, че президентът ни е руски троянски кон у нас – всичко е заченато на партийния пленум на 10 ноември 1989 г. Ще оспорим ли предсказанието (или предупреждението) на Адам Михник, че „най-страшното на комунизма е онова, което идва след него“?

А Десети ноември е огледална дата на Трети март. Тогава също се предвижда България да остане като Задунайска губерния или по-точно Руско-Дунавска област. Огромната сума на Окупационния фонд, основан за създаване на Руско-Дунавска област, се харчи за вербуване на агенти, които да прокарват руските интереси. През 1887 г. само за половин година Руската империя отпуска 762 400 златни франка „по организацията на народни движения в България“. Димитър Петков представя сборника за политиката на Русия в България с думите: „От тия документи читателят ще види, че всичките бъркотии, преврати, бунтове (като този на русофилите), смутове, заговори, политически убийства и пр., които са се случвали в България, откакто съществува като държава, са дело на коварната руска дипломация. И всичко, което на нас се е виждало необяснимо, нередовно, за руските дипломати е било предварително скроено, предначертано и обмислено…“

А ето и цитат от документ, който му дава основание да направи този извод: „Трябва да се има предвид, че постигането на нашите цели и предначертания е възможно само тогава, когато нашето влияние в България бъде преобладаващо. Ето защо населението на Княжеството освен нравствения дълг за освобождението, също така трябва да има и материално задължение, т.е. българите трябва да се смятат за наши безсрочни длъжници, така че кредиторът да има права да поиска изплащането на дълга по всяко време и всяка разсрочка на плащането трябва да се смята за благодеяние от страна на кредитора. Ето защо следва да се увеличат разходите по издръжката на окупационния корпус…“

Можем ли да имаме колебание колко силен е контролът, след като Русия успява да принуди българския княз Александър да абдикира. Руската агентура се увеличава след болшевишката революция. Под руско наставничество е извършен най-големият атентат в световната история. В Русия болшевиките взривяват хиляди храмове, но това не им стига, а взривяват и софийската катедрала.

Могат да се приведат още безброй примери и аргументи, че двете освобождения са огледални, въпреки че ги делят 111 години, че и в двата случая се преследва една и съща цел, въпреки че в самата Русия през това време са се случили фундаментални промени. Освобождение, но с примка на шията. За определени периоди България успява да разхлаби руската примка, но никога не успява да се освободи напълно от нея.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора