В първото есе от книгата ми „От Мърквичка до Минотавъра“ („Жанет 45“, 2017), наречено „Меланхолия, сякаш изневиделица“, правя следното наблюдение:
Имената на чешките „строители на съвременна България“ са тъй много, че нито могат да се изброят, нито пък да се измери приносът им за устройване, укрепване и заздравяване на младата държава: „[…] Възраждането на българската държава след Освобождението (1878 г.) е свързано не толкова с руски, колкото с чешки дейци“. Това, разбира се, не значи, че русите не са дали на България, но техния „вклад“ откриваме преди всичко в армията и в държавните институции, докато чехите помагат предимно в културата и образованието… И в тоя различен принос може да съзрем голямото противоречие в българския обществен живот: противоречие между една държава, изградена по руско-монголски евразийски модел, каквато е по онуй време Руската империя (честно казано, тя си е такава и до днес – за съжаление, безкрайно вярна се оказа тази констатация, войната в Украйна го доказва – М.Н.), последна издънка на някогашната Монголска империя на Темуджин, наречен Чингис хан, и една култура, всмукала вътре в себе си средно-европейското и австро-унгарско убеждение, че тъкмо през културата е възможно въздигането и успешното състояване на националния идеал. Това противоречие пронизва цялата българска следосвобожденска история, пронизани сме от него и сега, затова държавата и културата продължават у нас да не се (о)познават. Българската политика е евразийска (руска) по съдържание, българската култура е централно-европейска (чешка) по характер и тя е такава благодарение на „чешките дейци“, вградили в нея енергии, сили, умения, живот цял. Затова политиците ни трудно се стиковат с културата, а творците ни тежко се отнасят към политиката и в това взаимно отчуждение се крие една от причините за огромните трагедии, сполетели българите през „краткия“, но кошмарен за страната ни ХХ век.
Странното в цялата ситуация е, че – макар и признателни на чехите, все пак спрямо тях ние, българите, сме някак по-сдържани, по-обрани и умерени в показа, докато по отношение на руснаците мнозина от нас чак до днес, 29.VІІ.2022 г., изпадат в телешки възторг и като се каже „Русия“, веднага падат ничком, готови да челобитстват оттук до Владивосток и обратно. Крепостни българи с крепостно съзнание…
Разбира се, някои върли крепостни челобитници ще възразят, че ако не била армията на Царя Освободител Александър II, никакви чехи не биха се появили по българските земи да ни помагат да си спретнем държавичката. Защото, ще кажат те, чехите идват тук чак след 1878 г., защото сами се надяват в един момент да проимат своя собствена държава, в която да влеят сили и енергия, вече изрепетирани в Княжеството. Млада България като опитно поле на „Млада Чехия“. Същото можело да се каже и за другите славяни, поели на изток – поляци, словаци, словенци, хървати. И да, може да се каже, но няма да бъде вярно. Най-напред нека не забравяме, че движението на младочехите настоява за превръщане на двуединната Австро-Унгарска империя в триединна с отчитането и на чешкия народностен елемент в нея и с настояването, че това е възможно точно заради чешкия език и чешката култура. Че именно културата, славянската култура е маркерът, който разделя чехи от австрийци (немци). А тази култура още по османско време се подвизава по българските земи: д-р Любомила Соленкова от Института за изследване на историята на БАН увлекателно разказва (в сайта chitatel.net) за две чешки учителки, вградили живота си по нашите простори и предавали знанията си на български девойки: Фани (Франтишка) Майзнер и Богдана (Йозефа) Ираскова-Хитева. Първата работи за протестантската мисия на Джеймс Кларк, учейки местните момичета на бродиране и други фини умения в Стара Загора. Според Владимир Сис – чешки поборник за българско благополучие и правдини, Франтишка била роднина на Йозеф Майзнер, участник в Славянския конгрес в Прага и избухналата впоследствие Пролет на народите (1848), който след разгрома на революцията намира убежище в пределите на Османската империя – първо в Шумен, после в Пловдив. Като и той подобно на Франтишка учел българите на ум и разум. Другата чешка педагожка Йозефа, преименувала се на Богдана, след като дава ръката си на карловеца Иван Хитев, първоначално преподавала в Карлово. Влязла обаче в конфликт с местния отец поп Христо – не можели да се разберат как се полага да бъдат обучавани момичетата, затова се преместила в Калофер. Там заедно с младите калоферчанки работели ръкоделие „докле се смръкнело и когато говедата се прибирали от паша“, цитира д-р Соленкова. Братът на Йозефа/Богдана, художникът Ярослав Ирасек, на два пъти посещавал Калофер. Плод на тези визита станали поредицата статии, публикувани през 1874 г. в седмичника „Светозар“, „Картини от пътуването ми из България“. Някои дори са илюстрирани. През 1876 г. българската снаха става свидетел на ужасите на разгрома на Априлското въстание, които разказва в писма до братята си в Прага. А те ги публикували във в. „Покрок“, известявайки по този начин европейската общественост за османските зверства. Прочее, от разказите ѝ е вдъхновен и Константин Иречек, използвал част от тях в прочутата си книга „Пътувания по България“ – един от най-проникновените и детайлни пътеписи за земите ни…
Да не забравяме Иржи (Георги) Прошек, който още през 1870 г. пристига в България като инженер, за да строи Хиршовата железница. Съчувстващ на българите и на борбите им за национално освобождение, той общува с Левски, купува пушки и пренася писма… През войната 1877–78 г. саботира турските жп връзки, с което забавя с близо 30 часа придвижването на султанските войски към прохода Шипка, за което е награден с орден „Света Ана“ лично от император Александър ІІ. Заедно с Иржи, за да работят за барон Хирш, пристигат сънародниците му Антон Пелц и Антонин Свобода, с тях са и поляците граф Станислав Домборовски и Пан Банковски, които участват в създадения от Апостола Интернационален революционен комитет в с. Алмъли (днес Ябълково, Хасковско). Поставят основите и на т.нар. „Славянски дом“, където е отсядал и Гаврил Хлътев и където бъдещият Бенковски узнава за смъртта на Дякона. Тъкмо Иржи/Георги по-късно убеждава брат си Богдан/Теодор, че има хляб в България и че ще е добре той да се присъедини към него. Богдан го прави, а заслугите на двамата за българския просперитет в годините на свободна България са безценни. Наричат ги „строители на съвременна София“, на тях дължим Орловия и Лъвовия мост, „Прошековото пиво“ и още толкова много красиви и достойни неща…
Така че чехите и други славяни не са чакали Освобождението, за да открият братята си по славянска кръв, много по-отрано са се подвизавали по българските земи и дори са взели участие в националните ни борби. Като винаги наред с нея са слагали начело образованието, културата, изкуството – най-важните неща, за да може един народ „да лови риба“. Най-най-българската картина „Ръченица“ е нарисувана от чех – Иван (Ян) Мърквичка. Най-героичната българска картина „На нож“ е нарисувана от чех – Ярослав Вешин. Най-помнещата българска картина „Самарското знаме“ е нарисувана пак от него. Чехите ни създават изобразителното изкуство, археологията, градското благоустройство, музиката; чехите ни създават културно и цивилизационно. И въпреки това улиците, кръстени с техни имена, са сврени нейде из покрайнините, докато в центъра гордо се пъчат „заслужили“ руски дейци – граф Игнатиев, един от душманите на Левски; генерал Гурко – палачът на Варшава; че и централният ни булевард доскоро беше „Руски“, не „Чешки“. Загубена работа…
Разбира се, размерът на Северната империя е впечатлявал „чичовците“ и „българите от старо време“; спомняме си гордостта на чорбаджи Мичо, когато учителят Климента показва на картата де е Русията: „Страшна работа! – издумваха всички“. Както и българският блян по епопея, така изглежда, че и българският блян по империя никога не угасва. Империята ни заслепява, примираме от възхита!… Тази възхита я виждаме всеки ден например на моста над Владайската река на пресечката между „Граф Игнатиев“ и „Евлоги Георгиев“: изваяните руски бойни мужци и покровителствени тëтки са всички по-високи от своите български братя и сестри. И колкото и да отдаваме този „художествен“ факт на подлизурското почитание, показвано от социалистическия режим, в него все пак има и непреходна истина: руската Славия винаги се е мислела за по-голяма, по-велика, по-достойна от всички други славянски Славии, обречени от нея да бъдат събрани под благодушния скиптър на Кремъл. Пък ако не искат, със скиптъра може и да се удря, а благодушието да се преобърне на ботуши и с тях да се мачка, мачка, мачка… Докато чешката Славия винаги е ратувала и работела за равноправие: българите не са били по-малки, българите са били равни. Да, Константин Иречек добре ни е описал чудните нрави в своя „Български дневник“, но то е било не от презрение, а от разочарование: вместо да я заздравяваме държавата, ние предимно сме ѝ подривали основите. А най-всеотдайно са подривали тия основи тукашните рубладжии, продали се за руски пари (днес това национално предателство толкова поевтиня, че пустите рубладжии станаха копейчици): „Имайки предвид ползата, която можем да извлечем за собствените си интереси, като обвързваме към себе си Цанков с материални изгоди, аз си позволявам да подкрепя неговото ходатайство за оказването му на парична помощ от сумите на окупационния фонд. Като начало във вид на лично подпомагане би следвало да му отпуснем от 10 до 12 хиляди франка. Впоследствие също би могло да го снабдяваме и със средства, необходими за водене на борбата с неговите политически противници, които сега са и наши най-опасни врагове“ („Авантюрите на руския царизъм в България“). Вижда се тоест, че ако чехите са работели безкористно за строителството на съвременната България, то руснаците по-скоро са гледали да развалят и съборят тази наша съвременна България. И сякаш от тях сме взели пример, затова не спираме да (я) рушим, рушим, рушим… Будали!
Чешката Славия е благородна Славия, руската Славия – не ми я хвали, жлъч, яд и нагайки, за българите особено. Остен и точка!… „[О]вчарският и първобитен български народ“, нарича ни например Константин Леонтиев. И, за жалост, като гледам раболепието на някои днешни български държавни мъже и жени, чини ми се трагично прав. Щото то бива-бива лакейщина, ама тяхната на нищо не прилича…