* * *
„Не виждаш ли ти, че пред Аллах се простира ничком всичко на небесата и всичко на земята: и слънцето, и луната, и звездите, и планините, и дърветата, и животните, и [мнозина от] хората” (Коран, сура 22:18).
Тълкувайки този айат от Корана, съвременният ислямски теолог Мухаммад Хамидуллах пише: „Молитвената практика на исляма обединява в себе си способите на молитва на всички творения. Слънцето, луната и звездите повтарят изгрева и залеза си подобно на ра’кат след ра’кат при молитвата. Планините остават изправени, което съответства на „кийам”, позата, с която започва мюсюлманската молитва. Животните са постоянно приведени и това е второто движение (в молитвеното поклонение – б. м.) – „руку”. Известно е, че растенията се хранят чрез корените си, т. е. главите им са постоянно преклонени – това пък съответства на третото движение – „саджда”, просването ничком”.[1] И след това добавя: „Необходимо е да припомним, че думата „ибада”, с която в исляма се означава молитвата, има същия корен като думата „абд” – „роб”. С други думи, при религиозната служба господарят заповядва, а робът изпълнява. Бог повелява на планините да стоят изправени, на животните да остават приведени, на растенията да лежат на земята и така те му се подчиняват и му служат. Всеки прави това, което му подобава и което Бог му е отредил. Очевидно и човекът прави това, което му подхожда в качеството си на животно, надарено с разум”.[2]
Не можем да не забележим, че в мюсюлманската теология онзи най-сюблимно религиозен акт, който ние, християните, наричаме „молитва” – актът, т. е. на най-интимното общение с Бога – в исляма, в съответствие с неговия дълбинен религиозен манталитет се осмисля като постоянно носене на служба и дори като „рабстване”, „робия” – „ибада”.[3] Фундаменталната визия за връзката на човека с неговия Творец е самопредадената, жертвената разпростряност пред върховното всемогъщество.
Нещо повече: в традицията на исляма, както виждаме, е вградена една по своему прелестна, дълбоко поетична визия за това, че и цялото мироздание въобще се намира в непрестанно пребиваваща, вечна „ибада” – поклонение на всички неща пред техния Създател. Самото съществуване, самото биване на всички неща е тяхната непрекъсната, постоянна „ибада”, „рабстване” на Бога. Мирозданието носи тегобата си и я носи безмълвно, безропотно, в пълна самопредаденост ней. В духа на семитските езици, които, както е известно изразяват статичните състояния динамически, може да се каже дори, че, според тази визия самото биване на битието е по същността си – изпълняване и носене на „тегоба”. Биването на всичко биващо е покорстване в неговата обязаност пред Бога. Планините, както ни се посочва, не просто се извисяват от повърхността на земята. Те са застанали вечно в „кийам”, в изправеността на молещия се пред Бога, както застават пет пъти на ден мюсюлманите, за да изрекат, преди да паднат по очи: „Велик е Бог” („Аллах акбар”). Животните не просто стоят на четирите си крака – те са в постоянен поясен поклон – „руку” (втората поза на мюсюлманското молитвено поклонение), постоянно склонени са, живеенето им е преклоненост, покорстващо носене на онтологически отредената им „ибада”. И накрай, над всичко това слънцето, луната и звездите не просто извършват своите постоянни кръговрати – те са в едно вечно, нескончаемо поклонение, без отдих, без спир – ра’кат след ра’кат: заставане, склоняване, разпростиране ничком, изправяне, пак склоняване… Визията за това безспир кланящо се небе е наистина невероятно изразителна. В света на исляма този „свят” не се раз-простира, не се шири, не се глъби в таинствена и бездънна отвореност, както е за християнина. В света на исляма главното, всепроникващо усещане е по-скоро това за перманентно носена тежест. И тази тежест е така всеобемаща, че дори небето я носи – висне над земята, обременено от своята всегдашна „ибада”. Знойното, почти изнурено в жегата си ориенталско слънце покорно „рабства” на своята обязаност и заедно с целия свод и звездите по него е „преклонено” пред Някой отвъд, свръх себе си.
Целият свят на мюсюлманската религиозност свидетелства Този Някой свръх себе си. Свидетелства Го с това, че понася величието Му, че носи „тегобата”, с която е натоварен от Него, че „рабства” Нему; покорно, захласнато и затова без каквото и да било желание за край, за „изход” извършва своята самоотдадена, самопредадена „ибада”.
И именно като огласяване на този космичен „ислям” (покорстване) на мирозданието, петкратно в неговите дни – пред изгрев слънце, около пладне, подир обяд, преди залеза и при показването на първите звезди, от разпрострелите под небето човешки поселения, от самотно възправените пред Всевишния минарета се разнася гласът на мюезина – и той така безнадеждно захласнат, покорен и възторжено самопредаден: „Велик, велик е Аллах!” Толкова е велик, че всичко непрестанно и трепетно стои, кланя се, лежи ничком в подножието Му. И това лежене,кланяне, стоене с приведена глава пред необозримото величие е самото битие на света, което са прозрели, което са научили от своя Пророк мюсюлманите. То ги е опалило до най-съкровените дълбини на сърцата им, то ги е очаровало с едно възхитено-смаяно очарование, в което е изгоряло всяко тварно желание за автономност или възземане.
В най-голяма дълбочина битийстването на този свят е почувствано в исляма като носене-на-тегобата-на-поклонението. И именно на това космическо, всемирно „носене на поклонението” („ибада”) трябва да бъдат научени човеците. То е тяхното пределно религиозно осъществяване.
* * *
По много по-различен начин е усетено отношението между творението и Бога в християнството. И то е усетено така, трябва да кажем, благодарение на самата същност на благоизвестеното на християните. Макар усещането за всепревъзходството на Бога над всичко тварно да е познато и тям, още от явяването на Христос под жаркото небе на света, у онези, които са били облъхнати от Неговото присъствие се е пробудила една невероятна жажда за излаз към трансцендентното, за насищане с него. Няма, струва ми се, по-ярък израз на тази обхванала света жажда за приобщаване към тайната, от онези изпълващи Евангелието картини, в които хората са се завтекли към Христос, гонят Го, препречват пътя Му, окръжават Го, без да е ясно дори какво искат да чуят или да получат от Него. Направо трябва да кажем, че ако в исляма базисната визия за отношението на света към Бога е всемирната му склоненост в поклон, безропотното носене на всеобхватната „ибада” от целокупния космос, то в християнството тази визия е визията за завтечеността, за дори – затичаността на този свят към Явилия се в него, Който се е оказал и Очакваният от самото начало.
И наистина, практически цялото евангелско повествование е разказ за това нескончаемо – продължило цели три години след Кръщението на Иордан прииждане, застигане и окръжаване на Явилия се в опалената от слънцето земя на Израил, което ще продължи сетне, след Възкресението и Възнесението Му – в стълпяването на ония люде „от всеки народ под небето” около проповядващите апостоли в деня на Петдесетница (вж. Деян: 2:4-6), за да не завърши никога вече в църквите, които те ще съберат по земята.
Да, четейки Евангелието, ние не можем да се освободим от чувството, че откак Иисус е стъпил върху каменистите пътеки на света всичко живо сякаш е потекло към Него – започнало е да Го гони, да се стълпява наоколо Му, да Го следва по петите, превръщайки така света в една завихрена, свещено-центростремителна структура, подобна на онази, която виждаме в старите иконни изображения на Рождеството и в които сякаш самите земни пластове са се въззели и завихрили, за да Го положат помежду си.
Това „завтичане” – парадигматично – именно в един всеобхватен, космически мащаб ние виждаме още при самото раждане на Богочовека.
… В тежалото, затварялото дотогава света небе, каквото, видяхме, си остава то в исляма, се е явила (почти ни се иска да кажем – възкликнала е) звездата на Рождеството и ето: всичко се е раздвижило, потекло е, устремило се е. Първи мъдреците от изток са я видели и са потеглили след указващия й пръст, за да намерят „родилия се Цар Иудейски” (Мат. 2:2), да паднат и да Му се поклонят. Но нека забележим – с тях и дори пред тях вече се е завтекла и самата звезда, трепнало е в строгите си и неизбродни дълбини и е потеглило самото небе. Защото „звездата, която бяха видели на изток, вървеше пред тях, докато дойде и се спря на мястото, дето беше Младенецът” (Мат. 2:9). Завтекли са се и Ангелите, които – виждаме това – догонват мъдреците и идват „като многобройно воинство небесно”, което „хвалеше Бога и казваше: Слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение” (вж. Лук. 2:13-14). Завтекли са се и пастирите от полето, за да дойдат и видят онова „за което им е възвестил Господ” (срв. Лук. 2:15). Завтекло се е, значи, цялото мироздание – за да се скупчи, за да се стълпи, пренебрегвайки всяка дистанция между онтологическите си чинове: ангели със земни царе, простолюдие с домашни животни над яслите на Родилия се.
И, повтарям, тази завтеченост, това окръжаване на Христос като че ли буквално не се прекратява оттогава насетне, като – и това е важно да забележим – стълпяващите се около Него сякаш не знаят какво точно очакват да им каже Той, не знаят какво точно са дошли да Го попитат.
Та нека си дадем сметка, че в най-много от случаите (особено изразителен е онзи при Капернаумската синагога) хората пристигат, изпълнени с желания, но първи им заговаря Христос. И това, което им казва далеч не е тъкмо отговор на питане, което е било отправено към Него (хората всъщност още нищо не са Го попитали). Те вървят подир Него, те непрекъснато Го гонят, за да Го стигнат и да, да – сякаш, за да Го питат, но същевременно – не някакво определено нещо, защото без да съзнават и не „нещо” определено очакват, искат от Него те, но някаква тайнствена сила постоянно им нашепва, че Този има слова за нещо друго, друго – радикално друго – нещо, което всъщност е „освен нещата”. Хората Му казват „кажи!”, но затова все не успяват да формулират внятно въпроса си, защото усещат, че не тъкмо „нещо” искат да чуят от Него, а – именно онова, което е отвъд всички неща. Искат да чуят Другото, което никой отговор тук не казва (поради което и никой не е последният отговор)… Или пък – те искат, искат от Христос, но пак: не съумяват да го поискат внятно, защото постоянно усещат, че и нищо от пожелаемите в света неща не искат да получат от Него, а онова, онова единствено, което светът – такъв какъвто е – няма у себе си.
Една особена немота на питащите, едно особено, затрогващо косноезичие, трябва да забележим, съпътства Христос почти през цялото време на Неговия земен път. Хората Го гонят, но не тъкмо със своя глад за хляб и със своята жажда за питие; те Го гонят даже не всякога със своята нужда от изцеление и житейска помощ (към Христос се завтичат и мнозина задоволени, сити със света хора). Всички гонят Христос изглежда със своята таинствена неутоленост и неутолимост от света, от битието на света.
Или, нека се вгледаме пак по-внимателно в онзи така изразителен епизод край Капернаумската синагога, когато народът от единия бряг на Тивериадското море е влязъл в корабите си, преплувал е в Капернаум да дири Иисуса, нахранил чудодейно предишния ден пет хиляди души с две риби и пет хляба (вж. Иоан. 6:9-13; 23-24).
Не виждаме ли ние тези хора, не поели си още дъх от нетърпеливото плаване от отсрещния бряг насам, за да не изпуснат Оня, Който – казали са им – е извършил вчера такова велико чудо? Не ги ли виждаме как с жадни очи са Го наобиколили не за да слушат, а буквално – да поглъщат, да пият думите Му. И ето, Той им заговаря: „… истина, истина ви казвам: дирите Ме не за това, че видяхте чудеса, но за това, че ядохте от хлябовете и се наситихте. Трудете се не за храна тленна, а за храна, която пребъдва до живот вечен и която ще ви даде Син Човеческий” (Иоан. 6:26-27). Нека забележим колко добре познава Иисус истината за тяхната жажда. Колко добре разбира онова, което и те самите не могат още да разберат докрай – как разбира дълбините на душите им, в които има една по-дълбока дори от онази, която се излъчва от опалената почва на тяхната пустинна страна жажда – жажда, идваща буквално от бащите и дедите им, жажда за нещо недомислимо, невям кога и от кого обещано, но всъщност по-насъщно от хляба, по-насъщно от всичко, което земята може да даде – нещо друго, съвършено друго, което човешкият дух всъщност жадува на тази земя (защото я надраства и което изглежда с несъмненост го има у този Човек). „А те Му рекоха: каква личба даваш, за да видим и Ти повярваме? Какво вършиш? Бащите ни ядоха мана в пустинята, както е писано: „хляб от небето им даде да ядат”” (Иоан. 6:30-31). Виждаме значи, как веднага след думите на Иисус стеклите се разбират за каква храна всъщност са жадували, към каква храна в дълбочината душите си всъщност са се стремили. Да, те са жадни не за земен хляб, а – за откровението на небето. И сега, виждайки пред себе си този Човек надеждата на вековно жадния, на таинствено очакващия пределното утоление напира в тях: какво, какво ще ни дадеш Ти? Знаеш ли за тая храна, имаш ли тая храна „която пребъдва до живот вечен”? Открий ни я, дай ни маната небесна, защото за нея са жадни съществата ни! И ето: Иисус започва Своята проповед за Себе Си като храната на света. „Аз съм хлябът на живота – казва Той – който дохожда при Мене, няма да огладнее; и който вярва в Мене няма да ожаднее никога” (Иоан. 6:30)…
Има дълбока разлика между космическата разпростряност в подножието на Онзи, Който вечно си остава горе и всемирната завтеченост към Този, Който е положил тук Трапезата на Божествеността.
[1] Мухаммад Хамидуллах, Въведение в исляма (София, 2001), стр. 64-65.
[2] Пак там, стр. 65.
[3] Мюсюлманският мистик Уалий-уллах-ад-Дахлауи казва изрично, че молитвата на мюсюлманина е съставена от три основни елемента: първо, усещането за нищожество пред величието на Бога; второ, съответните слова, с които признаваме превъзходството на Бога и нищожеството на човека; и накрая – разполагането на тялото и всичките му части в съответната поза на преклонение.