„Бягство от Балканите (1943)“, „Димитров не си хаби куршумите (1948)“, Майкъл Пъдев, превод Деян Кюранов, издателство „Прозорец“, 28 август 2025 г.
Michael Padev: Escape From the Balkans (Bobbs-Merrill, 1943); Dimitrov Wastes No Bullets (Eyre & Spottiswoodе, 1948)
Дълго време живях с тези две английски книги и с опитите си да науча повече за малко знайния им български автор. Научих доста, не успях да науча още повече. С надежда, че контекстът ще намали неудовлетвореността от лакуните в стигналия да нас „текст“ на живота на Михаил и мисленето на Майкъл, добавих справочен материал и поех риска да предложа лично виждане.
Книгите на Пъдев са избухлива смес от журналистически репортаж, разследване, спомени, политологически анализ, анекдотика, признати грешки и несъзрени пропуски. Те са честна автобиография на едно политическо мислене от зараждане до зрялост, през колизии и перипетии. Това е ЖИВА политология.
Предлагам една обобщаваща интуиция:
Михаил-Майкъл Пъдев е рицар, странствуващ по света в търсене на политическия Граал. Двете книги, събрани тук, са minne за неговата Прекрасна Дама – България.
Първоначално, тласнат от семейната традиция, той тръгва наляво и се свързва с левите земеделци у нас. Българските селяни са дали най-много жертви за националната кауза през войните, а след националната катастрофа са най-тежко ударени от икономическата криза. Това е несправедливо, а стремежът към социална справедливост е един от водещите моменти при рицаря Пъдев.
Друг водещ момент е видението му за Балканите без войни, комшийски ежби и взаимни презрения – а като Балкански съединени щати: демократична и достойна държава, пример за Европа и света.
Човек не става странстващ рицар без авантюристична жилка, напрежение, риск. Млад журналист, той е кореспондент на Таймс; политзатворник още в първия концлагер в България, беглец от Балканите и сътрудник на МИ-6, младоженец – с жена графиня евроаристократка, говорител на Би Би Си за Балканите – от най-влиятелните, пръв неофициален посланик на единофронтовците във Великобритания, но напуснал доброволно, щом комунистите заграбват цялата власт и започват да я прилагат в полза на Съветския съюз против България. От този момент до края на живота си Рицарят престава да търси своя Граал. Не защото го е намерил, а защото Студената война е родила невиждано чудовище, анти-Граал: световния комунизъм. За бившия левичар световният комунизъм става най-голямото политическо зло; на борбата против него той посвещава своите още 40 години живот в изгнание, разлъчен от своята Прекрасна Дама.
А сега думата има Пъдев. Ето как започва той първата книга Бягство от Балканите:
Глава първа
ВЛИЗАНЕ В ТЪМАТА
„ИЗВИНЕТЕ, че ви повиках така набързо, но работата наистина е бърза…“
Думите идваха бавни и окончателни. В паузите тишината в стаята бе нарушавана само от пукота на огъня в камината, рисуващ светлосенки по решителното лице, белязано от напрежение и свръхработа.
– Британски гражданин, член на легационния екип, е изчезнал при неизяснени и непонятни обстоятелства. Отвлечен от Ориент Експреса на път за Истанбул. Куфарите му са в купето, обаче той е изчезнал без следа…
Ние всички пишем трескаво, напрегнати да не изпуснем някоя дума. Очевидно това означаваше първокласен, първостраничен репортаж. Половин час по-рано бяхме получили спешна покана да отидем в легацията. Бързината, с която бяхме повикани, бе напълно оправдана. Защото чувахме от устата на посланика за първия открит удар на Гестапо по дипломатическата мисия на Великобритания в България. Това се случваше шест седмици преди Хитлер да започне блиц-кампанията си против Югославия и само ден преди армиите му да минат Дунава от Румъния – на юг, в сърцето на Балканите, „за да гарантират неутралитета“ на Полуострова. Беше четвъртък вечер, 27 февруари 1941 година.
Бяхме около дузина представители на англо-американската преса в София. Тук беше Боб Сейнт Джон, прочутият военен кореспондент на Асошиейтед Прес; Хюго Спейк представляваше Юнайтед Прес; Ръсел Хил – нюйоркския Хералд Трибюн; Дейвид Уокър – лондонския Дейли Мирър и временно Ройтер; Джон Сегрю[1] – Нюз Кроникъл; Франк Фол – Ен Би Си; Джордж Уелър – чикагския Нюз; Седрик Солтър – Дейли Мейл; и аз – лондонския Таймс и временно Дейли Експрес. Повечето от другите военни кореспонденти вече бяха заминали за Белград и Истанбул, откъдето можеха да работят, без да им се меси германският цензор, чиято служба официално се задействаше от утре. Заедно с пресаташето Стивън Рънсиман бяхме насядали в полукръг около британския посланик г-н Джордж Рендъл.
– Можете ли да ни кажете някакви подробности за инцидента, сър? – попита Сейнт Джон.
…
А ето как завършва Димитров не си хаби куршумите:
ДА НАБЕРЕШ 999
Аз съзнавам, че ще бъда предизвикан – и с основание – по следната линия:
– През войната вие поддържахте курса на доверие към руснаците и сътрудничество с комунистите в Източна Европа. Писахте статии и книги, правихте радиопредвания във възхвала на комунистическите партизани в Югославия и България не само защото се биеха с германците, а и защото се противопоставяха на – по вашите думи – „старите управляващи клики, които процъфтяваха в създадения от тях климат на потисничество и гонения“[2]. Вие ни казвахте, че една лява балканска коалиция, доминирана от комунистите, е носител на „свобода, демокрация и социална справедливост“ за балканските народи. Твърдяхте, че десните сили в Европа, „античервените“, са людете, от които трябва да се боим. Казвахте, че левите партии, включително комунистите, трябва да имат нашето доверие и подкрепа, защото „те водят борбата против потисничеството“[3].
Сега обаче събитията доказаха, че сте описвали комунистите неточно и че вашата политическа преценка е била толкова невярна, колкото и наивна. С това предвид как сега да ви вярваме или да се основаваме на думите ви? Бъдещи събития може да докажат, че свръхчерният портрет на комунистите и техните съюзници, който рисувате днес, е също толкова заблуждаващ, колкото и розовият портрет, който им рисувахте преди пет години.
Опитвам да дам къс отговор по тези пунктове. Това не е самозащита. В тази книга аз не жаля почти никого и най-малко себе си. А и книгата ми е за казуса Петков; собствените ми преживелици имат само странично отношение към него, освен когато са свързани с отношенията между Петков и българското съпротивително движение.
Преди всичко аз не се отказвам от нито една своя дума, написана или излъчена, за Съпротивата против германците с комунистите начело. Аз ненавиждам и винаги съм ненавиждал комунистическата тактика да променят историята. Видяхме как комунистите се силят сега да докажат, че Никола Петков не е участник в българската Съпротива – а той беше един от водачите ѝ. Мисля, че ще паднем до равнището на тези комунистически пропагандисти, ако се опитаме да омаловажим делата на комунистите в Съпротивата.
Това е причината, поради която аз все така вярвам, че съм бил прав, описвайки водачите на партизанските армии на Балканите като хора, „постигнатото от които спечели възхитата на целия свободен свят“[4]. Все така вярвам на думите на Уинстън Чърчил, че маршал Тито е „изключителен водач, прославил се в борбата за свобода“. Нито пък виждам защо да престана да се възхищавам от прекрасното противопоставяне на Георги Димитров на процеса за палежа на Райхстага през 1933 година.
Обаче тъкмо както не виждам причини да очерням стореното от комунистите в Съпротивата, които оттогава доказаха, че са по-опасни врагове на свободата и демокрацята от фашистите, мисля, че просто няма да бъде честно, ако не призная открито, че съм бил много наивен, щом съм се оставил да бъда заблуден от комунистите; да повярвам, че и те, като всички нас, се сражават за свобода и че комунистическа Русия ще застане зад подписа си върху Атлантическата харта. И както казах в Увода към тази книга, слабо ме утешава фактът, че съм грешал в такава добра компания.
(В Увода Пъдев пише: „Много ми тежеше моят личен дял от общата вина на цялата огромна армия хора, които бяха повярвали във възможността за приятелско сътрудничество с комунистическа Русия. Не ме успокояваше, че тази политика тръгна по почина на държавници и военачалници от Вашингтон и Лондон, които трябваше да бъдат по-прозорливи. Да, бях направил грешката си в читава компания – но от това не ми беше по-леко.)
Нещо повече – мисля, че страшната картина на комунистическия терор е още по-отблъскваща именно защото комунистите успяха да дойдат на власт, подвеждайки съюзниците си и забивайки нож в гърба на приятелите си.
Лошо е да видиш къщата си ограбена и семейството си изклано, но още по-лошо е, когато гангстерите са влезли през предния вход като твои приятели и са се разположили свободно в дома ти като верни другари.
В такъв случай имаш два пътя:
Можеш веднага да набереш 999 и да кажеш на полицията всичко, което знаеш за престъплението, колкото е възможно по-точно, без да си спестяваш унижението да признаеш, че си сгрешил и си взел крадци и убийци за честни хора.
А можеш и да си затраеш от страх, че твоята погрешна преценка ще ти докара насмешка или ожалване, или и двете, от приятели и комшии. Тогава мълчанието ти те правръща в съучастник на гангстерите.
Аз избрах да набера 999.
ПОСЛЕПИС
Миналата зима отидах за няколко дена в Швйцария за интервюта с хора, които току-що бяха избягали от Балканите и можеха да ми дадат ценна информация по казуса Петков. (…)
Мъглива и студена излезе тази женевска утрин. В ранната светлина едва различавах силуетите на тежките белокаменни сгради, докато завивах покрай брега на реката към моста „Монблан“. И внезапно спрях на място, невярващ на очите си: през мъглицата в мене гледаше Никола Петков!
Осъзнах, че съм пред голям негов портрет, част от плакат току-що залепен на стената. Избори се готвеха в Женева след два-три дена и това се оказа изборен плакат на коалиция от няколко демократични партии, борещи се против шевйцарските комунисти.
Аз приближих.
Там още беше разлепвачът на афиши и продължаваше да лепи по стената други плакати. Възрастен човек с нетрудолюбиво изражение и фас, залепен в ъгъла на устата. На вид като всички афишаджии по света. Работеше ефективно и равнодушно.
Той се върна към плаката с Никола Петков и го мина с четката за последен път. Беше оная снимка, от трибуната на Народното събрание – говори с десница протегната към комунистическите банки. През снимката минаваха големите букви на надписа:
„Не забравяй никога Петков!“
И под него, с още по-големи букви – въпросът:
„Граждани на Женева, такава демокрация ли искате в Швейцария?“
Афишаджията си стоеше до кофата и си тананикаше нещо тихичко. Прекрачих към него и попитах:
– Кой е този Петков?
Старикът се готвеше да тръгва. Взе кофата в едната ръка, хвана четката с другата и втъкна под мишница рулото с плакати. Изплю фаса и отговори, с очи все още в плаката:
– Петков ли?… Петков е оня момък, дето го убиха в София. Водач на опозицията в България.
Гледах плакатите. Лепилото още не беше изсъхнало. По лицето се стичаха капчици. Старият, дали за да се покаже, че знае много за Петков, прочете надписите с глух, уморен глас:
– Не забравяй никога Петков. Граждани на Женева, такава демокрация ли искате в Швейцария?
После сам си отговори:
– Такава… ли я искаме? Опазил ни Бог!
И си отиде.
:::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::
There’s probably a moral in there somewhere.
Може би има поука някъде тука.
––––
[1] По-късно германците го хванаха в Югославия; загина в германски плен.
[2] Marshal Tito, by Michael Padev, London, 1944, Frederick Muller, p. 128.
[3] Escape from the Balkans, by Michael Padev, Cassell, London 1943, p. 254.
[4] Marshal Tito, by Michael Padev, London, 1944, Frederick Muller, p. 119.
