Беше от онези спокойни, прелестни, напоени със синева и слънце дни, когато ни се струва, че светлината е някак по-светла и цветовете по-наситени, един от онези дни, в които есента се разстила с нюансите си, улиците и алеите са покрити с жълтия килим на паднали листа, тъгата по лятото е вече преминала, вече сме свикнали със студените сутрини и дългите вечери, гледаме есента право в очите, усещаме я в порите си, само следобедното ярко слънце и синьото небе отместват дълбоката ни неприязън към неизбежната зима, беше в един такъв прозрачен, напоен с мирис на изгорели листа ден, когато ги видях: възрастна двойка прекоси градинката пред „Свети Седмочисленици”. Загледах ги, защото не вървяха под ръка, а се бяха хванала за ръцете като тийнейджъри или като деца. Той със старческата си походка вървеше малко вдървено, но по-напред от нея, а тя радостно се оставяше да бъде водена. Бяха облекли най-хубавите си дрехи, чисти, изпрани шлифери, купени от втора употреба вероятно или пазени грижливо в гардеробите поне 20, 30 години. Кройката им беше озадачаваща, цветовете им неустановими, но мъжът и жената имаха спретнат, чист, почтен вид. Вероятно всички забелязваме как интелигентното, почтено излъчване от лицата на хората някак си вече е изчезнало, имам предвид онова излъчване на човек, прекарал живота си в удовлетворителен труд. Вероятно бяха лекари или преподаватели, бяха към осемдесет годишни, изживели живота си един до друг, верни, предани, благодарни един на друг. Стигнаха до кафенето, което е срещу църквата, и седнаха на една маса. Почти веднага келнерката им донесе менюто. Той го разтвори, сега забелязах, че ръцете му леко трепереха. Каза й нещо. Тя поклати глава.
И станаха. Тръгнаха си от кафенето. Прекосиха отново градинката, хванати за ръка. Той с вдървената си походка малко пред нея, тя с наведена глава.
Преди две седмици бях в Берлин, в един ресторант близо до Александерплац видях две възрастни двойки, обядваха и се смееха, разговаряха спокойно, нарочно разгледах дрехите им – топли, красиви, от добро качество, лицата им ведри, засмени, възрастта някак си не им личеше, имаха прекрасно самочувствие, имаха същото онова излъчване на хора, прекарали почтено и смислено своя живот. Единият мъж извика келнера, плати сметката, беше към двеста евро, после си казаха някаква шега, засмяха се още веднъж и станаха. Мъжете държаха палтата на дамите, дамите намятаха кашмирени или вълнени шалове.
Една буца ме стегна за гърлото и оттогава не ме е оставила.
Защо, защо не тръгнах след онази двойка в градинката пред „Свети Седмочисленици”. Защо не се приближих към тях и не им казах здравейте, позволете ми да ви почерпя по едно кафе! Щях да ги обидя ли? Щях да се изложа ли?
Зная колко популистко звучи това. Но от друга страна си мисля – болката не може да бъде популистка, тя може единствено да боли. И да бъде споделяна.
